"Мамо, хайде да се преместим в друг град, а? Хайде в Абрау-Дюрсо? Във Вѝселки? На гъза на географията, мамо! Да, да, ще се преместим, разсеяно отвръщаше мама, то ние нали и на Камчатка искахме да ходим! Майко, сериозно ти говоря! Не мога да живея тук! Аха, да! В някакъв момент задължително ще се преместим!
Сега, мамо, сега!
Но тя така и никъде не се премести. Налагаше се някак да оцелея тук. Налагаше се аз самата да стана лоша компания. Защото добри компании в нашето градче нямаше, а и нямаше откъде да се вземат. Всички компании бяха лоши - лоши, отвратителни и много опасни. Опасни игри в защитния горски пояс покрай жп линията. Какво ли не ставаше само в тая горичка, пълна със славееви трели и акациеви цъфтежи.
На пет години: момиченцата се завързват за дърво и се шляпат с коприва, докато не се скъсат от рев, докато не почервенеят целите им тела. После се налага да лъжеш майка си, че си паднала в копривата случайно. На десет: лягаш на траверсите и чакаш между релсите наближаващия влак, който трябва да мине над теб, без да се посереш. Групово принудихме едно момче да легне така и то легна. После майка му го откара в големия град, за да живее при баба си, завинаги.
Повече не го видяхме. Явно все пак се беше посрало и не го биваше да лъже. Заслужаваше презрение и вечна забрава. Аз лично се мъчех да не си го спомням от срам, но посраното момче не ми даваше мира. Щеше ми се да получа писмо от него. Щеше ми се вътре да пише например: "Не съм се посирал, живея с баба, понеже тя е на смъртния си одър и някой трябва да се грижи за нея. След като легнах под влака, проумях много неща и възмъжах. Поздрави на тайфата...", и така нататък. Само дето на момчето, разбира се, не му беше до писма. А при баба му го пратиха, за да е по-далече от лошата компания. Аз с точно такава баба не разполагах. На теория имах една, но нямаше как да ме пратят при нея - тя смяташе, че ям като разпрана, а и внуците по принцип ѝ бъркаха в здравето. Изобщо - да търсиш закрила от възрастните, беше умряла работа. Пък и никак не биваше да им се вярва.
Аз доста се опарих в този смисъл. Веднъж се измъкнах от занималнята след училище и взех да се шматкам из градчето, за да си убия времето. Мама беше на работа, ключ от нас нямах. На обяд ме нахрани една съседка. Тъкмо се подмотквах около магазина, когато към мен се приближи непознат чичко на колело. Не го бях виждала преди. Един симпатичен. Каза, че е приятел на татко.
Татко вече от две години си имаше ново семейство, та не знаех кои са му приятелите. И спокойно можех да допусна, че ей на - сред тях има и такъв симпатяга на колело. Покани ме на едно кръгче. Повози ме из градчето, след което каза: "Хайде в горичката". Топло беше, април или дори май, жепейската горичка вече се беше раззеленила и ухаеше. Влязохме в нея като в приказка - тревата беше висока и гъста. Татковият приятел ме свали от колелото и също тръгна пеш. "Я да полегнем", предложи и легна в тревата. Аз също легнах в тревата. А той вика: "Знаеш ли какво? Най-хубаво се лежи на гол". В това не бях убедена, понеже вече се бях търкаляла гола в тревата и после три дни всичко ме сърбя. Но приятелят на татко беше убеден и почна да си сваля панталона.
За мой късмет, той никога не беше стъпвал в жепейската горичка и нямаше представа, че през нея постоянно минават пътниците от влака. Тя цялата е прорязана от пътечки, които приятелят на татко не забеляза заради високата трева. Тъкмо си събу панталона, по пътечките тръгнаха хора - появиха се тихо и ненадейно. Приятелят на татко трескаво се заоправя. А после стана тя каквато стана - по пътечката се зададе една даскалка от занималнята, току-що слязла от влака. Видя как аз лежа, а приятелят на татко с неестествена усмивка си закопчава колана. И каза: "Такаааааа...". Когато тя произнасяше въпросното "такааа", аз си глътвах граматиката. Татковият приятел също си глътна граматиката. А тя каза: "Я да видим! Кой сте вие?". Той изломоти, че бил приятел на баща ми.
"Припомнете ми: как му беше името?" - попита даскалката. Той отговори: "Николай... Петрович?". "Да, ама не! - триумфално заяви тя. – Името му е Виктор Фьодорович." А аз погледнах татковия приятел с презрение и поклатих глава. "Ех бее - помислих си. – Ех. А как хубаво можехме да си дружим!" Взеха да се разправят и тя искаше да вика милицията, но тогава нали нямаше мобилки, щеше да се наложи да бием път до първия уличен телефон. А татковият лъжеприятел отказваше да бие път докъдето и да било. Припираха се още пет минути и приятелят на татко духна. Даскалката насочи вниманието си към мен. Поведе ме към къщи и по пътя ми крещя с цяло гърло, а като видя майка ми в магазина, се разкрещя още по-кански и ѝ описа в най-черни краски как съм лежала с приятеля на татко. Предателка, помислих си аз. Гадина подла. Тя не разбира, няма мозък! Не загрява, че за майка е вредно да се вълнува, че втори инфаркт няма да преживее! Майка ме прибра у нас и от безсилие ме напердаши с въженцето ми за скачане.
Тогава болезнено ясно проумях, че с възрастните не бива и да се дружи."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
