"Бавачката Хопкинс удържа на думата си. Херцогът се пресели да живее в Лондон, опитвайки се да забрави, че някога му се е раждал син, но тя прекарваше всяка минута със Саймън, учеше го да произнася думи и срички, като ласкаво го поощряваше, когато се справяше, и го окуражаваше, когато не успяваше. Напредваха бавно, но речта на Саймън се подобряваше. Когато стана на шест, н-н-н-н-н-н-н-едей се бе превърнало в н-н-недей, а на осем успяваше да каже цели изречения, без да заеква. Все още говореше зле, когато беше разстроен от нещо, а бавачката не спираше да му повтаря, че той трябва да се научи да се владее и да бъде спокоен, ако иска да произнася нормално думите и фразите.
За щастие, Саймън беше умен, решен да успее и най-важното - дяволски упорит. Научи се да поема дълбоко дъх преди всяко изречение и да мисли за думите, преди да се опита да ги произнесе. Научи се да следи какво става в устата му, когато говореше правилно, и се опитваше да разбере какво точно не се получава, когато грешеше. И накрая, вече на единайсет, веднъж се извърна към бавачката Хопкинс, замълча, за да събере мислите си, и отчетливо изрече:
– Мисля, че е време да отидем да се видим с моя баща.
Жената рязко вдигна поглед. Херцогът не бе виждал момчето от седем години. И не бе отговорил на нито едно от писмата, които Саймън му бе изпратил, навярно около стотина.
– Наистина ли го искаш? - попита тя.
Саймън кимна.
– Много добре, тогава. Ще заповядам да приготвят каретата. Утре заминаваме за Лондон.
Пътуването отне ден и половина и вече беше късен следобед, когато екипажът спря пред Басет Хаус. Саймън учудено оглеждаше оживената лондонска улица, докато бавачката Хопкинс го водеше нагоре по стълбите. Досега нито един от двамата не бе идвал в Басет Хаус. Едва сдържайки вълнението си, бавачката почука по внушителната входна врата. Тя почти веднага се отвори и новодошлите се озоваха пред не по-малко внушителен иконом, който едва ги удостои с надменния си поглед.
– Доставките се приемат на задния вход – произнесе напевно прислужникът и понечи да хлопне вратата.
– Почакайте! - забързано рече бавачката и препречи вратата с крак. – Ние не сме слуги!
Икономът презрително огледа дрехите ѝ.
– Е, аз съм, но той не е. - Сграбчи ръката на Саймън и го изтика напред. – Това е граф Клайвдън и не е зле да се отнасяте с уважение към него. Ченето на иконома увисна и той сащисано примигна няколко пъти, преди да избъбри:
– Доколкото знам, граф Клайвдън е мъртъв.
– Какво? - изписка бавачката.
– Със сигурност не съм мъртъв! - възкликна Саймън с цялото справедливо възмущение, на което бе способно едно единайсетгодишно момче.
Икономът внимателно го огледа, тутакси разпозна някои черти на рода Басет и припряно ги покани да влязат.
– Защо сте мислили, че съм у-умрял? - попита Саймън, мислено проклинайки се за заекването, което обаче не бе изненада за него. Винаги заекваше, когато беше ядосан.
– Не е моя работа да ви отговоря - отвърна икономът.
– Със сигурност е ваша! - тросна се бавачката Хопкинс. – Не може да кажете подобно нещо на едно момче на неговите години и да не го обясните. Мъжът се замисли за миг и накрая рече:
– Негова светлост не ви е споменавал от години. Последно го чух да казва, че няма син. Видът му беше толкова печален, че никой не го разпитва повече. Ние, слугите, предположихме, че сте починали.
Саймън почувства как челюстта му се стяга, докато с усилие преглъщаше.
– Ако това беше вярно, херцогът нямаше ли да е в траур? - настоя да узнае бавачката. – Не помислихте ли за това? Как сте могли да предположите, че момчето е мъртво, ако баща му не е в траур?
Икономът сви рамене.
– Негова светлост често носи черно. Траурът не би променил облеклото му.
– Това е възмутително! - заяви бавачката Хопкинс. – Настоявам веднага да извикате негова светлост!
Саймън нищо не каза. Отчаяно се опитваше да овладее емоциите си. Трябваше да го стори. Нямаше да съумее да разговаря с баща си, без да заеква, докато кръвта яростно бушуваше във вените му. Прислужникът склони глава.
– Негова светлост е горе. Веднага ще го известя за пристигането ви.
Бавачката гневно заснова из преддверието, като мърмореше под нос, наричайки негова светлост с всички злостни и обидни думи от учудващо богатия си речник. Саймън стоеше в средата на помещението, с притиснати към тялото ръце, докато дълбоко дишаше. Можеш да го направиш! - крещеше наум. – Можеш да го направиш!
Бавачката се извърна към него, видя усилията му, изтича при него, отпусна се на колене и взе ръцете му в своите. По-добре от всеки знаеше какво щеше да се случи, ако Саймън се срещнеше с баща си, преди да се е съвзел.
– Да, точно така! - побърза да го окуражи тя. – Дишай дълбоко. И се постарай да произнасяш наум всяка дума, преди да я изречеш на глас. Ако можеш да контролираш...
– Виждам, че продължавате да глезите момчето - разнесе се властен глас откъм вратата. Бавачката Хопкинс се изправи и бавно се обърна. Напразно търсеше някакви почтителни думи, с които да приветства херцога, да измисли нещо, с което да изглади тази ужасна ситуация. Но когато се вгледа в лицето на херцога, видя удивителната прилика със сина му и гневът ѝ избухна с нова сила. Херцогът може да си приличаше като две капки вода със сина си, но определено не се държеше като баща.
– Вие, сър - изтръгна се от гърдите ѝ, – заслужавате единствено презрение!
– А вие, госпожо, сте уволнена!
Бавачката политна назад.
– Никой не говори по този начин с херцог Хейстингс! - изкрещя той. – Никой!
– Дори кралят? - прозвуча насмешливият глас на Саймън.
Хейстингс рязко се извърна към него, отначало без дори да забележи, че синът му бе произнесъл думите отчетливо и ясно.
– Ти - тихо промълви."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
