Светулки в мрака

Романът Светулки в мрака отвежда читателя зад кулисите на редакция Витоша, публикуваща най-известния онлайн вестник в България.

Доскоро никому известният журналист Мартин Молеров придобива особено голяма популярност след серия от репортажи за корумпирани медици. Събитията вземат неочакван обрат, когато на пръв поглед нелеп пътен инцидент поставя живота му на карта и застрашава успеха на редакцията. Но дали става въпрос за обикновена катастрофа? Дали някой не се опитва да запуши устата на репортера и да го накара да замълчи завинаги? Колко страшна и ужасна може да е тайната на Молеров?

По следите на престъпление и в търсене на истината, журналистите от вестник Витоша са подложени на изпитание, от което зависи дали ще спасят кариерата си или душата си. Дали ще скъсат етикета с цената, виснал като бесило около свободата на словото или ще си продадат съвестта?

Това е книга за търсенето на справедливост, което често се оказва най-краткият път към нещастието. Това е книга за любовта, която рано или късно ни намира и ни спасява. Това е книга за онази рядка порода хора, които блестят толкова ярко, че биха се разпознали между всички останали. Това е книга за светулките в мрака!

"Дебютният роман на Теодора Ирикова ни потапя в една вълнуваща и заплетена история, в която никой не е този, за когото се представя и нищо не е толкова просто, колкото изглежда на пръв поглед. Това не е просто криминален трилър, отвеждащ ни по следите на престъпление. Това е книга, в която всеки може да се припознае, книга в която всеки може да открие своето послание - в напрегнатите моменти на лъжи, корупция и престъпления, в миговете на любовта, която неусетно се оказва най-голямото ни спасение, в борбата със собствените ни демони.

Романът е посветен на всички журналисти, които са се осмелили да поемат по трънливия път в търсене на истината, с надеждата да ги има, да бъдат себе си и да отстояват правотата на своите позиции. Да запазят своя ентусиазъм и чувство на справедливост в борбата - да бъдат корективите в обществото. Дали Теодора Ирикова вярва, че може да бъде изградено такова общество? Вероятно да, или поне храни в себе си частица надежда във възможността на тази презумпция, иначе защо би написала тази книга!"
Денчо Михов

Теодора Ирикова е родена в Пловдив през 1989 година. Завършва Немската езикова гимназия в Бургас, а после Стоматологичният факултет към Медицински Университет в София. От пет години живее и работи в Германия, но продължава да носи България в сърцето си. Емоционалната си връзка и носталгията към родината Теодора пресъздава в творчеството си.

От малка пише стихове и разкази. А дебютният ѝ роман Светулки в мрака (2021 г.) е вече факт. За неговото написване авторката споделя: "Понякога животът ни изправя пред трудности и изпитания. И тогава имаме два избора. Аз избрах с лимоните да си приготвя лимонада. И докато другите тичаха до магазина и се запасяваха с тоалетна хартия, аз се запасявах с листи за писане... И писах...
Клишето, че когато се затваря една врата, се отваря друга - е вярно. А понякога може дори да излезем и през прозореца. Зависи от нас и начина, по който възприемаме света."

"Мила гледаше през шпионката към собствения си апартамент. Думите на стареца зад гърба ѝ увисваха в тишината. Оставаха някак далечни и сякаш се стопяваха във въздуха, пропит от миризмата на тютюн и аромата на билков чай. Младата журналистка чуваше само блъскането на сърцето в ушите си и се бореше с надигащата се паник атака. Стените на коридора, с олющени и пожълтели от времето и цигари тапети, се свиваха все повече и на душата ѝ ставаше тясно и тягостно. Въпреки, че дланите ѝ бяха влажни от избилата лепкава пот, тя не спираше да подръпва червения ластик на лявата си китка в опит да задуши надигащия се страх и напрежение. "Стига, точно сега не е времето да откачаш.
– Чай?
– Какво? - Думите на стареца я стреснаха и тя се обърна рязко.
– Питам те дали искаш чай? Жълт кантарион. Сам си го бера, суша го и си го приготвям. Ако знаеш какво чайче става! Тези купешките са боклук работа. Или може би искаш малко коняче, а? - лукаво се подсмихна дядо Добри – Вие днешната младеж не можете да се наслаждавате на чая. Все трябва алкохол да има на масата.
– Чай е добре. Нека бъде чай. Благодаря. - вяло отвърна Мила, докато старецът се запъти към кухнята да подгрее водата, продължавайки да мърмори нещо за билки и сухи треви.

Журналистката нямаше време да се разсейва и се залепи отново за шпионката на вратата, гледайки към празния коридор, в очакване да се потвърдят опасенията ѝ. Само след секунда пред нейния апартамент в съседство се появиха трима полицаи. "Права бях. По дяволите!" Невидимата примка около врата ѝ се затягаше и заплашваше да я остави без въздух. Най-едрият от тях натисна звънеца и се отдръпна до колегата си. Третият стоеше встрани и се оглеждаше наляво, надясно в коридора, изучавайки обстановката. Изведнъж погледът му се закова за вратата, от другата страна на която беше долепена Мила. Стоманените му сиви очи сякаш разбиха преградата между тях и разкриха скривалището ѝ. "Не ставай глупава, той не може да те види!"

В този момент колегата му го побутна по лакътя, отклонявайки вниманието му като му зашепна нещо в ухото. Здравенякът разузнавач закима енергично, след което закрачи по коридора и се изгуби от полезрението на репортерката. Колко време беше минало? Полицаите звъняха ли повторно? Мила беше като в транс. Сякаш гледаше филм, очаквайки кулминацията, неспособна да се съсредоточи в детайлите. Униформените мъже се огледаха напрегнато, след като по-едрият, който явно бе тарторът на групата, започна настоятелно да натиска дръжката на вратата, но очевидно бе заключено. Почти моментално той разкопча куртката си и започна да пребърква вътрешния си джоб. След като намери онова, което търсеше, се наведе на равнището на ключалката и пъхна в нея малкия метален предмет, приличащ на голяма игла, завъртайки я наляво надясно, като от време на време доближаваше ухо, сякаш щракането на ключалковия механизъм му подсказваше дали е на прав път.

Очите на Мила се разшириха, а устата ѝ пресъхна. Ледени тръпки пропълзяха по гърба ѝ. "Полицаи, които нахлуват в дома ѝ!? И без да оставят следи от проникване с взлом - работа на професионалисти. Полицаи ли бяха изобщо? Защо имаше предчувствие, че идват за нея? Дали беше свързано със случаят на Мартин?" Мислите се въртяха като карусел в главата ѝ, заплашвайки да я взривят от напрежение.

Двамата здравеняци открехнаха предпазливо вратата на апартамента ѝ и се огледаха в тъмнината. Посягайки бавно към кобурите на пистолетите си, те пристъпиха навътре в мрака и без да включват осветлението затвориха вратата от вътрешната ѝ страна. Край на представлението. Втора сцена се развива някъде там зад кулисите. Но Мила нямаше време да мисли сега над сюжета. Трябваше да се измъкне от тук и то без да застраши дядо Добри, който неволно беше въвлякла в тази драма. Както изглеждаше - на полицията не можеше да се довери и да подаде сигнал. Мъжът със стоманения поглед със сигурност охраняваше края на коридора. А може би бяха повече? Дали наблюдаваха и входа на блока? А може би и... - Прозрението я накара да потръпне. – Беше много вероятно да следят телефона ѝ. Което означаваше, че сателитният сигнал сочи точното ѝ местоположение - в сградата. И след като полицаите не я открият в дома ѝ....

– Чаят е готов. Ще поиграем ли шах? - Провикна се старецът, излизайки от кухнята и прекъсвайки мислите ѝ. – Ама какво стоиш още на вратата бе момиче? Боже, каква си пребледняла! Изглеждаш ужасно! Ха ела, пийни си чай с мед. Слушай мен - този жълт кантарион всичко лекува - от главоболие до разбито сърце. - Смеейки се на собствената си шега дядо Добри остави чая на дървената трикрака масичка в хола.

Точно в този момент Мила вече знаеше как да постъпи. Нищо не подозиращият старец ѝ беше дал страхотна идея. Дано планът ѝ проработи, преди да са разкрили, къде се намира. Вече беше сигурна, че събитията от изминалите дни не бяха случайност. Щом полицията беше намесена, значи играта беше на много високо ниво и по всяка вероятност хора от най-високите етажи на властта дърпаха конците. А журналистите бяха неудобни марионетки, които очевидно създаваха сериозни пречки. Трябваше да се измъкне и да разбере какво става. Дължеше го на Мартин. Знаейки, че е тръгнала по път, от който няма връщане назад, тя бръкна в джоба на дънковото си яке и извади телефона си..."
Из книгата