"Без да отмества очи от прозореца, Бриян промълви:
– Как беше - завещаното заклинание?
– Заветното. Заветното заклинание. - Буря говореше съвсем тихо. – Знаеш, че повечето от нас загиват по време на битка или при някакви... доста необичайни обстоятелства. Малцина доживяват до дълбоки старини. И от тях не остава нищо друго освен дрехите им...
– Как, просто се изпаряват?!
– Да, поне на пръв поглед. Тялото им изчезва, но не и енергията им. Тя се превръща в едно последно, предсмъртно заклинание - по-могъщо от всичко, възможно приживе...
Бриян кимна.
– Заветно заклинание.
– Точно така - това е заветът на покойника към наследниците му, един прощален дар за тях...
Бриян онемя. За няколко секунди наистина беше повярвал, че го е постигнал - че е спечелил битката. За няколко секунди огънят на надеждата се беше разгорял в гърдите му, но ето че угасна със същата скорост.
– Сега ще видиш ти... - закани се демонът.
‒ Не! - Бриян се хвърли на земята. – Недей, моля те! Ще го направя, кълна се във всичко свято, в майка си, гроба на прадядо... Този път наистина ще го направя!
Той настръхна. Очакваше всеки миг острието да се забие в гърба му. Минаха няколко адски дълги секунди. Гласът въздъхна и изръмжа:
‒ За последно ми погаждаш такъв номер, разбра ли?
‒ Да.
Бриян се завъртя по гръб. Целият трепереше - не знаеше дали от студ, или от отчаяние. Снегът се сипеше отгоре му като сиви сажди. Целият свят беше мрачен. Остатъкът от слънцето изобщо не си личеше зад плътните облаци. Може би Бриян нямаше да го види повече. Може би то изобщо нямаше да изгрее отново...
Бриян се огледа наоколо. Снегът жадно смучеше прясната кръв. Струваше му се, че сънува. Това не можеше да се случва наистина, просто не можеше... Сякаш за да го опровергае, Гласът прошепна:
‒ Всичко свърши.
"Така е, всичко свърши", помисли си Бриян. Всички планове за действие бяха осуетени. Всички възможности за спасение - изпробвани. Той беше сторил всичко по силите си, приятелите му - също. И в крайна сметка се бяха провалили. Краят наближаваше и по нищо не напомняше на приказките. Демонът щеше да победи, злото щеше да възтържествува. Съдбата на света бе неясна и мрачна като облаците, закрили небето.
Бриян процеди през зъби:
‒ Не... Не е свършено, все още не!
Нямаше да признае поражението си, не и гласно. Нямаше да достави на проклетия демон това удоволствие. Гласът се изсмя доволно. Чуждата смърт и отчаянието го изпълваха с нови сили. Дали вече бе успял да пробие съпротивата му? Дали вече беше проникнал в мозъка му и оглеждаше мислите му със садистично любопитство?
‒ Нека ти разкажа нещо. Просто кратка поучителна история - каза Гласът. ‒ Имало едно време един самонадеян хлапак. Той се бил родил под нещастна звезда, имал трудно детство - позната история. Но освен това имал и особена дарба. Докато заспивал със сълзи на очи, а родителите му се карали в другата стая, той си представял как ще порасне и ще стане велик... как ще развие таланта си и ще се прочуе надлъж и нашир. Как за него ще се разказват легенди и ще се пишат пророчества. А когато големият злодей дойде и се опита да завладее света, хлапакът ще го победи и ще стане истински герой... Как ти звучи тази история, а?
Бриян стисна очи. Слепоочията му горяха. Усещаше как магията си проправя път, ехидна и тъмна. Гласът се опитваше да достигне до най-големите му тайни, до най-съкровените му спомени. Опитваше се да открие всякакви отчаяни планове за действие.
‒ Писна ми от истории ‒ отвърна Бриян. ‒ Писна ми от тъпи пророчества. Писна ми все някой да ми казва какво трябва да сторя...
Гласът помисли за кратко и рече:
‒ Добре тогава. Позволи ми да ти направя една последна услуга - да ти предоставя избор. - Той се приближи, стъпките му изхрущяха в снега. ‒ Имаш две възможности: или ще ми се подчиниш сега, или по-късно.
Бриян се изсмя. Може би демонът наистина беше пробил съпротивата му. Или това, или просто беше уцелил най-голямата му болка - липсата на избор.
‒ Страшни възможности, няма що...
‒ Огледай се наоколо! Загубихте битката, а съвсем скоро ще загубите и войната. Нямаш друга възможност за действие и много добре го знаеш.
Бриян с почуда долови съчувствие в Гласа. Демонът го усещаше близък, проявяваше известна симпатия към него. Може би това се дължеше на факта, че бе надзърнал зад завесата на мислите му. А може би просто го манипулираше. Все пак имаше нужда от него - от самонадеяния хлапак, за да изпълни целта си.
‒ Нямам друг избор... - повтори едва чуто Бриян.
‒ Да, да... - Гласът едва сдържаше ликуването си. ‒ Светът тъй или иначе ще научи за смелостта ти, ще разбере, че си ми се опълчил. Ще те помнят и ще припяват името ти... или каквото там правите, за да почитате героите си.
‒ Нямам друг избор...
Бриян си пое дълбоко дъх. Горчивият въздух изпълни дробовете му. Знаеше, че Гласът има право. Страхуваше се дори да си го помисли, да го признае пред себе си, но... в крайна сметка вече го знаеше.
Изправи се. Краката му се огънаха като каучук, за малко щеше да падне. Сякаш снежинките го повличаха надолу, целият свят го затрупваше с тежестта си. Той се обърна към демона, който следеше изкъсо всяко негово движение.
‒ Добре - каза тихо. ‒ Добре тогава. Ще направя точно каквото искаш..."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 3 гласа
