"Щом я усетих да се изкачва по стълбите, вече знаех, че има нещо. Още като съвсем малък открих, че мога да чувам много добре, но най-вече да надушвам. Доста преди да чуя или видя един човек, знам кой е той, дали е тъжен, или весел, дали е спокоен, или разтревожен. Най-често познавам, когато става дума за малката ми господарка, и затова, докато се приближаваше, изпитах някакъв страх: нещо не беше наред. Вече тичах към нея, за да я посрещна, размахвайки силно опашка, когато я чух да ме вика:
- Пити, ела тук!
Беше седнала на леглото и ме дръпна за лапичките, за да ме накара да се кача при нея. Аз много обичам да си играем на леглото, но изражението на лицето ѝ потвърди това, което подозирах: днес нямаше да има игри. Притисна ме толкова силно, че почти ме заболя, но се опитах да не се дърпам, защото явно се случваше нещо много сериозно, никога не я бях виждал толкова тъжна. Лека-полека тя отпусна прегръдката си и започна да ме гали много бавно.
- Знаеш ли, Пити, татко заминава за Антарктида.
Говореше много бавно, с усилие произнасяше всяка дума.
- Аз не искам да заминава - продължи тя, - но той казва, че няма как, че научната работа изисква жертви, че...
Тя избухна в плач и се зарови в козината на гърба ми. Исках да оближа лицето ѝ, но тя отново ме стисна толкова здраво, че не можех да помръдна. Изведнъж спря да плаче, хвана главата ми и ме погледна в очите:
- Ти трябва да отидеш с татко! Трябва да се грижиш за него! Онова място е много далече и е пълно с опасности. - После с по-мек глас ме попита разтревожена: - Ти искаш да го направиш, нали?
Разбира се, че искам. Но как да ѝ го кажа? Внезапно се хвърлих да ближа лицето ѝ. Тя отново хвана главата ми и ме погледна много сериозно:
- Обещай ми, че ще се грижиш за него и че няма да допуснеш да му се случи нищо лошо.
Обещах с най-енергичния си лай. Не съм много сигурен, че бях съвсем убедителен, но изглежда, на нея ѝ се стори достатъчно, защото ми каза:
- Знаех си, че няма да ме разочароваш. Ела!
Започнахме да си играем, въргаляйки се по леглото. Бях много щастлив да я видя пак весела и скачах като луд от единия край до другия.
- Хайде, Пити, да вървим!
Последвах я радостен, защото помислих, че отиваме да продължим играта на двора. Но докато слизахме по стълбите, започнах да подозирам, че предстои да се случи нещо, понеже малката ми господарка отново стана сериозна и вече не ми обръщаше внимание. Опасенията ми се потвърдиха. Не излязохме навън, а решително се запътихме към хола. Всъщност, ако трябва да сме честни, решителната беше тя, а аз я следвах с известна предпазливост.
В хола родителите ѝ се караха. Нашата поява ги накара да замълчат, но само за миг, защото първите думи на малката ми господарка направо ги изправиха на нокти и най-вече Хайга - баща ѝ.
- Татко, Пити идва с теб!
Гласът ѝ прозвуча доста отчетливо, но те като че ли не я чуха добре, понеже и двамата отвърнаха в един глас:
- Какво?
- Пити заминава с теб за Антарктида.
Изглежда, и сега не разбраха добре, защото майка ѝ се разсмя развеселено, а Хайга ме погледна, сякаш ме вижда за пръв път:
- Кой да замине? Той?
- Да, той - тя не изглеждаше склонна да отстъпи.
- Не говори глупости, дъще.
Както казва малката ми господарка, възрастните винаги отговарят така, когато не знаят какво да кажат.
Хайга се обърна към майка ѝ. Стори ми се, че търси подкрепа, но остана доста разочарован, като я чу да казва с по-благ глас:
- Защо не я оставиш да ни обясни?
Хайга погледна недоверчиво и се отпусна на дивана. Днес май доста беше поработил, защото изглеждаше капнал от умора.
- Татко - започна тя, възползвайки се от възможността, - ти винаги си казвал, че Антарктида е много опасна. Пити ще те пази и няма да позволи да ти се случи нищо лошо.
Бях на косъм да излая в знак на съгласие, но реших да не я прекъсвам. Освен това Хайга ме стрелна с недоброжелателен поглед и отвърна снизходително:
- Но, дъще, та той е още пале.
Мен това ме подразни леко, но помислих, че ще е най-добре да не се намесвам.
- Ама нали ти постоянно казваш, че скоро ще порасне и ще стане много голям. Нали така, мамо?
- Сега пък ще я защитаваш, нали?! - избухна Хайга предварително.
- Хайде, хайде - майката пак влезе в ролята на помирител. - Нищо няма да ти стане, ако го вземеш.
- Какво? - Хайга излезе извън себе си от яд. - Избраха ме за ръководител на научна база на Антарктида, а не на училищна екскурзия. Ти можеш ли да си представиш какво ще си помислят всички за мен, ако се появя с кученце?
Това последното се отнасяше за мен и никак не ми хареса нито погледът му, нито начинът, по който го изрече. Нямах намерение да отговарям - най-малкото не знаех как да го направя, но и не беше нужно, защото малката ми господарка се канеше да го направи вместо мен. Опасявах се, че ще бъде рязка.
- Хайде, хайде - отново се обади майката, която явно беше предусетила какво ще се случи, - недей така, нищо не е станало. Освен това винаги можеш да кажеш, че кучето е на дъщеря ти.
Аз се зарадвах - младата ми господарка наистина беше намерила съюзник, но се и уплаших да не стане нещо лошо, защото я видях да се приближава смело към баща си.
Обаче се оказа, че греша. Тя седна на коленете му и с много по-благ глас се опита да го убеди:
- Татко, Пити няма да пречи на никого. Ти все казваш, че си го възпитал много добре. Освен това той е още малък и няма да яде много, а ако се измори, ще можеш да го носиш в раницата си, само че да му оставяш главата навън, за да може да диша.
Последното не ми се стори никак забавно, но майката избухна в звучен смях и дори по устните на Хайга се плъзна усмивка.
- Ще е още една грижа - опита се да възрази той, а в гласа му се долавяше по-скоро съжаление, отколкото весела нотка.
- Но, татко, когато ми го подари, ти ми каза, че е сибирско хъски и че родителите му са кучета, които теглят шейни, а доколкото знам, шейните не се движат по асфалт.
Отново се чу гръмкият смях на майката, а Хайга едва сдържа своя.
- Татко, сигурна съм, че Пити ще се държи чудесно и няма да ти създава никакви проблеми.
Гласът на малката ми господарка утихваше, накрая се превърна в шепот и аз се доближих до тях, за да чувам по-добре.
- Виждаш ли колко много иска да дойде с теб!
Щеше ми се да поясня, тъй като всички погледи бяха съсредоточени върху мен, че не бях дошъл толкова близо заради това, но господарката ми продължи:
- Освен това съм сигурна, че той няма да позволи да ти се случи нищо лошо.
Тук тя се разплака и прегърна силно баща си.
- Добре, дъще, добре.
Тя рязко се надигна и попита, изпълнена с надежда:
- Искаш да кажеш, че ще дойде с теб?
– Добре де, ще видя какво мога да направя - рече тежко той.
Тя го прегърна и го обсипа с целувки. Аз скочих върху тях и започнах да ги ближа с език по лицата, докато Хайга извика:
- Стига вече, Пити!
Въпреки че в гласа му нямаше раздразнение, реших да сляза веднага.
- Виждаш ли как ти се подчинява! Няма да ти създава никакви проблеми. Убедена съм.
Следващите дни бяха истински образователен курс. Малката ми господарка не спираше да ми обяснява какво е Антарктида и какво представлява научната база. Говореше ми за пингвините и през смях ми разказваше истории за тях, заръчваше ми да се обличам добре, защото е много студено и има много сняг. Аз не знаех какво е сняг и не научих кой знае колко за Антарктида, но се зарадвах, че е студено, защото истината е, че постоянно ми е топло.
Най-накрая дойде денят на заминаването. Казаха ми, че имам късмет, защото ще летя със самолет. Не знаех какво е самолет, не знаех и как да попитам, но честно казано, бях много заинтригуван - трябва да е нещо страхотно, щом ми говорят така за него. Сигурно е като месарница, а аз обожавам месарниците с всички онези филета и наденици, които висят навсякъде. Облизвах се само като си помислех за това. Все пак едва ли отивахме в месарница с тези куфари, които носехме.
Всички се стараеха да се държат нормално, но осъзнавах, че нещо ги гложди отвътре, виждаха ми се все по-тъжни. Започнаха да се прегръщат и разбрах, че моментът е дошъл. Малката ми господарка започна тихичко да плаче. Отидох при нея. Тя се наведе, хвана главата ми и отново ми каза:
- Много да се грижиш за татко, да не го оставяш никъде сам. Обещаваш ли?
Ама че е досадна! Все едно че не го знам. Може да съм малък, но не съм нито глух, нито глупав. Все пак реших, че е най-добре да не казвам нищо. Горката, беше толкова тъжна... Облизах силно лицето ѝ и чух гласа на Хайга, който ме викаше. "Не те оставят и да се сбогуваш", помислих си аз.
С един скок сложих предните си лапи на раменете на малката ми господарка и приближих главата си до нейната, тя пак ме прегърна силно. Когато отново чу гласа на баща си, се отдръпна:
- Хайде, Пити! Върви с него! Нали помниш какво ти казах.
Сега не беше моментът да се изясняваме, изтичах към Хайга и заедно тръгнахме по някакъв коридор. Когато стигнахме до края, той се обърна и махна за сбогом. Малката ми господарка държеше майка си за ръка и двете също помахаха. Щеше ми се да излая, но ме бяха предупредили, че не трябва да го правя, и затова само изръмжах лекичко – това не ми го бяха забранили. Хайга ме погали по главата. Забелязах, че има нужда да докосне познато същество, и вдигнах главата си още малко. Вече изпълнявах мисията си. Една много елегантна дама ни каза:
- Заповядайте, самолетът ви чака.
Чудесно! Най-после щях да се запозная със самолета. Обърнах се и затичах по коридора, който ни показаха. Хайга ме следваше бавно. Изведнъж се сетих за малката си господарка и си помислих, че съм голям егоист. Заради самолета напълно я бях забравил. Излаях веднъж жално. Хайга отново ме погали по главата и ми каза без упрек:
0 Тихо, Пити, ще ни изгонят.
Продължихме по коридора и стигнахме до друг, в който ни чакаха млади момичета, облечени еднакво. "Сигурно така е модерно", помислих си аз. В този коридор имаше седалки и беше много тясно, затова се налагаше да се движим в редица. Аз вървях най-отпред, в случай че се появи някоя опасност.
- Спри, Пити, тук е.
Обърнах се и видях Хайга да ми показва една двойна седалка. Отпред и отзад имаше още много такива седалки, които бяха обърнати в същата посока. И тогава разбрах: самолетът е като кино. Само че защо бяха тези тъжни сбогувания. Може би, защото филмът е страшен? Киното беше почти пълно и еднакво облечените госпожици постоянно ходеха напред-назад по коридора, като че ли търсеха нещо изгубено между седалките. И аз погледнах, но нищо не видях. Накрая стигнаха до нашите места:
- Закопчайте си коланите, моля.
Какво странно кино! Малко по-късно усетих, че това нещо се движи. Хайга се наведе и тогава разбрах, че до мен има нещо като прозорец - малък и кръгъл. Проврях главата си пред неговата и погледнах."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
