"В едно свое есе, антропологът Лорън Айсли пише, че хората сме космически сираци. А също така, че светът и животът в своята същност са приказка, която ги прави истински. Предполагам, че с разказите съм се опитал да прочета няколко изречения от нея. Не съм сигурен, че именно това е случаят, но след като го допускам, ще направя и още няколко догадки.
Лавдан може би е приказка за грижата. Навярно е разказвана много пъти по различни, отдалечени едно от друго крайбрежия, но думите би трябвало да са се запазили същите през годините. Или поне достатъчно близки. Когато си дете е хубаво, ако се появи някой, който да те накара да вдигнеш поглед към звездите. И си е направо прекрасно, когато този някой е твой познат носорог.
Упорството ни кара понякога да откопаваме дни наред случайно забелязан, стар и напълно ненужен варел. Също така ни помага да се посмеем, когато, застанали на дъното на изкопа, осъзнаем, че той не ни носи никаква полза. Поне привидно. Състоянието на нещата е свързването на предмети, според Витгенщайн. Тук нещата са съединени посредством някои естествени връзки. И още няколко други, леко мъгливи. Споделените думи понякога са като брод, който ни свързва. Ако разполагаме с правилните и подходящи, бихме могли да го прекосим без големи затруднения. Или да упътим този, който го търси.
"Вълкът под леглото" ръмжи и не ни позволява да слезем от него. Понякога това е голяма пречка, но тя навярно би могла да бъде преодоляна, когато открием, че ние и животното не сме толкова различни. Често в края на нощта не ни се иска утрото да настъпва. Чаша със сок от лимони би могла да отложи, поне за кратко, зазоряването.
Бидейки космически сираци, понякога изпитваме нужда да изпратим послание обратно към звездите. Орлите край пътя биха могли да ни помогнат за тази цел. И когато в края на нощта се озовем пред Лъвската порта, пристъпим през нея и обиколим руините на града, неизменно ни се разкрива това, което винаги сме знаели. А именно - че там има дракони."
Из книгата