Прекъснати връзки

"Признавам си, помислих си, че е твърде смело Светлана Любомирска да заяви своето писателско присъствие директно с роман. С такъв респект съм пред добрата проза, че не бих посегнала - освен като почтен читател. И точно като такъв потеглих на първо четене. Фактът, че никъде не въздъхнах от досада, че не сложих етикет - кримка ли е или любовна история, че не срещнах недостоверни образи и до последно бях в напрежение кой е убиецът вече ме прави почитател на прозата на Светлана. Да, има го всичко това в тези страници, криминалният момент, който те държи заинтригуван, но не можеш да прескочиш на финала, за да разбереш кой е извършителят. Не можеш, защото срещаш герои от плът и кръв, преплетени в такива човешки взаимоотношения, че в различни ситуации се припознаваш. А това се случва, защото мракът и светлината живеят в нас и се отключват от любовта и... нейното отсъствие.

Знаех, че авторът е психолог по образование, но искрено се зарадвах, когато никъде не срещнах самоцелно изпадане в психологически описания, граничещи с диагнози. Добрият разказвач избягва да поучава и напътства героите си, оставя се да го водят и... явно ги обича. Това е направила Светлана, така стигна до мен, надявам се така ще стигне и до теб, уважаеми читателю. Защото носиш мрак и светлина, защото преди да вдигнеш ръка, за да хвърлиш камъка, се вкопчваш в идеята за Христос и.. не съдиш. И осъмваш с душа!"
Камелия Кондова, редактор

"Проблемът за липсата на любов и последиците от необичането и отхвърлянето, оковите на обстоятелствата, сложността на човешките взаимоотношения, крехкостта на тънката червена нишка - кръвната връзка, която ни свързва завинаги с някого... и онова страшно острие, което я прекъсва, държано от човешка ръка. Докога сме хора, откога сме хора и как сме хора? Тези въпроси задава тази книга. И напомня най-важното - човеци сме само когато обичаме."
Ива Спиридонова

"След кратките периоди на затишие болката отново идваше и като обръч сковаваше тялото ѝ. Косата ѝ лепнеше от пот, а устните жадуваха за глътка вода. Не си спомняше вече колко време продължаваше този ад. Само искаше да си иде в къщи, да се махне от това място и да забрави. Лекарят срещу нея говореше нещо, но тя едва го чуваше, само разбираше, че иска от нея да му помогне. Оставаше ѝ още малко, още едно усилие и всичко щеше да приключи. Разсъмваше се, а слънцето хвърляше кървави отблясъци върху хоризонта и без никакво усилие раждаше новия ден. Това ѝ даде нови сили да продължи и тя направи последен опит да напъне, след което силният писък на новороденото ѝ дете огласи стаята. За миг погледна малката кървава топка в ръцете на акушерката и обърна главата си, когато ѝ подаде бебето. Не желаеше да го вижда, предпочиташе да няма никакъв спомен за него, толкова болка ѝ причини. Искаш ли да я прегърнеш? - попита сестрата и преди да изчака отказа ѝ, зави в пелена малкото телце и го отнесе някъде навън, завинаги. Тя стисна зъби, за да устои на порива си да я извика обратно, но всичко вече беше решено - нямаше връщане. Утрото на новия ден грееше в пълния си блясък, сякаш празнуваше победата над преминалата болка. Усети, че вече се отпуска, но нямаше как да спре потока на сълзите. Те щяха да я спасят."
Из книгата