"Пристигането на баща ми при семейство Ямамото било толкова странно и мистериозно, колкото и самото ни семейство. Появил се напълно неочаквано, не носел със себе си нито препоръчително писмо, нито церемониален подарък, който се давал традиционно при първите срещи. Не, той просто дошъл в театър "Кандзе" само със своето фурошики, пълно с маски.
Репутацията на дядо ми обаче го предшествала. Юджи Ямамото. Най-известният и най-почитан актьор от театъра. Но в района на Кансай, патриархът на семейство Кандзе Но. Хората идваха да го гледат, независимо дали играеше на светлината на факли, или между стените на театър "Кандзе". След като бе изпълнявал забележителните роли на Бог и Дух в продължение на почти половин век, положението му в театъра бе непоклатимо и несравнимо и за мнозина в тази общност той бе най-близкото създание до живо божество.
Излизането му на сцената се отбелязваше от ударите на големия барабан, оцузуми, пронизителните викове на хора и от звука на бамбуковата флейта, нокан, подсвиркващ пискливото си стакато. Все още виждам ясно в съзнанието си богато избродирания караори, висящ на широките му рамене, и кичурите на спускащата се по гърба му тежка перука. Най-ярка в паметта ми обаче е маската му, тя ме преследва и днес: изрязани дупки на очите и лице, което се променяше при всяко обръщане. Маска със собствен живот.
В онзи ден в театъра, първия път, когато погледнал една от маските на баща ми, дядо ми усетил как лицето му побелява. Повдигнал маската между дебелите си меки пръсти и потръпнал; очите му се разширили от учудване. Имало нещо различно в маските на баща ми. И докато държал по една във всяка ръка, дядо ми можел да се закълне, че усеща как неповторимият им дух прониква в кожата му през гънките на дланите. Усетил как привличали погледа му и отказвали да го пуснат. Техните очи прониквали в неговите. За дядо ми маските на баща ми били точно като изваяните от старите майстори преди повече от сто години. По-точно, маските на младия мъж му напомняли за творенията на великия Мицудзане - деликатни, изискани и притежаващи огромна енергия, която вълнувала душата му.
Дядо ми погледнал в очите на този тих млад дърворезбар и не видял нищо. След това погледнал ръцете му - и видял гений. Попитал баща ми за семейството му. Къде е роден? Кой е баща му? При кого е чиракувал?
Гласът на младия мъж бил тих. На въпроса на дядо ми отговорил едва чуто, почти шепнейки:
– Вече нямам семейство.
Ако в стаята не било толкова тихо, дядо сигурно нямало да го чуе. Виждал, че устните на баща ми все още се движат, и понеже изпитвал странен интерес, изпънал дебелия си, осеян с пулсиращи вени врат към младия дърворезбар. Почти не чувал думите му, но въпреки това бил като омагьосан от него. Може би за първи път в живота си се отказал от ролята си на изпълнител и станал единственият член на благоговейна публика.
В светилището на гримьорната на дядо баща ми разказал своята история. Странна и тъжна, история за призраци и сливови дървета, за старец и момче. Толкова изумителна история, че можела да е пиеса от театъра Но."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
