Торта в небето

Всички пътища водят към Рим - дори тези на извънземните!

В една най-обикновена пролетна утрин над краен римски квартал се появява огромен кръгъл обект. "Марсианците, марсианците!" ­- викат жителите, докато излизат от къщите и магазините и се тълпят по улиците. Пристигат двама професори, пожарникари, полицаи, цял генерал и много войници. Но не те, а две любознателни деца, Паоло и Рита, разкриват загадката на летящата чиния: оказва се, че тя е нещо много по-загадъчно... и сладко.

Една от вечните забавни истории на Джани Родари, обогатена с великолепните илюстрации на Киара Балиони.

"Тази история беше измислена в началното училище "Карло Колоди" в римския краен квартал Труло сред учениците на госпожица Мария Луиза Биджарети, които завършиха пети клас през 1964 г; публикувана е на части в "Кориере дей Пиколи" през същата година; посветена е на всички нейни читатели: всяка една страница на всеки читател, от първата до последната.

Онази утрин в Труло
Около шест часа в една априлска утрин в Труло минувачите, които чакаха първия автобус за центъра и поглеждаха нагоре, за да разберат какво ще е времето, видяха небето на техния квартал почти изцяло закрито от огромен кръгъл обект с тъмен цвят, заемащ мястото на облаците: неподвижен, на хиляда метра над нивото на покривите. Имаше по някое: 'Ах", по някое "Ох", после се дочу вик:
– Марсианците!
Беше като сигнал и парола. Хората започнаха да викат и се разбягаха на всички страни. Отваряха се прозорци, още хора се подаваха навън да любопитстват с очакването за обичайна автомобилна катастрофа, после поглеждаха нагоре и тогава се извисиха безброй гласове, затръшкваха се кепенци, пускаха се щори, чехли шляпаха по стълбища и дворове.
– Марсианците!
– Летяща чиния!
– Хайде де, сигурно е слънчево затъмнение.

Действително "нещото" приличаше на голяма черна дупка в небето с открояващ се небесносин ореол около нея.
– Какво ти затъмнение! Това е краят на света.
– Не преувеличавайте. Нима краят на света може да настъпи така, от вечерта до сутринта?
– Ами да, първо ще трябва да ви предупредят с препоръчано писмо: "Знайте, че в този ден и в този час светът отива по дяволите".

От кафене "Италия" излезе един келнер, бършейки ръце в петносаната си престилка. Погледна към небето и се преви на две, сякаш го бяха цапнали по главата.
Жена по нощница му извика от балкона:
– Августе, обади се на пожарникарите!
– И какво да им кажа?
– Глупако, кажи им, че марсианците са тук. Не ги ли виждаш?
– Ама какво общо имат пожарникарите? Нима ще гръмнат насреща им, та да ги изплашат?
– Звънни, звънни, ще видиш, че те знаят.
Август се върна в кафенето, пъхна жетон в апарата и набра номера на пожарната.
– Ало, бързайте към Труло, марсианците дойдоха!
– А кой се обажда?
– Аз съм Август.
– Браво, а пък аз съм Юлий Цезар. Не те ли е срам, пиян по това време?

Телефонистът на пожарната прекъсна връзката, но в последвалите две минути трябваше да отговаря на двайсетина обаждания от Труло в същия стил и се реши да вдигне трево­га, като обясни на дежурния лейтенант:
– Вероятно е случай на колективна лудост. Според мен трябва да уведомим лудницата.
А в Труло, който не беше навън, за да зяпа небето, държеше слушалката. Някой звънеше в централата на полицията, друг на общинските полицаи, трети на карабинерите.

В това време от задното помещение на фурната излезе чиракът на пекаря, който всяка сутрин по това време обикаляше ка­фенетата, за да им достави маритоци и кифлички. Опря препълнената и ухаеща кошница на велосипедното кормило, повдигна десния си крак, за да яхне седалката, погледна машинално към небето и - буф! - всичко на земята - той, велосипедът и кошницата. Маритоци и кифлички се търкулнаха безредно в прахта."
Из книгата

– Добър ден, господин Домат – каза Лукчо и се поклони.
Внимавай, Лукчо! Уви! Този хубав поклон приближи главата му на нужното разстояние: на Домат остана само да протегне ръка и нашият герой бе хванат за косите както в деня на своето пристигане в селото. Домат беше толкова разгневен, че в момента забрави какво бе станало тогава, когато дърпаше тези коси. Той ги опна с всички сили и историята се повтори: един кичур остана в ръката му и веднага Домат почувствува щипене в очите. От клепачите му закапаха сълзи като орехи и зачукаха по пода: так... так... Този път обаче Домат не плачеше само от косите на Лукчо, плачеше и от яд, защото беше разбрал всичко.

– Това е краят! Това е краят! – мислеше горчиво управителят, давейки се в собствените си сълзи.
Ние бихме го оставили да се удави на драго сърце, но великодушният Лукчо го спаси. Така Домат можа да избяга надолу по стълбите на кулата и да се заключи, плачейки, в стаята си...
Сега нашата история е напълно завършена. Наистина по света има още доста замъци и доста други негодници, но един по един всички те ще си отидат и в техните паркове ще заиграят децата. И нека бъде тъй, ние нямаме нищо против, нали?

Така завършват приключенията на Лукчо - героят в едноименния приказен роман на Джани Родари, донесъл световна известност на автора. Но въпреки че историята е разказана под формата на приказка, а Родари е определян като писател на книги за деца, "Приключенията на Лукчо" завладява и малки, и големи читатели по света. В основна причина за това се превръщат общовалидните мъдрости, които звучат като приказка, но носят съвсем реални послания за живота на хората. Много умело Джани Родари показва проблемите в човешкото общество, независимо в кое време и в коя страна живее то. Социалното неравенство, властта на парите и титлите, алчността - все отрицателни черти, които съществуват и в днешния свят. Но в приказната история на писателя, няма и помен от тях, когато доброто побеждава накрая и старият ред рухва на мига. Разкривайки пред децата с "вълшебни" щрихи неподозираната страна, която ги заобикаля, Джани Родари показва, че има противоречия, несправедливост и много тъжни неща, но хората могат да се преборят с тях, защото на този свят има честност и доброта. Според Родари такива ценности трябва да притежават хората. Самият той се стреми да си припомня това и още преди да започне да пише често в живота си се бори за справедливостта и възпитаването на доброта.

Роден на 22 ноември 1920 г. в малкото италианско градче Оменя край Новара, Родари получава учителска диплома и едва на 17 години започва да преподава. Първо италиански език в семейството на богати евреи, а по-късно става и начален учител. Бързо се превръща в любимец на децата, защото с любов и вдъхновение им разкрива света на изкуството. Към него той има увлечение още от дете. Силно пристрастен към музиката, като малък взима уроци по цигулка, а вечер прекарва дълги часове над книгите. Оказва се, че богатото му въображение, изградено от любовта към историите, прави учебните часове на учителят Родари интересни и нестандартни. Увлечението по литературата става причина и за желанието Джани да се запише във Филологическия факултет на Университета в Милано. През 1939 г. той постига тази мечта, но светът се намира в навечерието на Втората световна война и момчето не се задържа дълго в университета. Още в началото на войната, заради недоброто си здраве, той е освободен от военна служба. Започва работа в местната администрация и става член на управляващата по онова време в Италия фашистка партия на Мусолини. Именно войната обаче се превръща в основна причина Родари активно да започне да се бори за справедливостта. Двама негови приятели загиват, а брат му е изпратен в концлагер от режима. Така Джани Родари се обръща срещу фашисткия режим и се включва в Съпротивата.

През 1944 г. вече е член на Италианската комунистическа партия, а след войната започва работа като журналист в комунистическия вестник "Унита". Успоредно с това започва да пише и книги за деца, воден от желанието чрез приказна история да им разкрие важните неща от света на големите. Няколко години след това Родари става главен редактор на ново седмично детско издание, наречено "Пионер". Разбира се, стремежът да покаже реалността чрез детски приказки не остава на заден план и през 1951 г. е публикувана стихосбирката му "Книжка със смешни стихотворения". Веднага след това е издадена и знаменитата му история "Приключенията на Лукчо". Книгата бързо донася световна известност на писателя и безспорно убеждава хората по света, че приказките не са само за деца. Романът е изпълнен с безброй комични, но и много драматични ситуации, чрез които Родари отразява действителността. Главен герой в историята е едно дребно лукче, чийто баща е вкаран в затвора. Заедно с приятелите си - зеленчуците, Лукчо се бори срещу властта на плодовете, които управляват Градината. Борбата продължава, докато един ден справедливостта успява да преодолее всички трудности и доброто побеждава. Майсторският начин за отразяване на актуалните проблеми в обществеността, засилването на образа им с щрихи на фантазия и въображение и победата на чистата доброта, мечтана от мнозина - благодарение на всичко това романът се сдобива с успех от световно измерение. Още през 1953 г., две години след публикуването си, книгата вече е издадена и на български език. През същата година всички разбират новината, че Джани Родари се е оженил. Писателят сключва брак с Мария Тереса Ферети, която след четири години му ражда дъщеря - Паола.

С радостите в семейството в живота на Родари стартира и период на усилена работа върху писането на истории. На пръв поглед за деца, но както мнозина вече са се убедили, изобщо не е така. Значително място в творчеството си Джани Родари започва да отделя и на темата за труда. Хората с различни професии - рибар, пожарникар, миньори, които са положителните герои предимно на неговата поезия, учат малките читатели на искрена обич и уважение на труда. Сред увлекателните, изпълнени с въображение и хумор, но и спечелили отново голяма популярност, са кратките приказки от сборника "Приказки по телефона". Разбира се, с подобна всеотдайност към литературата, не закъснява и признанието. Концентрацията изцяло в областта на детската литература и майсторското разказвачество на истории донасят престижната награда "Ханс Кристиян Андерсен", връчена на автора през 1970 г.
Само 10 години след получаването на изключително важното признание за всеки детски автор на света, за съжаление тежка болест поваля Джани Родари. Въпреки оперативната намеса на медицински лица, писателят умира. Светът губи един от най-добрите си писатели, но след себе си той оставя ярки емблеми в световната литература, които ще се предават от поколения на поколения. Ще преминат отвъд хода на времето и у всеки читател ще оставят частица доброта произведенията като "Приключенията на Лукчо"., "Джелсомино в страната на лъжците", "Приказки по телефона", "Продавач на надежда", "Животни без зоопарк", "Подвижният тротоар", "Синята стрела" и много други приказни разкази на автора. Но Джани Родари завещава на поколенията не само своите безсмъртни творби. С книгите си успява да накара децата да четат, да мислят, да могат правилно да преценяват света.