Жена на вятъра

"Това е спасителна книга, благодарствена молитва и химн на живота. В нея има мъж, жена, приятел, син и баща, който вижда през очите на сина си. Има пътуване без въпроси, в случайна компания, положила дните си в ръцете на капитана, който може да те отведе надалеч, но не може да те върне обратно. Има море, време и вятър.

Докато четете "Жена на вятъра", може да ви се стори, че знаете нещо за това пътуване, защото всичко в тази иначе измислена история е вярно - преживяно, простено, предстоящо. Думите на Александър Секулов докосват следобеда на живота с дълбока любов и оставят болезнени белези и предчувствия. Създават ритъм, който се слива с музиката на сърцето дълго след като затворите последната ѝ страница. Прочетете тази книга - ще я заобичате и ще имате нужда от нея, когато решите да се сдобрите със себе си и да се отпуснете сред вълните."
Аделина Радева

"Да останеш жив - и да продължиш да оставаш жив, независимо какво се случва, независимо дори от самия живот - е само по себе си история. И може би единствената, която има смисъл да се разказва. Такава история разказва Александър Секулов в "Жена на вятъра". Със звънкия смях на спасителния курс през морето от сенки към светлината. С обич към човека, в когото само той си знае доколко вярва, но важното е, че вярва в обичта. И не талантът, не майсторлъкът, а тъкмо тя е за завиждане."
Елена Алексиева

"Цял живот съм искал да се изгубя из островите на Егея, но винаги съм отлагал. С подобни мечти човек лъже предимно себе си. Но онова лято не ми бе нито до лъжи, нито до себе си, просто защото ме нямаше. Лекарствата все още плуваха в кръвта ми, мозъкът ми бе мътен, но недотам, та да не разбера, че ако пътуването дотук е провал, то връщането ще е истинска катастрофа. Първото островче, на което слязох, бе толкова малко, че даже го няма на картите. Отбелязано е като точица; прашинка без име. Типографска грешка. Иначе се нарича Агиос Спиридонас.

Залив като подкова, бетонен кей, на който фериботът спира само от външната страна; миниатюрно пристанище с десетина рибарски лодки; стотина къщи, нахвърляни ветрилообразно по склон, вдаден в морето като нос на вкаменена акула, силует на полуразрушена църква и гробище с кръгла ограда, боядисана в бяло, на върха на хълма. И четири наблюдателни кули край дерето на пресъхнала река, чието устие разсича плажа. Продължавам да мисля за това островче не като парче суша с варовикови хълмове, а като руина от империя. Без значение коя. Просто – от последната империя. В края на краищата всички останки от империи лежат върху една погрешно чута, погрешно произнесена и погрешно разтълкувана вест за безсмъртие. Стоях с пътна чанта в краката и все още се колебаех дали да остана, когато фериботът изсвири, отдели се от кея и се стопи в синкавия полумрак. Нямах идея какво ще правя на това място ден и половина до следващия курс. Наех стая, спах без сънища.

На сутринта синдикатите в Гърция обявиха транспортна стачка. Всичко спря за неопределено време. Свикналите с подобни ситуации местни жители за часове опразниха единствения магазин за месо, единствената бакалия за хранителни стоки, единствената бензиностанция и единствения банкомат. Устройството за разплащане с карти в единствената таверна чудодейно отказа за безкрайно учудване на единствения сервитьор и двамата собственици. Жената, от която наех стаята, ме събуди с искане да платя предварително заявените нощувки. В джоба ми останаха само двеста и трийсет евро.
Стоях пред бездиханната метална кутия, монтирана на стената на кметството, когато ме обзе внезапната веселост на самоубийците в последните им часове; не точно веселост, а безкрайна яснота; ударих с юмрук по банкомата и казах:
– Мамка ти!
Отговорът също долетя на български:
– Няма кеш, майка!
Обърнах се.
Носеше червена памучна шапчица, нахлупена до веждите, под която се подаваше русоляв перчем, сплъстен от сол. Имаше дълга прошарена брада на монах. Прав нос. Усмивка като ятаган: зъбите му светеха, очите му искряха, бузите му червенееха от придошлата кръв. Изпечен от слънце, брулен от вятър, стърган от камък.
Ходеше, сякаш въздухът му е по мярка; не го разместваше, а го разсичаше. На здравите си рамене носеше мрежеста блуза, панталоните му бяха с асиметрична дължина – десният крачол стигаше до глезените, а левият – малко под коляното. На краката си имаше мръсни еспадрили с разнищени подметки. Всичко по него беше скъпо, показно и крайно мръсно, като галапагоски папагал, избягал от луксозна клетка. Малка кожена чанта бе препасана по диагонал на гърдите му. В ръката си държеше късо въже, на което бе вързано куче с цвят на пустинен пясък.
– Късмет! А, майка?!
Наричаше ме така през цялото време, прекарано заедно, до раздялата в Хиос. Никога не попитах защо. Не вярвам да не е запомнил как се казвам, още повече – да е забравил. Да наричаш някого по име е знак за обвързване, а на него подобна мисъл и през ум не му минаваше. Не знам дали е добро, или лошо. Просто така бе решил.
Много неща от случилото се през онези дни не знаех и не разбирах. Днес, макар да знам почти всичко, продължавам да не ги разбирам.
– Как се казваш?
– Кирил. Кирил Ганц.
– Ганц?
– Ганц.
– Не ми изглеждаш като човек, който се казва Ганц.
– Как изглежда човек, който се казва Ганц?
– Във всеки случай – не като теб.
– Защо?
– Не изглеждаш като германец.
– Половин германец съм.
– Как така?
– Баща ми е германец. Ганц. Ще престанеш ли?
– Как да те наричам? Кирил?
– Ганц. Става ли?
– Добре. Ганц. Добре. Нямаш ли кратко име, за приятели?
– Имам. Ти приятел ли си?
– Да. Как е то?
– Ганц.
– Може ли да ти казвам Ханс?
– Мога да те накарам да забравиш собственото си име, ако продължаваш!
– Ганц. Чудесно име!
– Имаш ли кеш?
– Защо питаш?
– Защото аз нямам.
Така се запознах с Кирил.
Или Киро.
По-скоро – Кирцата.
А когато трябваше – Ганц."
Из книгата

"Живея със съзнанието, че човек е хралупа, в която от време на време се заселват различни стилове на писане. Хралупа, която сама трупа жълъдчета, за да имат обитателите ѝ по-лека зима."
Александър Секулов в интервю за в-к "Стандарт"

Е, има писатели, които решават да създават вселени и да представят герои, изразявайки ги чрез един стил на писане. За Александър Секулов обаче границите и еднообразието определено са несъвместими с богатството и изобилието, характерни за писателството. Затова и творческият път на Секулов не е като скучна пътека, а като приключенска земя. Земя, в която можеш да видиш как силата на думите може да бъде изразявана в най-различни форми. Дори самият автор може да се появява в различно амплоа, но винаги да показва писателския си талант - през годините Секулов става известен като журналист и редактор във вестници, водещ на радиопредаване, издател на списания, автор на пиеси, създател на литературен клуб, поет и писател с издадени романи и книги със стихотворения, есеистика и публицистика. Той е и един от авторите, включени в първият англоезичен каталог "Съвременни български писатели", а книгите му са превеждани на английски, немски, френски и унгарски. Освен това е създател и собственик на два музикални клуба в Пловдив, за които са типични програмите в областта на джаза, литературата, класическата музика, киното, рокмузиката. С акцент към богатството, което може да даде писането, Секулов създава и своя литературен клуб "Spirt & spirit", в който над 150 български автори са присъствали в предварително организирани публични интервюта.

Как обаче Александър Секулов превръща творческия си път не в скучна праволинейна пътека, а в богата приключенска земя, показващата силата на думите под най-различна форма? Естествено, за всекиго голямо влияние има семейната среда. Роден на 6 януари 1964 г. в Пловдив, Александър Секулов израства в семейството на гъркиня и българин. Днес писателят споделя, че неговият остров от детството е любовта към къщата край едно гръцко заливче. През тийнейджърските години на писателя обаче също толкова доминиращо е влиянието и на неговия баща - актьора Илия Секулов. Юношеската мечта на Александър била да бъде режисьор, затова и завършва Средно специално художествено училище за сценични кадри в родния Пловдив (със специалност помощник-режисьор). Бащата на Сашо обаче го съветва никога да не тръгва по неговия път към театъра. Е, като че ли бащиното желание се сбъдва или поне за няколко години - Александър завършва българска филология в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски" и започва активна писателска кариера в света на литературата и в печатни издания. Става носител на националните литературни отличия "Академика" (1988 г.) и "Цветан Зангов" (1985, 1986 и 1987 г.). През 1990 г. Секулов е автор и издател на списание "Фрагменти", а от 1991 г. до 1997 г. работи като журналист и редактор във вестниците "Марица" и "Новинар". От 1993 г. в рамките на следващите 2 години е водещ на предаване в радио ТНН, но в продължение на следващите 15 години е автор и пише всеки ден в рубриката на в-к "Марица", озаглавена "Под игото". Тя става причина и за поредното отличие за писателския талант - през 1995 г. Секулов става носител на наградата "Пловдив" за журналистика. В периода от 80-те до края на 90-те Александър Секулов добавя още няколко "приключения" към творческата земя, по която пътят му преминава. Издадени са 2 книги със стихове на Секулов и една с есета - "Седмо небе" (1988 г.), "Майсторът и камъните" (1996 г.) и "Високо, над далечината" (1997 г.). Заради майсторството си в изданието с поезия Секулов става и носител на националната награда "Иван Николов".

През 2000-те авторът старателно продължава "да облагородява" приключенската земя на творческия си път. Това е и времето, в което най-ясно си проличава неговото съзнание, "че човек е хралупа, в която от време на време се заселват различни стилове на писане". През 2003 г. излиза поредната книга с поезия - "Възхитително и леко", която донася добри отзиви и наградата "Пловдив" за литература. През следващата година Секулов става автор и издател на списание "Петното". А от 2006 г. на бял свят се появява и второто есеистично издание на писателя - "Високите каменни хълмове". Година по-късно е появата на дебютния роман - "Колекционер на любовни изречения". Книгата бързо привлича вниманието на читатели и критици, дори съвсем скоро се нарежда сред финалните шест издания на конкурса "Роман на годината" на фондация "Вик" (за 2008 г.). След това е издадена и книгата "История на минималната съпротива" или поредното "творение", написано в стила на есеистиката и публицистиката. В следващите си стъпки напред по ирония на съдбата Секулов поема по пътеката към театъра, въпреки че преди години неговият баща го съветва да не прави това. От 2009 г. Александър Секулов е драматург в Пловдивския драматичен театър, създал успешни пиеси, сред които "Няма ток за електрическия стол". Въпреки това библиографията на автора не спира да расте. До 2011 г. в нея вече присъстват романът "Малката светица и портокалите", стихосбирката "Карти и географии" и детско-юношеският роман "Островът", който е номиниран за националната награда "Христо Г. Данов".

Следващите литературни произведения на автора са впечатляващите романи "Господ слиза в Атина" (2012 г.) и "Гравьор на сънища" (2013 г.). За едната от книгите дори има и впечатляваща история около написването ѝ. В основата на създаването на "Господ слиза от Атина" стои изненадващата среща на Секулов с негов приятел, който предлага на автора да отидат до Солун. Няма отказ от страна на писателя, тъй като това е мястото, в което самият Александър Секулов е учил, живял и работил, дори определя като втори роден град. Когато двамата българи отиват в Солун виждат изпепелени улици, а причината е, че точно по това време Гърция е обхваната от бунтове заради убийството на един тийнейджър. Когато по-късно започват големите протести в Гърция, Александър Секулов решава да напише роман. Започва с писането, но идва момент, в който установява, че не му достигат достатъчно познания за страната, макар да е живял в нея. Така, за да влезе в атмосферата и образите на героите си от "Господ слиза в Атина", Секулов решава да отиде и дори да участва в уличните стълкновения в гръцката столица. Скоро след това писателят отпътува и стои там в продължение на седмица. Отсяда в хотел, но всеки ден отива към палатковия лагер на протестиращите и става част от него, а в следобедните часове почива в хотелската си стая. Приключването на гръцките бунтове се случва през нощта в последния ден на юли, тъй като по думите на Секулов "революцията е излязла в августовска отпуска". След финала протестите са претворени в поредния роман на Секулов, който авторът определя с думите: "вход към нова територия". Е, новите територия обаче не се ограничава до романа, създаден след гръцките протести. През 2015 г. персонажите от детската книга "Островът" се появяват вече пораснали в нейното продължение - "Скитникът и синовете". След като изданието става факт, авторът открито споделя, че още докато е писал историята е бил наясно, че "книгата ще попадне в ничията земя между книгите за деца и книгите за възрастни".

Поглед към непознати територии и създаване на творчески свят с куп изобилие чрез различни стилове на писане - това винаги ще е типичната и разпознаваема "черта" на Александър Секулов. Дълги години развива своя талант, без да поставя граници, но винаги с внимание към литературния свят и възможността да зарежда хората със силата на всяка написана дума.