"Сутрин в седем светът все още беше наред. Макси обичаше сутрешните часове, които бяха само за нея. Тичайки, тя мина покрай малките градинки, които започваха зад площад "Ленау". Миришеше на прясно окосена трева, въздухът беше все още чист, а катраненочерна котка се промъкваше покрай една от оградите. В края на тесния асфалтиран път с високи дървета, който минаваше покрай дълга поляна, свършваща пред няколко къщи, тя зави надясно, мина покрай живия плет и храстите калина, които излъчваха фин сладникав аромат и сякаш се бяха устремили към небето, и след това зави наляво. Пресече малка улица, за да стигне отново до тясната пешеходна улица, след което огромният парк се откри пред очите ѝ. Мирно се простираше тук, както всяка сутрин, недокоснат от нищо. Капчици роса блещукаха по тревата. Бе го кръстила Малкия Сентръл парк. В действителност никога не беше ходила в Ню Йорк, но с обширната поляна, старите дървета и високите къщи, издигащи се на разстояние над зеленината, той ѝ напомняше за парка в Ню Йорк - такъв, какъвто го знаеше от филми и снимки. Всъщност това бяха три парка, разделени от улици, които се преливаха един в друг. Последният имаше каменна порта, зад която се простираше отделна зона и напомняше на Макси на позабравен парк около замък.
Макси пое дълбоко въздух, докато продължаваше да тича. Свежият въздух изпълваше дробовете ѝ. От малката площадка за игра, на която имаше само една люлка и една пързалка, тя тръгна по един от разклоняващите се пътища, водещи около парка. Ежедневното тичане беше останало от краткото ѝ спортно следване. За радост, от няколко години коляното вече не ѝ създаваше проблеми. Макси погледна блещукащата поляна. Толкова рано сутрин паркът беше съвсем пуст, на известно разстояние няколко кучета, следвани от собствениците си, лудееха в тревата, един по-възрастен мъж с черна тениска стоеше под огромен дъб и правеше тай чи. Очарована, Макси наблюдаваше плавните му движения, преди да завие по страничен път, който се виеше между храстите. Не след дълго вече не усещаше движенията на краката си, а се носеше свободно по земята, отдадена на мислите си.
Вчера на обяд, след почистването на зъбите при симпатичния д-р Лилиенберг, нещо което правеше на половин година, тя се върна в кафенето с искрящобели, гладки и перфектни зъби, а Антъни ѝ разказа за обаждането на този журналист. Казвал се Бренер и очевидно искал да напише статия за кафенето ѝ. Макси се учуди, защото кафенето беше малко и до момента не беше посещавано от пресата. Във всеки случай този Бренер беше казал, че ще дойде следващия вторник в девет часа, преди кафенето да отвори. Когато се появят първите гости, искаше да направи няколко снимки.
- От мен да мине - каза Макси с умерено въодушевление, когато Антъни ѝ каза за уговорената среща. Все пак имаше време до понеделник да пооправи кафенето. Беше малко развълнувана при мисълта, че Кьолнски градски вестник иска да пише за него. - Но защо е избрал "При госпожица Паула"?
- Защо не, много е яко - беше отвърнал Антъни, поглеждайки шефката си с възхищение. - Кафенето ти е страхотно.
- Е, не бих казала точно страхотно - Макси повдигна рамене, като сочеше обзавеждането.
- Повярвай ми, страхотно е - въодушеви се Антъни, на чиято тениска пишеше "Мразя да мразя", подавайки ѝ еспресо с много захар. - Заради котките е - каза той. - Това му е необикновеното.
- Хмм - каза Макси, изпи кафето си на един дъх и си спомни за Леони, която веднъж ѝ беше казала, че пие късото кафе като пристанищен работник от Марсилия. Остави малката чашка и се усмихна на Антъни. - А аз си мислех, че в Кьолн се е разнесъл слухът колко са хубави сладкишите ми.
Макси не беше особено суетна, но сладкишите, които сама печеше - handmade with love , както беше написано на малка табела на стъклената витрина - я караха да се гордее със себе си.
- Сладкишите ти са божествени, мила - обясни Антъни. - A piece from heaven . Умирам за твоите канелени рулца. Скоро половината Кьолн ще е на същото мнение.
- О, не, не бива, кой ще дойде да пие кафе тогава? - пошегува се Макси.
- Сериозно говоря. Един път да влезем във вестника, заведението ще се препълни. Толкова много хора ще дойдат, че ще имаш супермного работа и милият Антъни - той постави ръка на гърдите си. - That's me, you know , ще ти е нужен ден и нощ. - Антъни ѝ беше намигнал и Макси се засмя. Харесваше червенокосия англичанин, който я ухажваше, без да нахалства, и винаги ѝ даваше да разбере, че намира хубавата си руса шефка за изключително атрактивна.
Макси, докато минаваше покрай една празна пейка в парка, мислеше кои три сладкиша да изпече за идния вторник. Непременно канелените охлюви. Беше ги изпробвала наскоро и се радваха на голям успех. По принцип избягваше печенето на сладки с мая, не го разбираше много, а и в книгата си с рецепти леля Паула съветваше да се използва само прясна мая. Макси обаче се осмели и се изненада, когато видя, че тестото се е надигнало като по учебник в покрития с кърпа съд, който трябваше да остави във фурната при ниска температура за половин час. С набрашнени ръце тя омеси още веднъж тестото, като енергично го блъскаше върху дървената дъска, за да го разточи накрая с точилка. Намаза перфектната квадратна плоскост с масло, захар и канела, поръси отгоре няколко стафиди, оформи цялото на руло и го наряза на отделни парчета, които постави върху намазана с масло тавичка така, че отрязаните части да сочат нагоре. Ухаещите на канела и мая охлюви се разпродадоха още топли. Толкова вкусни бяха. Да, ще направи канелени охлюви и нещо с плодове - може би пай с ванилов крем? - или лимонов сладкиш с шафран, който Флориан толкова много обича. Флориан или Фло, както в последно време го наричаше...
Макси продължаваше да тича по маршрута си и мислеше за умния студент с яркозелените очи като на Мими, който също като Антъни я ухажваше. С усмивка прибра един изплъзнал се от лентата за коса кичур. Откакто отвори кафенето, не можеше да се оплаче от липса на внимание. Може би работата ѝ беше причината за това, все пак беше на двадесет и седем и имаше собствено кафене. Покрай него се срещаше с много хора и на Макси ѝ правеше удоволствие да общува с тях. Когато сервираше на клиентите си, разменяха по някоя приятелска дума, говореха за времето, за сладките котки, за вкусните десерти, за дребните неща от ежедневието. Настроението беше чудесно, гостите се чувстваха уютно, обичаха да говорят с нея и да се шегуват. Понякога се появяваше и някой друг флирт, което караше Макси да се носи из облаците. Антъни я ухажваше и на нея ѝ харесваше. Беше безобидна игра, която правеше удоволствие и на двамата. Макси намираше Антъни за много сладък, но той беше твърде млад, за да го вземе на сериозно. Освен това имаше и Флориан, чиито закачки не бяха толкова безобидни..."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
