"Как започна всичко
През месец декември 2011 г. взех участие в "Ренесансовият уикенд" в Чарлстън, Южна Каролина. Не е каквото си мислите - няма рицарски двубои или серенади за красиви девойки. Вместо това се провежда конференция, на която присъстват изпълнителни директори от Силициевата долина и от Ню Йорк, холивудски особи от Лос Анджелис и политици със своите съветници от столицата Вашингтон. Събитието е подобно на TED, но всеки има задача да участва в панели или да изнесе лекция. В заявлението за участие трябваше да се посочат спечелени награди и получено признание, като за пример се даваше Нобеловата награда!
Аз нямам награди, за които да говоря. Или знатен произход. На визитката ми не пише "Голдман Сакс" или "Морган Стенли" (Инвестиционни банки и влиятелни финансови институции в САЩ. - Б.р.) Когато организаторът на събитието ме представи на публиката преди произнасянето на моята реч - по предварително зададената тема, той каза: "Камал не може да стои на едно място. Той е винаги в движение, независимо дали е пехотинец в армията на САЩ, изкачва Хималаите, или прекосява Испания по стъпките на древните поклонници". Беше се подготвил. Не помня останалото, но си спомням неговото последно изречение: "Сигурен съм, че той има нещо интересно, което да сподели с нас".
Разполагах точно с две минути да се изправя на подиума и да се обърна към публика от учени, служители на Пентагона, политици и изпълнителни директори - всички до един по-квалифицирани от мен да говорят на всякакви теми. Говорителят преди мен беше най-младият човек, завършил MIT (Масачузетски технологичен институт). С пълно отличие, разбира се. Интересно е какво ти минава през ума в такива моменти. Времето забавя своя ход, да. Но това е почти клише. Съществуват само подиумът и микрофонът. Качваш се. Виждаш публиката размазано, сякаш не е на фокус. Часовникът започва да отмерва.
Тогава разбрах какво да направя. Щях да предложа нещо, което никой друг не можеше. Моята истина. Нещо, научено просто от личен опит; нещо, което ме спаси. Публиката се върна на фокус.
– Ако можех да правя всичко, което си пожелая - произнесох аз в микрофона, – бих споделил със света тайната на живота... - смях от публиката. – Тъкмо я открих преди няколко месеца.
След това в рамките на две минути разказвах за миналото лято, когато бях много зле и основно лежах. Компанията, която преди четири години бях изградил от нулата, бе фалирала, току-що бях преживял раздяла и моя обична приятелка бе починала внезапно.
– Да кажем, че когато се чувствах депресиран - обясних аз, – имах хубав ден.
Разказах им за една нощ, когато стоях до късно - ровех във Фейсбук, разглеждах снимки на моята починала приятелка и отчаяно плачех, защото тя ми липсваше. Говорих им за следващата сутрин, когато се събудих, неспособен да издържам повече, за клетвата, която дадох, и за промяната след това. Само след броени дни започнах да се чувствам по-добре. Физически, емоционално. Но това, което ме изуми, бе, че животът се подобри от само себе си. Преобрази се в рамките на месец. Непроменени останаха само клетвата, която бях дал пред себе си, и начинът, по който я спазвах. След това, до края на конференцията идваха хора и ми казваха колко много означава за тях споделеното от мен. Една жена ми разказа как, докато седяла сред публиката и ме слушала, осъзнала, че причината да дойде, била точно тази. Всичко, което направих, бе да споделя научена от мен истина.
Месец след това мой приятел преминаваше през труден период, затова аз набързо описах какво направих онова лято и му го изпратих. Помогна му много. След още няколко месеца го споделих по имейла с Джеймс Алтъчър, мой близък приятел и любим блогър. Получих от него отговор, в който ми предлагаше да го представи в блога си като пост от гостуващ автор. Отказах, естествено.
Да си призная, паникьосах се. Много мои приятели четат този блог. Аз съм предприемач от Силициевата долина; редно е да пиша за стартъпи. Но това? "Трябва да го направиш, написа ми в отговор Джеймс. - Това е единственото послание, което има значение." Споделих му страховете си - какво ще си помислят хората? Никога няма да забравя неговия отговор и винаги ще му бъда благодарен: "Вече не публикувам пост, ако не очаквам реакция от хората".
И така, с него сключихме сделка. Аз имах записки за преживяното и наученото от мен, за практиките, за това как успях и къде се провалих. Трябваше да ги събера в книга и да му я изпратя. Ако книгата му харесаше, щеше да я издаде. Ето как стигнахме до тук."
Из книгата
Рейтинг: 9.14 / 7 гласа
