"Из вестник Норт Джърси Газет, 18.04.1986 г.
Намерено горско "диваче".
Това ли е "истинският Маугли"?
Уествил, Ню Джърси - В едно от най-невероятните събития от последните десетилетия туристи налетели в щатския планински резерват "Рамапо", в близост до крайградския район Уествил, на живеещо в диво състояние момче с вид на шест до осемгодишно. Не помалко учудващ е фактът, че властите нямат никакво понятие кое може да е момчето и от кога живее там. Както го описва Орен Кармайкъл от уествилската полиция, "Все едно гледаш Маугли от филма "Книга за джунглата". Момчето, което говори и разбира английски, е намерено от двама туристи от град Клинтън, Ню Джърси - Дон и Лесли Кац.
"Почиствахме подир себе си след пикника ни, когато чухме някакво шумолене в гората - разказва господин Кац. – Първо се уплашихме да не е мечка, но после видяхме съвсем ясно, че е бягащо момче". Три часа по-късно мършавото парцаливо момче е открито от горски надзиратели и служители на местната полиция в импровизиран бивак.
"На този етап не можем да кажем нито колко дълго е живяло в щатската гора, нито как се е озовало там - казва шефът на щатската паркова полиция Тони Ориджема. - Момчето няма никакви спомени за родители или други възрастни хора. Отправили сме запитвания до други правоприлагащи органи, но те не разполагат с данни за липсващи деца, които да съответстват по възраст и описание на намереното". През последната година има няколко сведения за подобно "диво дете" и "Тарзанче", които се възприемат най-вече като израз на новопоявила се градска легенда.
Според туриста Джеймс Миньоне от Мористаун, Ню Джърси, "видът му е такъв, сякаш някой още от рождение го е зарязал в пустошта". "Не познаваме по-странен случай на оцеляване - твърди полицейският шеф Ориджема. – И не можем да преценим от колко дни, седмици, месеци или години, ако щете, е живяло детето в тези условия". Умоляват се всички притежатели на сведения за момчето да се свържат с уествилското полицейско управление. "Все някой някъде ще знае нещичко - смята полицаят Кармайкъл. – Момчето не е попаднало в гората от небето.
23 април 2020 г.
Как успява тя да оцелее? Как остава жива след всичкия ежедневен тормоз? Ден след ден. Седмица след седмица. Година след година. Седи в училищната актова зала с приковани в една точка нищо невиждащи и немигащи очи. Лицето ѝ е каменна маска. Не поглежда нито вляво, нито вдясно. Изобщо не помръдва. Гледа право пред себе си. Около нея са съучениците ѝ, сред които е и Матю, но тя и тях не поглежда. Не обелва и дума към нито един от тях, но това не им пречи те на нея да ѝ говорят. Момчетата - Райън, Краш (да, точно "Катастрофа" означава истинското му име), Тревър и Картър - не престават да я наричат с обидни епитети, да шепнат гадости по неин адрес, да ѝ се присмиват и подиграват. Да я замерят с какво ли не - кламери, ластици, сухи сополи и твърди топчета от сдъвкана хартия. Най-весело им става, когато хартиените топчета залепнат за косите ѝ.
Наоми - така се казва момичето - не помръдва. Само гледа втренчено пред себе си. Очите ѝ са сухи. Матю все пак помни как до преди две-три години се случваше да се насълзят от тези безкрайни, нестихващи ежедневни оскърбления. Оттогава обаче - не. Матю наблюдава. Но нищо не прави. И учителите са претръпнали и почти не се трогват. "Престани вече, Краш", обажда се по някой от време на време, но нито Краш, нито който и да било от останалите му обръщат някакво внимание. А Наоми просто продължава да търпи. Матю усеща, че всичките тези подигравки трябва някак си да спрат. Но не предприема нищо. Веднъж му стига. Нали се опита. И пострада.
Матю се напъва да се сети от кога започна тормозът над Наоми. Толкова лъчезарно дете беше в началното училище. Така я беше и запомнил: вечно усмихната. Е, още оттогава ходеше във вече носени от други деца дрехи и с немити коси, заради които някои момичета я гледаха с лека насмешка. Но всичко беше поносимо до деня, в който на четвъртокласничката Наоми ѝ прилоша и тя повърна посред часа при госпожа Уолш. Бликналата от устата ѝ струя се пръсна във всички посоки от подовия балатум, мокрите кафяви парченца опръскаха обилно Ким Роджърс и Тейлър Расъл и стаята така се овоня, че госпожа Уолш се видя принудена да ги изкара до един навън, включително и Матю, да излязат на игрището за кикбол и да издават звуци на отвращение, докато стискат с пръсти носовете си. От този момент нататък животът на Наоми коренно се промени.
Матю много пъти си задаваше въпроса какво точно беше станало. Болна ли е била през онази сутрин? Баща ѝ ли - по това време майка ѝ вече не фигурираше в живота ѝ - я беше принудил да дойде на училище? Ако в този ден беше останала у дома, другояче ли щяха да се развият нещата? Повръщането ли се явяваше преломният момент в живота ѝ, или и без него тя пак щеше да поеме по сегашния си труден, каменист и мрачен житейски път? Още едно мокро хартиено топче в косата. И още обидни епитети. И още жестоки подигравки. Наоми седи и търпеливо чака да дойде краят.
Поне засега. Поне за целия днешен ден. Защото със сигурност ѝ е ясно, че няма да е за постоянно. Няма да престанат нито днес, нито утре. Тормозът никога не спира за дълго. Той е вечен неин спътник. Как успява тя да оцелее?
В отделни дни като днешния Матю наблюдава внимателно и изпитва желанието да направи нещо. За разлика от повечето дни. Гавренето, разбира се, продължава и през тях, но е толкова редовно и привично, че се превръща в най-обикновен шумов фон. Матю вече е схванал ужасната истина: човек претръпва спрямо жестокостите. Започва да ги възприема за нормалност. И продължава по своя път. Дали пък и Наоми не ги е възприела по този начин? Да е претръпнала?
Матю не знае. Вижда я само как всеки ден седи на последния ред в класната стая, на първата редица по време на общоучилищните събрания, съвсем сама на една от ъгловите маси в столовата. Но ето че сега - седмица след сегашното събрание - нея я няма. Един ден Наоми изчезва. И Матю не може да се примири с липсата ѝ."
Из книгата
Рейтинг: 8.50 / 2 гласа
