"Средата на септември 1989 година. Йежи Кукучка се намира в лагера в подножието на залепената за Еверест планина Лхотце. Един от най-известните алпинисти в света. Вторият след
Райнхолд Меснер, който завършва Хималайската корона - всичките четиринайсет върха с височина над 8000 метра. На единайсет от тях прокарва нови маршрути, на един застава сам, четири покорява през зимата, седем - в алпийски стил или бързо, с малък екип, без междинни лагери. Но е втори.
Южната стена на Лхотце - голямото предизвикателство на Хималаите. Никой досега не е успял да я покори. Дяволски трудна е. Лхотце, четвъртата по височина планина в света, се издига на 8511 метра над морското равнище. Срасната със съседа си Еверест. Има два върха - главния Лхотце и малко по-ниския Лхотце Шар (8386 m.). И две огромни стени - западна, която се извисява над ледника Кхумбу, и южна, неимоверно трудна. Южната представлява скален зид с дължина единайсет километра и височина над три километра.
Ето няколко описания на южната стена от първо лице:
"Гигантска. Не би могъл да я заснемеш дори с широкоъгълен обектив. Трябват ти поне двайсет километра отстояние, за да я обхванеш цялата", казва хималаистът Ришард Варецки.
"Разпънахме лагер под южната стена, но тя не се виждаше. Покриваше я гъста мъгла. На сутринта времето се оправи, някой излезе пред палатката. Погледна нагоре и изруга: Мамка му!. Другите наизскачаха от палатките, заинтригувани. Всеки вдигаше глава и повтаряше същото: Мамка му!. Такова впечатление прави", спомня си Кшищоф Виелицки.
"Три километра отвесно разположен терен. Синоним на стена, която не може да бъде покорена. Толкова хора са загубили живота си тук...", споделя Артур Хайзер, който през 2013 г. ще загине на масива Гашербрум I в Каракорум.
"Никога не съм изпитвал по-голям страх", добавя Ришард Павловски, покорил десет осемхилядника.
"Много пъти съм мислил за тази стена", лаконичен е Йежи Кукучка.
Мисли за нея все по-често. През пролетта на 1989 г. Райнхолд Меснер организира експедиция. Най-добрите хималаисти в света трябва най-накрая да покорят южната стена на Лхотце. В екипа липсва Кукучка, не е поканен. Той се преструва, че му е все едно, но огорчението му си личи в разговорите с приятели. Когато Меснер се отказва, Кукучка вече знае. Трябва да покори южната стена. Това ще затвърди превъзходството му, ще бъде постижение на постиженията, ще запише името му в историята. Сега или никога.
Чудесен начин да убиеш скуката.
Краят на август 1989 г. За Катманду излитат алпинистите Йежи Кукучка, Ришард Павловски и Ришард Варецки от Шльонск, Мачей Павликовски от Закопане, Пшемислав Пясецки от Познан и Томаш Копиш от Варшава. В екипа са още радиотелеграфистът Лешек Чихи, лекарят Михал Кулей, журналистката от катовицката регионална телевизия Елжбета Пентак, оператори и снимачен екип от Италия - общо четиринайсет души.
Палатките на базовия лагер разпъват в началото на стената, на височина 5200 метра над морското равнище. Организацията на живота в лагера си личи от снимките. Пране, готвене, чистене, а щом наближи времето за хранене, непалският помощник-готвач се провиква на полски: "Хайде на коритото!". Докато обядват, си припомнят любимите си полски ястия - традиционната супа журек и печен свински джолан. Веднъж седмично, в девет вечерта, имат връзка с Полша през Австралия. Пет часа по-рано е разговорът с Катманду. По време на рапорта дават сведения за случващото се в базовия лагер, включително как лекарят успешно извадил зъб на радиотелеграфиста без упойка. Не престават да се шегуват. Мачей Павликовски, който е в Хималаите за девети път - младите алпинисти от клуба в Закопане го наричат Хималайския дядка, - губи каската си по време на изкачването и навива около главата си кърпа, с която прилича на селянка, а в лагера му лепват прякора Мачейка.
Томаш Копиш не иска да се държи сериозно пред камерата. Според него експедицията с всичките тези телевизии е странна. "Отстрани, отзад, отпред, направо не знам как да се държа. За капак са решили, че експедицията ни не е достатъчно драматична, и ни карат да се пускаме с парапланери. Още се възстановявам след последния скок, посинен съм. Но и радостен, защото утре излизам в планината и най-вероятно телевизията няма да дойде. Ще бъде голямо събитие за нас. Ще можем да се покатерим на спокойствие и да си отдъхнем."
Но във филма не се вижда всичко. Парапланерите, новост за времето си и чудесен начин да убиеш скуката, са донесени в лагера от французина Ив Балу.
"Полето, от което започвахме полетите, беше осеяно с остри камъни - спомня си Елжбета Пентак. – Докато се засилваш с парапланера, трябва да гледаш крилото, а не в краката си. Ришо Павликовски падна и си нарани коляното, едва ходеше. После се наложи да седи на един бидон и да чете книга, а краката му бяха обездвижени с помощта на два големи камъка, които изпълняваха функцията на ортопедична екстензия. Юрек ми вдигна скандал, защото сме имали сериозна работа, а аз съм си измисляла развлекателна програма. Взе ми парапланера и го скри, за да не ни изкушава повече."
В екипа се усеща напрежение. Хималаите не са Татрите. В Татрите катеренето е бързо. Само нагоре, до върха. В Хималаите трябва да започнеш игра, като в шаха. Да прецениш опасността, например къде би могла да падне лавина и дали разломите в леда няма да ти преградят пътя. Да предвидиш време за аклиматизация. Да изработиш стратегия: проправяне на път, логистичен план, междинни лагери, оборудване на палатките със запаси от газ, храна, поставяне на осигурителни въжета."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 4 гласа
