"Примерът на собствения живот винаги е по-решаващ отколкото словото. И човек трябваше да се запита и постоянно трябва да се пита, дали това не е далеч по-важно, отколкото да се пишат книги и да се изнасят сказки: да реализираш съдържанието в своя собствен живот. Реализираното е също и доста по-въздействащо. Словото самичко не може кой знае колко.
Удоволствието само по себе си не е нещо, способно да придаде смисъл на съществуването; значи и липсата на удоволствие също не би могла - а това го виждаме вече и сега - да отнеме смисъла на живота.
Въпросът не може да гласи: "Какво още мога да очаквам от живота?", а вече е позволено да бъде само: "Какво очаква животът от мен? Каква житейска задача очаква мен?"
Самият живот не е нищо друго освен да бъдеш питан, цялото ни съществуване не е нищо повече от едно отговаряне - една отговорност на живота. Но при такава постановка на мисленето сега вече нищо не може да ни уплаши - нито бъдещето, нито привидната липса на бъдеще.
Работейки, придаваме смисъл на живота, но и обичайки - и в края на краищата: страдайки. Защото това, каква позиция заема човек спрямо ограничаването на възможностите му за живот, доколкото те засягат дейността и живота му, как се отнася към това ограничение - как понася живота си под гнета на такова ограничение, във всичко това той може да осъществи още ценности.
Който се бунтува срещу съдбата си - значи срещу онова, което наистина е безсилен да промени, и което със сигурност не може да промени, той въобще не е проумял смисъла на цялата съдба. Съдбата действително е иманентна част от целостта на нашия живот, и от тази цялост не може да се откърти дори и най-мъничката част от съдбовното, без да се разруши цялото, обликът на нашето съществуване.
Щом животът има смисъл, страданието също има смисъл: Следователно и страданието, доколкото е налице необходимо страдание, дава възможност за нещо, изпълнено със смисъл. И като такова то наистина бива признавано и почитано навсякъде.
Фактът и наистина единствено фактът, че сме смъртни, че животът ни има край, че времето ни е отброено и възможностите ни са ограничени - това е реалността, която ни кара да си мислим, че въобще има смисъл: да предприемем нещо, да използваме дадена възможност и да осъществим нещо, да изпълним нещо, да използваме времето и да го запълним. Смъртта ни заставя да го правим. Смъртта на първо място представлява фонът, на който нашето присъствие на земята е тъкмо носене на отговорност."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 3 гласа
