"Майката на Мис Гватемала произхождала от семейство на италиански емигранти на име Паравичини. След две поколения фамилията вече била съкратена и поиспанчена. Когато младият юрист, преподавател по право и действащ адвокат Артуро Бореро Ламас поискал ръката на младата Марта Пара, в гватемалските среди се надигнало брожение, понеже дъщерята на италиански кръчмари, хлебари и сладкари видимо не отговаряла на социалното равнище на напетия младеж, който бил мечтана партия за всяка неомъжена девойка от висшето общество заради старата си и известна фамилия, професионалния си престиж и богатство. В крайна сметка клюките секнали и сума народ се изсипал, било като гости, било като публика, на венчавката, отслужена в катедралата от градския архиепископ. Там бил вечният президент, генерал Хорхе Убико Кастаниеда, под ръка с привлекателната си съпруга, в елегантен мундир и окичен с медали, и двамата се фотографирали с младоженците в преддверието на храма сред овациите на множеството.
Този брак не бил щастлив, що се отнася до потомство. Защото Мартита Пара забременявала всяка година, но колкото и да се пазела, раждала рахитични полуживи момченца, които до няколко дни или седмици умирали въпреки усилията на акушерките, гинеколозите и дори на знахарите в града. На петата година последователни провали на бял свят се пръкнала Мартита Бореро Пара, която още в люлката нарекли Мис Гватемала, понеже била красива, силна и жизнена. За разлика от братята си тя оцеляла. И още как! Родила се слабичка, само кожа и кости. Това, което правело впечатление още през онези дни, когато хората заръчвали литургии, за да не я споходи участта на братчетата ѝ, било кадифената кожа, изящните черти, големите очи и спокойният, втренчен и проницателен поглед, който кацал върху хора и предмети, сякаш държал да ги запомни навеки. Поглед, който смущавал и плашел. Сѝмула, индианката майа-кичè, предвещавала: "Това дете ще има шесто чувство!".
Майката на Мис Гватемала, Марта Пара де Бореро, не успяла да се порадва дълго на единствената си оцеляла рожба. Не защото се поминала - живяла до деветдесет години и издъхнала в старчески дом, без да съзнава много-много какво става около нея, - а защото след раждането на момиченцето останала немощна, няма, депресирана и (както евфемистично наричали по онова време лудите) не съвсем с всичкия си. По цели дни стояла вкъщи неподвижно и без да продума; прислужниците ѝ, Патросинио и Хуана, я хранели с лъжичка и масажирали краката ѝ, за да не се атрофират; от странното безмълвие излизала само за да избухне в плач, а след тези кризи потъвала в сънлив унес. Разбирала се единствено със Симула, с жестове, или слугинята отгатвала желанията ѝ. Доктор Бареро Ламас постепенно взел да забравя, че има жена; минавали дни, после седмици, без да влезе в спалнята да целуне съпругата си по челото, и всички часове, в които не бил в кабинета си, не пледирал в съда или не четял лекции в университета "Сан Карлос", посвещавал на Мартита, която глезел и обожавал от деня на нейното раждане. Момиченцето пораснало силно привързано към баща си. В края на седмицата, когато колониалната къща се изпълвала с неговите видни приятели - съдии, земевладелци, политици, дипломати, - дошли да поиграят на анахроничния рокамбор, той оставял Мартита да щъка между гостите. Забавлявал се, като я гледал как наблюдава гостите с големите си сиво-зелени очи, сякаш се стреми да изтръгне тайните им. Малката позволявала на всички да я милват, но тя самата рядко ги дарявала с целувки и прегръдки, с изключение на баща си.
Много години по-късно, когато се връщала към онзи начален период от своя живот, Мартита щяла смътно да си спомня, като лумващи и угасващи пламъци, голямата политическа тревога, която изведнъж започнала да обсебва разговорите на възрастните господа, дошли в края на седмицата да изиграят по някоя ръка от старинната игра на карти. Чувала ги, някъде към 1944 г., да признават с половин уста, че отрупаният с медали и нашивки генерал Хорхе Убико Кастаниеда внезапно е станал толкова непопулярен, че избухвали военни и граждански бунтове, както и студентски стачки, които се стремели да го свалят от власт. И успели с прочутата Октомврийска революция от същата година, когато се появила друга военна хунта начело с генерал Федерико Понсе Вайдес, която протестиращите също щели да свалят. Най-сетне се провели избори. Играчите на рокамбор изпитвали панически страх да не би да ги спечели наскоро завърналият се от изгнание в Аржентина Хуан Хосе Аревало, защото - казвали те - неговият "духовен социализъм" (какво ли пък значело това?) щял да докара на Гватемала големи беди, индианците щели да надигнат глава и да тръгнат да избиват почтените люде, комунистите щели да завземат земите на заможните и да изпращат децата от добри семейства в Русия, за да бъдат продавани като роби. Когато говорели тези неща, Мартита винаги изчаквала реакцията на един от участниците в сбирките за рокамбор и политическите сплетни – доктор Ефрèн Гарсѝя Ардилес. Той бил снажен мъж със светли очи и дълга коса, който често се смеел и наричал присъстващите параноични неандерталци, понеже според него професор Аревало бил по-отявлен антикомунист от всички тях, а неговият "духовен социализъм" не бил нищо друго освен символичен начин да покаже, че иска да превърне Гватемала в модерна и демократична страна, да я измъкне от бедността и феодалния примитивизъм, в който живее. Мартита помнеше разгорещените спорове: господата правеха доктор Гарсия Ардилес на пух и прах, като го обвиняваха, че е червен, анархист и комунист. А когато тя питаше баща си защо той винаги спори с всички, баща ѝ отговаряше: "Ефрен е добър лекар и чудесен приятел. Жалко, че е толкова безразсъден и е левичар!". На Мартита ѝ станало любопитно и един ден решила да помоли доктор Гарсия Ардилес да ѝ обясни това за левицата и комунизма.
По онова време тя вече учела в Белгийско-гватемалския колеж на фламандски монахини (Конгрегация на Светото семейство от Хелмет), в който били записвани всички момичета от добри семейства в Гватемала, и печелела награди за отличен успех на изпитите. Не полагала кой знае какви усилия, достатъчно било да съсредоточи малко природно развития си ум и да знае, че ще достави голямо удоволствие на баща си с шестиците в бележника. Колко щастлив бил доктор Бореро Ламас в края на учебната година, когато дъщеря му излизала на сцената да получи дипломата за усърдно учение и безупречно поведение! И как само ръкопляскали на момиченцето монахините и цялата аудитория.
Щастливо детство ли имала Мартита? Тя самата щяла да си задава този въпрос многократно през следващите години и да си отговаря утвърдително, ако под щастливо се разбирало спокоен и уреден живот, без сътресения, на дете, закриляно и отрупвано с внимание от баща си, заобиколено от прислуга. Ала тъгувала, че не е изпитала никога майчината ласка. Само по веднъж на ден - най-трудния миг от денонощието - влизала при госпожата, която била вечно на легло и макар да ѝ била майка, изобщо не ѝ обръщала внимание. Симула я завеждала да я целуне, преди да си легне вечер. Мартита никак не обичала тези посещения, понеже госпожата изглеждала повече мъртва, отколкото жива; гледала я равнодушно, оставяла се да я целуне, без да отвръща на милувката, а понякога и прозявайки се. Не я забавлявали особено и приятелките, рождените дни, на които ходела придружавана от Симула, нито дори първите забави, когато била вече в гимназията и младежите започвали да ухажват момичетата, да им пращат писъмца и да се оформят влюбени двойки. На Мартита по-забавни ѝ били дългите вèчери в края на седмицата и господата картоиграчи. Но най-вече разговорите насаме с доктор Ефрен Гарсия Ардилес, когото затрупвала с въпроси за политиката. Той ѝ обяснявал, че въпреки оплакванията на възрастните господа Хуан Хосе Аревало правел успешни опити да установи поне малко справедливост в страната, най-вече по отношение на индианците, огромното мнозинство от трите милиона гватемалци. Благодарение на президента Аревало, казвал той, Гватемала най-сетне започвала да се обръща към демокрацията."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 3 гласа
