Пробуждане

Когато е малка, бащата на Брийн ѝ разказва приказки за вълшебни места. За свят с две луни и храбри воини, за магически създания и вековни традиции. Днес Брийн е тревожна млада жена с огромен студентски дълг и работа, която мрази. Един ден тя разбира, че още преди баща ѝ да изчезне от живота ѝ, той е разкрил банкова сметка на нейно име. И в сметката има почти четири милиона долара, които майка ѝ е крила от нея.

Подобно състояние може да промени живота на Брийн. Но тя не знае, че използвайки част от него за дълго жадувано пътуване до Ирландия, ще намери отговори на въпроси, които дори не е подозирала, че иска да зададе. Тук тя ще научи кой е мъжът със сребристи коси, който я преследва от известно време. И защо чува гласа му да шепти в главата ѝ: "Ела си у дома, Брийн Шивон. Време е да си дойдеш у дома". А също и защо сънува дракони. И че през магичен портал, който ще я отведе в земята на феите, я чака истинската ѝ съдба.

Първа книга от трилогията "Сърцето на дракона" на Нора Робъртс.

"Пулсиращата болка в главата на Брийн Кели се усили, докато се возеше в автобуса, който сякаш страдаше от тежки пристъпи на хълцане. Беше прекарала един ужасен ден (който, за щастие, вече привършваше), но той беше само част от една ужасна седмица в един ужасен месец – или по-скоро два месеца.
Непрекъснато си напомняше, че трябва да бъде по-весела. Беше петък, а това означаваше, че има още цели два дни, преди да е наложително да се върне отново в класната стая и да се опитва да преподава литература на ученици в основното училище.

Естествено, щеше да прекара значителна част от тези два дни в оценяване на контролни работи и подготвяне на уроци, но поне нямаше да бъде в класната стая с всички онези очи, вперени в нея – някои отегчени, други отнесени и само малка част от тях изпълнени с надежда. Не, нямаше да стои изправена пред тях и да се чувства неадекватна и не на мястото си също като гимназистка, която предпочита в този момент да е навсякъде другаде във Вселената, но не и в класната стая.
Напомни си, че преподаването все пак е най-уважаваната, удовлетворяваща, значима и жизненоважна професия.
За жалост обаче, тя не се справяше добре с нея.
Автобусът изхълца отново на следващата си спирка, неколцина души слязоха, други се качиха. Тя ги наблюдаваше. Беше добра в наблюдението, защото то бе значително по-лесно от това да участваш активно в нещо.
Виждаше жената със сивия спортен панталон с телефон в ръка и крайно изтощен поглед. Брийн реши, че е самотна майка, която се прибира след работа и проверява децата си по телефона. Сигурно никога не си беше представяла, че животът ѝ може да е толкова труден.

Или пък двамата тийнейджъри по потници, шорти "Адидас" и със слушалки в ушите. Отиваха да се видят с приятели, да поиграят баскетбол, да хапнат пица, да гледат някой филм. Брийн им завиждаше за възрастта – за тях уикендът не означаваше нищо друго, освен забавления.
А мъжът в черно... Той гледаше право към нея, изучавайки я с очи, така че тя отклони поглед от него. Стори ѝ се познат. Защо ли ѝ се струваше, че го познава? Беше с посребрени коси, приличащи на грива, и Брийн реши, че трябва да е някой преподавател от колежа. Но не. Някакъв си професор в автобуса не би предизвикал сухота в устата ѝ и толкова силно сърцебиене. Тя изпита ужасяващото опасение, че той ще стане и ще се премести до нея. Ако го направеше, тя нямаше да може да слезе от автобуса. Щеше просто да продължи да се вози и да се вози, без да отива никъде, като хваната в капан.

Знаеше, че това е лудост, но не ѝ пукаше. Изправи се рязко и забърза към предната врата, а куфарчето ѝ за документи се заудря в бедрото ѝ. Така и не посмя да го погледне втори път, но се наложи да мине много близо до него, за да стигне до вратата, и въпреки че той отстъпи малко встрани, тя усети как ръката ѝ леко се удари в него, докато го подминаваше.
Дробовете ѝ се свиха, а краката ѝ се подкосиха. Някой я попита дали е добре, и тя с мъка се залюля към вратата. В главата си можеше да чуе гласа му: Ела си у дома, Брийн Шивон. Време е да си дойдеш у дома.

Сграбчи силно дръжката, за да запази равновесие, и едва не се препъна по стъпалата, след което побягна. Усещаше, че хората я зяпат и учудено обръщат глави след нея, а това само влошаваше нещата. Мразеше да привлича внимание и винаги се стараеше да се слива с тълпата и просто да не изпъква с нищо.
Автобусът изхълца отново покрай нея.
Въпреки че въздухът влизаше и излизаше от дробовете ѝ със свистене, напрежението в гърдите ѝ отслабна. Нареди си да забави ход и просто да продължи да върви като нормален човек. Отне ѝ минута, за да успее, и още една, за да се ориентира.

Не беше изпитвала толкова силен пристъп на паническа атака от нощта преди първия ѝ учебен ден в основно училище "Грейди". Тогава Марко, най-добрият ѝ приятел още от детската градина, ѝ беше помогнал да се справи с нея, както и с още една не чак толкова силна, настъпила преди първата ѝ родителска среща.
"Той е просто някакъв човек в автобуса – каза си тя. – Не представлява заплаха, за бога!"
Освен това изобщо не го беше чула да говори в главата ѝ. Да вярваш, че чуваш мислите на другите, си е истинска лудост.
Та нали майка ѝ го набиваше в съзнанието още от... откакто се помнеше?

Най-хубавите спомени на Брийн бяха от времето, когато живееха в малка къща, а нейната спалня беше със скосен таван. Имаха стара тухлена камина във всекидневната – не газова или електрическа, а такава, която се палеше с истинско дърво. Там дворът им беше пълен с приключения също като историите, които баща й разказваше преди лягане.
Вълшебни истории за вълшебни места.
Караниците бяха развалили всичко – както онези, които чуваше през стените, така и звучащите в главата ѝ.
И тогава той си беше тръгнал. Отначало беше само за седмица-две, след което в неделята я водеше на пикник или в зоопарка. По онова време тя си мечтаеше да стане ветеринарен лекар.
След това той просто не се върна.
И повече от петнайсет години по-късно тя все още се надяваше, че баща ѝ ще се върне."
Из книгата

Историята на един от най-продаваните автори в целия свят, и при това - жена и майка, започва всъщност съвсем обикновено. Елинор Мари Робъртсън е родена на 10 октомври 1950 г. в Съединените щати, Мериленд. Тя е най-малкото дете в семейство с пет деца и единственото момиче. Омъжва се млада против волята на родителите си и заживява със съпруга си в Блумкин, Мериленд. За кратко работи като секретарка, а когато се раждат синовете ѝ, остава у дома. Като домакиня, Елинор запълва голяма част от времето си с творчески занимания като шиене на детски дрехи и изработване на изделия от керамика.

През 1979 г. в Мериленд пада обилен сняг и по време на виелицата Елинор е затрупана вкъщи с децата си, без да има възможност да ги заведе на сутрешната им занималня. С намаляващи запаси от шоколад и без да има кой знае какво за правене. Тогава тя взима химикал и тетрадка и започа да пише. От ученическите години си години, прекарани в католическо училище, няма кой знае каква практика с писането - освен с училищните есета. Но затова пък още от тогава наистина я бива в измислянето на разни неща. Е, 29-годишната Елинор за първи път започва да записва идеите си, за да се превърне скоро в световноизвестната авторка на бестселъри Нора Робъртс - псевдонимът, зад който се крие Елинор Робъртсън.

Талантливата писателка бързо усвоява тънкостите на добрата книга, но като повечето начинаещи автори, среща трудности, докато намери издател. Първите ръкописи срещат стандартният отказ. Ето какво разказва Нора Робъртс за този момент:

"Получих стандартното отхвърляне за първите няколко опита, а след това любимото ми отхвърляне на всички времена. Получих ръкописа си обратно с хубава малка бележка, на която пишеше, че работата ми е обещаваща и историята е била много увлекателна и добре написана. Но те вече имали своя американски писател, и това е Джанет Дейли."

Първият издаден ръкопис е "Irish Thoroughbred", а годината е 1981 г. Скоро след това, Елинор се развежда и писането става нейното спасение. То ѝ дава възможност да остане у дома, близо до децата си, и да ги подкрепя. Личният ѝ живот взима нова насока, когато се омъжва за втори път, а в в работата следват години на плодотворно сътрудничество със издателя на първия роман. Под неговия знак на бял свят излизат още 23 романа.
Робъртс е забележително плодовит автор и резултатите от работата ѝ през годините са красноречиви - издадени са повече от 200 книги. Много от тях са заемали първото място в списъка бестселъри на Ню Йорк Таймс (общото време за нейни романи на първо място при седмичните бестселъри може да се сумира на 20 години!). Понякога в същата класация са присъствали едновременни 4 нейни книги. По някои от романите има създадени и филми.
Елинор Робъртсън е човекът, който стои и зад псевдонима Дж. Д. Роб (англ. J.D. Robb), под който са публикувани футуристични романи като "Илюзии в смъртта", "Далас в смъртта" и "Слава в смъртта". Други псевдоними, под които пише, са Джил Марш и Сара Харди.

Списъкът с награди, с които Нора Робъртс получава признание за творчеството си, също е много дълъг. Какво е отличителното за книгите ѝ? Въпреки огромната продуктивност (във възможностите ѝ е да напише роман за 45 дни!), книгите на авторката остават все така завлядяващи и привлекателни и за дългогодишните ѝ почитатели. Ако може да се приеме, че в тях има нещо, което се повтаря, то е единствено Нейно величество романтиката - с главно Р.