"Портрети на смъртта.
Имало едно време в една далечна земя мъж, който преподавал история във Военната академия в Уест Пойнт; обичал работата си, но още повече обичал съпругата си Ейми. Любимият му чичо го научил на почти всичко, което си заслужава, а братовчедката Пеги - забавна, вечно готова да се смее, била вероятно най-добрата му приятелка.
Ала всичко това бе съществувало някога и този приказен живот беше свършил. Ейми умря мъчително, разяждана от рак, а чичо му бе мъртъв, както и любимата му работа в Уест Пойнт. А сега вече и Пеги я нямаше. Него пък го издирваха за убийство в страната, за която се беше борил толкова много пъти. Легионите му врагове се опитваха да го открият заради нещата, които знаеше, и заради властта, с която разполагаше. Той никога не се бе стремил към тази власт, никога не бе я искал; нещо повече: отчаяно желаеше никога да не бе подозирал за нейното съществуване.
Стоеше на високите скали на брега край Дорсет и усещаше как го шиба студеният дъжд от Ламанша, как го облива и охлажда до мозъка на костите. В ясен ден от калната пътека се виждаше брегът на Франция, но от седмици времето бе лошо.
Подполковник Джон Холидей-Док, рейнджър (в оставка) от Щатската армия, се обърна и пое по пътеката към старата къщурка със сламен покрив, която наеха заедно с Еди Кабрера за през зимата, като платиха в аванс за шест месеца - в брой. Сега с Еди живееха напълно изолирано - без кредитни карти, без мобилни телефони и без каквито и да било безжични устройства. Единствената връзка с външния свят осъществяваха с голямо сателитно радио "Грундиг 900", настроено да лови къси и дълги вълни и полицейските честоти.
Холидей мина през ниската порта и нагази в обраслата градина пред малката къща. Собственичката - възрастна жена - беше склонна да разчисти мъртвите растения и изсъхналата трева, но Холидей отказа предложението. Високата трева и избуялата ниска растителност придаваха запустял вид на мястото, точно както желаеше. Къщурката беше разположена на нисък хълм и на миля наоколо нямаше съседи. Най-близкото село, Пелхам Бъкторп, отстоеше на три мили навътре от брега и до него се стигаше или пеша, или след двайсет минути с колело - на практика единственото им превозно средство. Най-близкият полицейски участък се намираше в Суонидж, на двайсет мили по брега. Изолацията бе нещо, на което той и Еди много държаха напоследък.
Холидей изтрополи с ботуши по каменното стъпало и почука три пъти по износената дървена врата, за да обяви пристигането си. Натисна дръжката и влезе в къщурката.
Еди седеше на един от обемистите стари фотьойли във всекидневната с пушка голям калибър "Пардей Нитро Експрес" на коленете. Радиото върху викторианската масичка до него бъбреше тихо.
– Нещо? - попита Холидей.
– Всичко е тихо, mi amigo - отвърна кубинският му приятел.
От кухнята се носеше аромат на яхния. Слава богу, че кубинецът обичаше да готви и много го биваше. Кулинарните умения на Холидей се свеждаха до загорели пържени яйца, прегорели бургери и почти негодни за ядене макарони със сирене, при това - полуфабрикат.
Холидей изчака да седнат да вечерят, преди да сподели:
– Днес, докато се разхождах, се замислих.
– Само на поетите и на моряшките съпруги е позволено да мислят, докато се разхождат край морето - усмихна се Еди и обра със залък хляб остатъка от соса на яхнията.
– Вероятно си прав, но въпреки това се замислих.
– За какво, compadre? - попита високият тъмнокож кубинец, докато интелигентните му очи изучаваха изражението на Холидей.
– Замислих се дали не е време да се разделим - отвърна Холидей.
Еди се облегна на стола.
– И защо?
– Защото преследват мен, а не теб. Мен искат да убият. Аз държа тетрадката и всички тайни. Нямам право да те въвличам в това.
– Никой не въвлича Еди Владимир Кабрера Алфонсо в нищо, което той не желае. Всичко сторено от мен съм направил по собствена воля.
– Това - добре, но не е редно да споделяш натрапената ти тегоба.
– Никой не избира тегобите си, Док. Съдбата ни ги поднася и ние или ги избягваме, или не.
– Някой ден ще ме намерят и евентуално ще ме убият. Няма причина и ти да умираш.
– Приятели сме, Док, а приятелите не се изоставят един друг само защото животът става труден.
– Въпреки това според мен е по-добре да се разделим.
– А аз какво ще правя? Напоследък не се търсят много лоцмани.
– Правиш нещата трудни за мен - отбеляза Холидей.
– И възнамерявам да продължавам така, amigo, затова млъкни и по-добре ми помогни с чиниите.
Някой почука на вратата.
Еди и Холидей скочиха на крака. Кубинецът грабна пушката, облегната на масата до него, и двамата се придвижиха тихо към вратата, застанали извън обсега на евентуална стрелба. Холидей стигна пръв и залепи гръб към стената. Еди се сниши зад фотьойла и насочи цевта към вратата, на нивото на резето. Всеки нежелан посетител щеше да стане на решето."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа
