Мътната река на надеждата. Разкази

"Ако си добър разказвач, с няколко щрихи можеш да разкажеш цял един живот, с шепа думи да създадеш портрет на герой, толкова дълбок, че влезеш ли веднъж зад чертите му, да не успееш да го забравиш никога или история, толкава истинска, че читателят да се преоткрие в нея. Ако си добър разказвач, можеш да рисуваш светове с няколко изречения или да уловиш състояния сред скрития смисъл, във въздуха и свободата между думите. Георги Христов прави точно това - той е художник и фотограф на реалността. Едновременно, но боравещ със слово.

Стегнат, репортажен, със силен емоционален заряд, разпознаваем стил - това ще откриете в този сборник. Разкази за нашата, българската реалност, такава каквато е била и каквато е, а може би и такава, каквато ще бъде и след нас. Картини от бързеите на живота, непрестанно течащ към хоризонта на безкрайното житейско море, яростен и мътен като река, чието вечно движение е символ на надеждата. Не стойте на бреговете, хвърлете се в дълбокото, ако можете да плувате, така както и да живеете, и поемете по течението или срещу него, но винаги във водите на "Мътната река на надеждата"."
Ива Спиридонова, редактор

"Георги Христов е име в съвременната белетристика, което ще бъде запомнено не само от днешния читател, а и от тези, които тепърва се учат да четат. Представените разкази в сборника "Мътната река на надеждата" носят усещане за кинематографичност, каквато малко автори могат да изведат на преден план. Всяка история отваря врата от миналото, която повечето от нас все още не сме затворили. Всеки персонаж е толкова действителен, че сякаш четем за роднини или близки, дори за самите нас. Думите в книгата са леки, лесно смилаеми, стоят на мястото си, но образуват плътно действие, така че във финалното изречение да ни се прииска и ние да напишем своята версия. Вероятно това би било трудна задача, тъй като авторът не само разказва, но и дорисува картините си с непредвиден, най-често опустошителен последен щрих."
Симеон Аспарухов, отговорен редактор

Георги Христов е роден на 18.08.1962 г. в Русе. Работи в различни медии от 1990 г. до момента. Репортер е в седмичника "Дунавска правда". Междувременно е и редактор на издателство "Литерс". През 1992 г. печели конкурс и е ангажиран в ежедневника "Русенски новини", където ръководи отдел "Спорт". От 1996 г. до днес е редактор в спортния отдел на русенския вестник с най-висок тираж "Утро".

Дебютът му в белетристиката е през 2004 г., когато издава сборника с разкази "Лошите камъни". С него печели първа награда от регионалния конкурс "Златният елен". Негови разкази са печатани в различни алманаси, "Литературен вестник", в-к "Монитор" и други. "Мътната река на надеждата" е втората му книга - колекция от разкази с характерен и разпознаваем авторски стил.

"Дали това не е последното ставане, миене на зъбите, последното ходене до тоалетната, последният разговор по телефона, последната хапка хляб, последният вестник, последната гледка към реката, последното преминаване по коридора, последното...

Така си мислеше Ясен, запътил се към болничната стая, в която го чакаха двамата вечни старци. Знаеше историите им наизуст - от раждането им до сутринта, когато сестрата и докторът минаха на визитация. Какво ли повече можеше да узнае между тези четири стени в продължение на вече близо месец!

Но пък бе идеално време и място да остане сам със себе си. Той и без това беше сам, защото никой не идваше да го види. Виж, около старците се навърташе сума народ по два пъти в седмицата. Тогава Ясен излизаше от стаята, защото не можеше да понесе, че онези хора го поглеждаха милостиво и като несретник.

Влачеше чехли по коридора, слизаше в градинката пред болницата, но понеже при хубаво време пейките в нея също бяха пълни с народ, тръгваше към задния двор. Оттам гледаше мътната река, за която, кой знае защо, казваха, че е сребристо-синкава. От очите му се лееха огромни сълзи в мътилката. Плачеше, че и тук е съвсем сам, че е изоставен, че никой не се интересува от него. Питаше се колко ли глупости успя да надроби и толкова ли непоправими грешки направи, че бе захвърлен и забравен като бездомно куче. Поне сестрите му да бяха се обадили, за да питат дали е жив, а ако е много болен, колко всъщност му остава. Добра приказка му трябваше, едно обаждане само, за да почувства, че все още диша и че в кратките сутрешни разговори с доктора има някакъв смисъл.

С два брака зад гърба си, но без деца, Ясен си нямаше никого. Втората му съпруга взе каквото можа да вземе - апартамента, колата, накрая хукна при друг мъж. Той заживя под наем на чужд таван, защото нямаше къде другаде да отиде. Поне имаше работа, която го държеше жив.

Но ето, разболя се, шефът му го нахока, че се преструва, че се скатава, че няма нужда от такива хора, измисли някаква алинея и го уволни. Когато му каза, че е ненужен, Ясен се запита, с жестока болка в сърцето, дали пък не е най-големият неудачник, когото животът несправедливо изхвърля в канавката. Напразно ли бяха пропилени толкова години - вярно, не толкова слънчеви, но обикновени, негови - залъгалка за времето, в което си мислеше, че живее и върви в обувките на толкова други обикновени хора. Те имаха най-простичките неща и им стигаха. И на него може би щяха да му стигат, ако не бе сам.

Гледаше Ясен реката и си задаваше простичкия въпрос защо ли трябва да премисля наново и наново, когато положението му изглежда напълно безнадеждно. Имаше ли решение и какво бе то? Да се спусне ли до онази мътилка на около петдесетина метра насреща, да хвърли тежкия болничен халат и да се метне сред вълните? Така и така никой не се интересува от него. Дори и малкото му приятели спряха да се обаждат.

И какво? Щяха след време да издирят тялото му. Ако рибите бяха оставили нещо по лицето му, сигурно щяха да го разпознаят, да намерят сестрите му, да им кажат, те да кажат на родата. Да го кълнат два пъти ли? Че им създава неудобства и че целият град говори за сетния му провал.

По-добре, когато онези непознати си отидат след свиждането, да се върне в стаята при двамата старци и да чака лекаря до утрешната визитация. Тогава ще го пита ребром на какво и на колко да се надява. Не че имаше някакъв смисъл, но така поне щеше да знае какво да прави. Върна се при старците, които разгласяваха с уморено оживление безкрайните си познати му истории, метна одеялото през главата си и се опита да заглуши гласовете им.

На другия ден едва дочака срещата с доктора.
– Докторе, да питам! - започна Ясен.
– Питай? - спря се лекарят.
– Колко? - продължи Ясен.
Докторът се замисли, попипа стетоскопа си, почеса важно рамката на очилата си и вдигна още по-важно ръка към тавана.
– Каквото и колкото каже Онзи.
И отмина. Ясен се поогледа, коридорът бе зловещо пуст. Повдигна халата си, за да не се влачи в нозете му, и затътри чехли към асансьора.

Слезе, обиколи болницата и тръгна към оградата, която го разделяше от реката. Няколко метра вдясно от себе си видя непозната жена. А винаги бе все сам, дори и тук. Жената беше долу-горе на неговата възраст, може би малко по-млада. Придържаше с едната ръка въздългия си сив халат, а с другата бършеше насълзените си очи, които гледаха странно и въпросително към мътилката отсреща. Той тръгна към нея. Искаше да я заговори."
Из книгата