"Съдбата не търси нашето съгласие...
(Из facebook пространството)
Наши дни - Брюксел
Дара вдигна поглед към часовника на стената. Показваше 20:14 ч. Загледа се недоверчиво в него и установи, че не чува звука на тиктакането му. Извърна очи към екрана на лаптопа, за да разбере колко е часът. Мониторът сочеше 23:20 ч. Отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и се поразрови за батерии. По принцип гледаше винаги да има резерви. Нямаше.
"Ох, ще трябва да се купуват нови" - помисли си и въздъхна. Стана и отиде да откачи стенния часовник. Прибра го в шкафа до бюрото. После тежко се отпусна на стола. Свали очилата и ги остави върху разхвърляните пред нея листа. Разтърка очи. Усети парене, щипане. Установи, че беше направила само една пауза - някъде около 19:00 ч., колкото да светне лампата на бюрото и тези в офиса. Тогава бе пуснала наполовина и външните щори на прозорците, бе пийнала вода и бе продължила проучването си.
Дара издърпа средното шкафче на бюрото и извади огледалце. Погледна се и видя, че очите ѝ са зачервени. Под тях се бяха образували възглавнички. Лицето ѝ имаше уморен вид - като на човек, на когото все не му достигат часовете за сън. Поопипа подпухналото и се запита защо ги наричат така - "възглавнички". Дали защото очите копнееха да се отпуснат върху тази мекота - резултат от умората, или просто защото по този начин можеха да стреснат притежателя им, или по-точно да го принудят да се отдаде на пренебрегнатото удоволствие, наречено сън. Не можеше да си позволи този лукс. Беше се захванала с едно изследване, за което все не отделяше достатъчно време. Макар и да бе набелязала важни акценти и да имаше ориентири, все още не бе стигнала доникъде. А като се сетеше само колко трудно се добра до предоставените ѝ материали...
Затова днес освободи по-рано Вероника, именно с намерението да поработи извънредно докъм 20:00 ч. Някак си обаче се беше унесла в работа и чак сега осъзна колко много бе напреднало времето. Върна огледалцето в чекмеджето. Изключи лаптопа. Отиде до прозореца и пусна щорите до долу. Събра и подреди разхвърляните листа в папките, които лежаха разгърнати пред нея. Върху всяка една от тях беше изписано името на община "Андерлехт" - град Брюксел, и имаха съответната емблема. Подреди листата по съответните папки. Затвори ги и ги постави в най-долното отделение на бюрото. Заключи шкафчето и пъхна ключовете в джоба на дънките си.
Понякога Вероника - преводачка и безценна помощничка в офиса ѝ, идваше по-рано от нея на работа. По тази причина заключваше бюрото си. Не че криеше нещо от нея... Ник, както я наричаше Дара, знаеше всичко за работата ѝ, проектите, програмата ѝ. Беше наясно с всичко за личния ѝ живот. Тя беше едновременно приятел, помощник, партньор, най-довереният ѝ човек. Но истината бе, че не обичаше някой да наднича в недовършените ѝ дела, в черновите ѝ. Предпочиташе да показва черно на бяло само завършените случаи, по които работеше. Иначе, за обсъждане на идеи с нея нямаше никакъв проблем - Дара го правеше с голямо удоволствие. И то на дълго и на широко.
Всъщност тази нейна странност не притесняваше по никакъв начин Вероника. На практика тя не разбираше от материята, с която се наложи да борави, след като прие предложението. Въпреки липсата на тези познания Дара виждаше, че работата като преводач много се нравеше на доверената ѝ, макар и доста по-възрастна приятелка. Всеки бе ангажиран със своята част и никой не се бъркаше в делата на другия. На Ник ѝ се плащаше, за да прави преводи - устни или писмени, в зависимост от случая и Дара бе наясно, че съдружничката ѝ се отнася най-сериозно към това си задължение. От момента, когато стартираха тази авантюра, те се бяха сработили до съвършенство.
Навлече бързо якето си. Заключи и бързо излезе.
Сградата, където се помещаваше така наречения от нея "работен кабинет", беше стара, но чудесно поддържана. Представляваше типична триетажна брюкселска къща. Отвътре имаше буржоазно излъчване. Човек само да погледнеше орнаментите по стените на антрето и коридора, стълбището, високите тавани и все още оцелелия пищен полилей веднага можеше да си представи аристократизма на притежателя на къщата - или по-точно аристократизма на предците му. Дара обаче го наричаше просто - снобизъм. Тя нае този апартамент не поради пищността, която предлагаше интериора, а поради три прости причини. Първо, че беше малък на размер - 35 кв. м., но пък имаше всичко, от което тя се нуждаеше - антре със закачалки, обособена тоалетна, малък кухненски бокс, дори малка баня. Този апартамент беше с най-малката квадратура от всички в тая сграда.
Второто, което ѝ хареса - беше на нивото на улицата. За нея това бе най-важното условие, тъй като държеше достъпът до офиса ѝ да бъде лесен за клиентите, т.е. да не им се налага да ползват стълби или асансьор. Работеше с всякакъв тип хора, от всякаква възраст, в това число и с хора от различни категории на инвалидност.
И трето, защото наемът беше разумен, поносим. Можеше да си го позволи.
Офисът се намираше на rez de chaussee. Всичките апартаменти бяха дадени под наем, само този, които ползваше тя, бе превърнат в офис. На най-горния етаж се беше настанило едно мароканско семейство с четирите си деца. Ползваше и под покривното пространство, което беше усвоено и преобразено в детски стаи. Под тях живееха поляци, мъж и жена. А в sous-sol на къщата, се беше настанил румънец. Живееше сам.
Разбира се, както повечето жители на Андерлехт и тези наематели бяха с белгийска националност. Е, Дара правеше изключение. Тя така и не пожела да кандидатства за белгийска карта. Сметна го за глупаво. Първо, защото името ѝ беше източноевропейско и се разбираше, че идва от източна Европа. Второ, дори и някой да не разбереше от коя точка на света е, акцентът ѝ я издаваше.
От живота си в Брюксел бързо разбра, че доста емигранти - най-вече от Азия и Африка, се бореха да се домогнат до белгийка карта или такава, издавана от някоя друга западна страна, членка на Европейския съюз. Тя им осигуряваше достъп до блага и добре работеща социална система.
Но усилията им свършваха до тук. Щом се "докопаха" до гражданство, повечето от новопобелгийчените не полагаха усилия да се развиват, да се интегрират в новото общество. Не проявяваха особено желание да се ограмотяват. Да се научат да четат и пишат не им бе приоритет. Задоволяваха се само с някаква база от минимален речников запас, с която да могат що-годе да се оправят... Но имаше и квартали - например Скаарбек или Моленбек, където можеш да живееш, без да обелваш и дума на френски. Достатъчно бе само да си с турски произход или да идваш от арабскоговоряща страна... За Дара бе непонятно как тия хора, обозначаващи се като "белгийци", не знаеха да четат и пишат поне на един от официалните езици за комуникация в тази страна."
Из книгата