Роуз е изчезнала

"Роуз е изчезнала" разказва за културния сблъсък и асимилация между общността на финландските имигранти и коренното население на Северна Америка през XX век. Романът изисква от своите читатели да бъдат смели и отворени за литературни експерименти.

Четиресет и пет годишната Лемпи се завръща в резервата Фон дю Лак в Минесота, след като в спомените на възрастния ѝ баща започва да се мержелее призракът на отдавна изчезналата му съпруга Роуз. За да разплете семейните тайни, да открие себе си и да продължи живота си, Лемпи се изправя лице в лице с истинската си идентичност, връща се към корените си, резервата и хората, които винаги е мечтала да напусне, и тръгва по индианските "пътеки на живота".

Индианците оджибве вярват, че човек има предначертана насън пътека, от която се отклонява седем пъти в хода на живота си, а Катя Кету умело използва това, за да раздели и романа в седем глави. Всяка от тях поставя пред Лемпи въпроси за търсенето на себе си и съществуването между две култури, опирайки се на традициите на магическия реализъм. Като финдианка - потомка на финландци и индианци - тя се сблъсква с расизъм и дискриминация, расте на кръстопътя между две култури. Името ѝ означава любов и именно любовта ѝ има силата на горски пожар - всепоглъщащ и изгарящ.

"Роуз е изчезнала" е роман за съдбата на две жени - майка и дъщеря, за тъгата на един баща, за непризнатите грешки и изстраданата доброта. Той смело прескача между събития в настоящето и спомени от младостта на Роуз и детството на Лемпи. Посветен на теми като идентичност и чувство за принадлежност, ключови за всички романи в поредицата "По пътя", той е символично продължение и на индианската тема в каталога на издателство "ICU", която свързваме с дебюта на Томи Ориндж "Там там".

"Август 2018 г., Джим Сивокожи.
Бях благодарна, задето дойде да седнеш до мен там, на затоплените през деня стъпала, и ми разказа: Баща ти Тим недолюбвал баба ми Хелми, мразел я в червата и по тази причина дори не ѝ предал последното писмо от Хейнари.
– Можеш да го прочетеш тук някой ден, ако ти е любопитно, на фински е, поне да знаем какво е написал.
После добави, че няма нищо, сълзите са дъждът на душата, така каза, подаде ми носна кърпичка и не погледна към мен, докато се секнех, остави светулките да си блещукат, а дишането ми да се успокои, понеже сигурно съм плакала.
– Как бяхте в детството ти? - попита ме едва ли не замечтано, но аз се напрегнах по същия начин, както преди четиресет и пет години, след изчезването на мама, когато всички разпитваха натрапчиво и ми идеше да изджафкам, че татко никого не е удрял - нито мама, нито мен. Майк Ухото обикаляше от къща на къща, от фургон на фургон, за да разпитва дали Роуз е била бита у дома. На настоятелния въпрос отговаряха с тиха усмивка, дори плахите, беззъби обитатели на Синята къща се подхилкваха тъжно и отнесено. Ету, от своя страна, кибичеше в недрата на полицейския участък и кимаше благо на земните пчели, които жужаха по прозореца.
– Кавги ли? Не, имахме живот.

***

– Хайде да отидем в гората, а? - предложи ти и изтръпнах. Последната ни среща в гората беше по време на пролетния потоп, преди четиресет и пет години.
Чудатият камък, поляната и заслончето от брезови клони, където си бях почивала, дроздът призори и утрото, и по някакъв начин всичко това е свързано с диренето на сънищата.
– Надали щерката на Роуз се бои от гората - подхвърли ти закачливо. Мина ми през ума, че за Грант гората беше потискаща и затънтена, скалите - неми, в туфите трева дебнеха болести, чорлавите корони на смърчовете закриваха небето.
Сега нощта е топла и благоуханна както навремето с мама.
Реших да те последвам по меката тревиста пътечка, където хладните стръкове докосваха глезените. Малко след Пеещите лесове се натъкнахме на някаква желязна грамада, наполовина покрита с клонаци и брезент - булдозер, чиято кофа тъкмо се канеше да погълне ниския каменен зид пред себе си. Стори ми се съмнително: какво ли правеше този Катерпилар толкова навътре от границата на резервата? Тогава ти спря, отиде до металното чудовище, скочи до вратата му и я отвори, върна се с ключовете в ръка и ги запрати яростно сред секирчетата на скалата. В същия миг някъде в далечината се разнесе шумът от хеликоптер.

– Мъчат се да прокарат газопровод - изруга ти, – ама нищо няма да излезе. Енбридж, Пайплайн 3.
После ми разказа за багерите, барикадите, хеликоптерите, които кръжели над резервата нощно време.
– Понякога мобилният обхват около казиното се губи. Мнозина се страхуват. Но нека не говорим за това сега – рече ти и кимнах. Аз и нямах желание, исках само да остана насаме с теб в тъмното.
Сетне ти се спря до ниския зид, вдигна върху него един каменен блок и попита:
– Виждаш ли онзи поток? Водата му се стича откъм Сънливите възвишения. Знаеш ли какво дреме под тамошния мъх?
Поклатих глава в мрака.
– Мъртвояди. И червеи, дето се хранят с очите на покойниците. Но най-вече стари воини. Индианци.
Разказа ми как Пати, баба ми, в детството си сънувала, че точно на онова място имало старо гробище.
Присмели ѝ се. Преди две години пристигнали археолози и при разкопките в местността действително намерили кости на хиляди години. В гласа ти се долавяше почит, когато рече:
– Обещах да построя там каменен зид.
Водните кончета се стрелкаха помежду ни подобно на хеликоптера в небето: без да ни обръщат внимание.
Спомних си, че в детството ми Пати беше смятана за пиянде и обща жена.
– Надали знаеш, че понастоящем ѝ викат Gichiayaayaa, достопочтено същество.
Продължихме напред.
– Следвай ме по петите - подкани ме ти.

В брезовата гора мъглата лъкатушеше в долчинките сред хвойните и скалите. От време на време ми се струваше, че измежду вейките надничат горски духове, призрачни девойки и други маниту от леса, но твоите осакатени крака сякаш крачеха инстинктивно, дори левият, съсипан във Виетнам, чаткаше от камък на камък по невидимата пътечка. Притесних се, защото вече не можех да разпозная къде се намираме. Боровата гора наоколо ни беше тиха, чужда. Туфите трева, скрити под цъфтящите боровинкови шубраци, бяха погълнали пътеката зад нас, а в затишието на топлата нощ не можеше да се определят посоките на света. Момини сълзи и лизимахии лъщяха неми сред корените на брезите. Тогава откъм заоблената скала дойде слаб повей, а с него и миризмата на езерни водорасли. Някъде тук татко навремето е спасил мама от скалпиращите. Мама и черното, гневно вълче. В мрака пътеката ми се струваше опасна, понеже вляво от нас зейна десетфутова пропаст към скалата и езерото.

Ти обаче не се колебаеше.
– Да отидем ли да седнем ей там, на Чудатия камък?
Всъщност името му е Kikinoomaukae-waubik, Камъкът на познанието. Знаеше ли това, Малка лапичке?
Разбира се, че не. Спомням си само удивлението и страха ми от онзи скален блок, заклещен върху скалата. В детството ми човек можеше да се хвърля от него и да жъне почести, ако посмее. Като теб. Това място е пълно с маниту - от добрите. Ти положи ръката ми върху камъка и прокара пръстите ми по грубата му повърхност. Усетих жената, ловеца, лодката. Очертанията на вълка.
– Да запалим огън - каза ми и събрах съчки, докато ти пожертва щипка тютюн от кожената си кесийка в бездната. После заговори с гръб към мен: – Слушай, Лемпи, трябва да знаеш нещо. Никой не го е чувал, дори Майк. Мога ли да разчитам на теб, Лемпи?
Кимнах възторжено.
– Онова изчезналото момиченце, чиято снимка висеше на стената в полицейския участък, с плитките. Познато дете е, Клара. Прекара известно време у нас като бегълка, кой знае откъде беше офейкала - ние нямаме обичая да разпитваме. Но си беше луда. Наложи се да я пуснем да си върви, когато ножовете за почистване на вътрешности започнаха да изчезват. Кучето ослепя, една сутрин намерихме главата на токачка, отсечена с брадва. Наложи се да набавя по-здрава ключалка за спалнята. После се опита да удави Бен в бъчва с дъждовна вода.
– А, момичето, дето отишло в Подвиг ли?
– То, да.
Недоумявах защо не ми беше споделил това по-рано. Защо един шериф не би разказал подобно нещо на другите, на началството, защо не го е изкрещял на всеослушание? Защо си оставил снимката на момичето с плитките да виси на стената като известие за изчезнала коза? Не посмях да попитам, но ти така или иначе ми отговори:
– Онова момиче се боеше от нещо и не е моя работа да помагам на преследвачите му.
Зачовърка някаква мелничка за подправки. Скърцането ѝ се разнесе надалече в лятната вечер, отнякъде отговори писъкът на черногуш гмуркач."
Из книгата

Ай Си Ю ООД
София, 1111
ул. Хубавка № 8
office@icu-bg.com