"Как се роди една експедиция
Алпийските експедиции се замислят и осъществяват по най-различни начини. От една страна, може да се сформира голям национален отбор, ръководен и контролиран от някаква организация, както е възможно и нещо съвсем противоположно - малка група приятели алпинисти се събират с намерение да изкачат определен връх. Нашата експедиция към южната стена на Анапурна през 1970 г. попада някъде по средата между тези два полюса.
След осем години служба като офицер в редовната армия през 1962 г. реших да изоставя общоприетото професионално поприще - донякъде заради неудовлетворение от работата си, но повече от желание да свържа живота си по-тясно с алпинизма. Ала предприемайки тази стъпка, излезе, че разполагам с доста по-малко време за катерене от мнозина алпинисти с осемчасов работен ден, тъй като в последните три години, до октомври 1968 г., витаех из света на журналистиката - заснемах и описвах за пресата сензационни пътешествия и приключения. Действително журналистическата ми кариера беше изпълнена с незабравими преживявания - прелетях до Еквадор, за да изкача един действащ вулкан, попаднах посред зима на Бафинова земя на лов за канадски елени, а през лятото на 1968 г. се спуснах по Сини Нил с една британска армейска експедиция, извършила първото цялостно преминаване по течението на реката - но като че ли този начин на живот ме отдалечаваше допълнително от алпинизма, освен това във всичките тия авантюри много по-често се чувствах страничен наблюдател, отколкото активен участник.
От плаването по Сини Нил се върнах през есента на 1968 г. Големи премеждия съпровождаха тази експедиция, на три пъти висях на косъм от смъртта: веднъж лодката се преобърна точно при преминаването на един водопад и аз бях хванат от водовъртежа, от който успях да се измъкна едва подир осем безуспешни опита, а при две нападения на туземците за малко не бях убит. Не ще и съмнение, изцяло бях погълнат от пътешествието, всеки епизод беше крайно вълнуващ, ала нито за миг не изпитах емоционално удовлетворение, понеже бях попаднал в непривична за мен среда, изложен на прекалено много рискове, върху които не бях способен да упражня никакъв контрол. Спускането по Сини Нил подсили желанието ми да посветя всичките си усилия за осъществяването на едно планинско изкачване, макар че все още нямах предвид нищо конкретно.
Противоречия ме терзаеха за всичко. През последните пет години с жена ми Уенди живеехме в Лейк Дистрикт - област, в много отношения идеална за катерене - заобиколена от великолепна природа, и повечето мои познати мислеха, че сигурно е голямо щастие за мен да се установя именно там, но... аз бях отчайващо неуравновесен, нямах ясна представа как всъщност искам да изживея живота си. Едната ми половина държеше да стана преуспяващ фотожурналист, другата копнееше по планините. В Лейк Дистрикт се чувствах откъснат и от големия алпинизъм, и от дейните сфери на журналистиката. Дори обмислях дали да не се преселя в Лондон, но срещах съпротивата на жена си, която много обичаше Лейк Дистрикт. Накрая постигнахме компромисното решение да отидем в Манчестър - и вълкът сит, и агнето цяло - на една крачка от Лондон и също толкова близо до Уелс, Лейк Дистрикт и пясъчниците в Дербишър.
Преди да потегля за Сини Нил, купихме къща в Боудън, квартал в югозападните покрайнини на Манчестър. Наивно бях имал илюзията, че Уенди ще се справи с необходимия ремонт и ще подреди всичко, докато ме няма. В действителност, завръщайки се, разбрах, че договорът за продажбата току-що бил оформен окончателно и наетите работници трябваше да коват и мажат още три месеца, преди домът ни да стане обитаем. През това време живеехме при разни наши приятели. Ник и Керолайн Есткърт имаха двустаен апартамент в Елдърли Едж. Отидохме при тях с намерение да преспим ден-два, додето си намерим някаква мебелирана квартира, ала останахме точно два месеца, като за спалня ползвахме пода на всекидневната им, хем заедно с нас беше и осемнайсетмесечният ни син... Сякаш по силата на някакво чудо през този период нито веднъж не се случи да си досадим един на друг - безспорно подобно съжителство представлява отлична проверка на взаимоотношенията между членовете на една бъдеща експедиция от какъвто и да е характер.
Именно в апартамента на Ник Есткърт (по време на квартируването ни там) се роди идеята за щурма на южната стена на Анапурна или по-скоро само се очерта, защото, преди да добие завършен вид, първоначалният ни план бе твърде скромен. През последните две години двамата с Ник и още един приятел на име Мартин Бойсън често говорехме за експедиции във високите планини, но без да стигнем до някакво конкретно решение. В онези октомврийски дни на 1968 г. тримата си дадохме дума през 1970 г. на всяка цена да осъществим едно експедиционно изкачване, въпреки че примамливите обекти се брояха на пръсти. Тъкмо тогава планините на Непал, както и по-интересните масиви в Пакистан и Индия бяха недостъпни за чуждестранни алпинисти поради политическото напрежение в района, предизвикано предимно от инцидентите по тибетската граница. Бихме могли да катерим в афганистанския Хиндукуш или да насочим вниманието си към периферните върхове в пакистанския Каракорум, но тия обекти не ме привличаха. Някак си останаха в сянката на същинските хималайски гиганти. Ето защо обърнахме поглед към Аляска, където все още има стотици непокорени стени, а самите планини са дори по-пусти и по-диви от Хималаите, макар и много по-ниски, разбира се.
С Мартин Бойсън се познавах от осем години, още от ученическите му дни, когато беше катерачът чудо на Харисън Рокс - пясъчниците край Тънбридж Уейлз. Навършил двайсет и осем години, днес той е един от първокласните катерачи, въпреки че на пръв поглед човек никога не би отгатнал този факт. Видите ли го да крачи по равно, движенията на дългите му крайници ще ви се сторят некоординирани, а значителната мускулна сила остава прикрита под провисналите дрехи, сякаш окачени на тялото му. Ала щом се докосне веднъж до скала, с лекота се понася нагоре - безотказна катерачна машина. Винаги ми е приличал на огромен ленивец, но с интелект, нагоден към движение по вертикални повърхности.
Двамата с жена му Меги често ни навестяваха в Лейк Дистрикт. Много съвместни изкачвания бяхме направили във Великобритания, но до Алпите не бяхме ходили, нито пък някъде по-далеч. След като завърши училището в Тънбридж, Мартин се записа в Манчестърския университет и по-късно стана учител, щастлив, че ще може да ползва големи отпуски. За съвършен катерач, какъвто е той, липсата на всякакви състезателни амбиции изглежда необикновена. Навярно бе непоклатимо уверен в естествените си заложби на алпинист и бе прекалено пасивен, за да се намеси в изнурителната конкуренция, която преобладава в отделни кръгове на британския алпинизъм. Въпреки това някои от неговите турове в Уелс и Шотландия са сред най-тежките маршрути, очертани на Британските острови. Мартин Бойсън бе катерил и в Алпите - ръбове и стени от най-висша категория на трудност. Имаше няколко премиери и немалко първи британски изкачвания.
Ник от своя страна не притежаваше вродени качества на алпинист. Жилав, с мощна конструкция и висок спортен дух, той бе успял да си извоюва място сред алпийския елит. В някои отношения възпитанието му бе протекло в традиционния буржоазен дух на алпинистите отпреди войната - повечето участници в набезите към Еверест до победната експедиция през 1953 г. Средното си образование Ник завършва в Ийстърн колеж, после постъпва в Кеймбридж, където става председател на университетския алпийски клуб. Още като ученик при изкачвания в Алпите баща му го запознава с алпийските сръчности - нещо типично за Едуардската традиция. Благодарение на своя произход Ник бе натрупал солиден опит в катерения из Алпите. По време на учението си в Кеймбридж участва в експедиция до арктическите части на Гренландия, но другаде извън Европа не бе катерил.
И така, бяхме трима, потърсихме четвърти член за групата и избрахме Дъгъл Хейстън. Заедно с него бях при прокарването на диретисимата по северната стена на Айгер през зимата на 1966 г. Тръгнах като фоторепортер, а изкачих три четвърти от стената. С Дъгъл катерих и предишната зима. Тогава бяхме наумили да правим зимната премиера по северната стена на Дрю, но така стана, че изкачихме само северната на Аржантиер. С Дъгъл добре се познаваше и Мартин - двамата бяха участвали в един несполучлив опит за изкачване на Серо Торе в Патагония. Макар и висока само 3000 м, тази скална игла може би е една от най-отвесните и най-мъчно уязвими на света, покорявана досега само веднъж. Експедицията на Дъгъл и Мартин щурмува върха по нов път, но бе сломена от сложността на релефа и ужасното време.
Едва ли някой ще оспори, че Дъгъл Хейстън е сред най-забележителните алпинисти на Великобритания днес. Крайно затворен по натура и за околните недостъпен, Дъгъл същевременно е много непосредствен партньор, независимо дали пиете уиски в подножието на планината, или изчаквате стихването на някоя хала, разбушувала се по средата на тура. Ликът му създава впечатление за неимоверно изтънчена примитивна душевност, ако може да се даде такова определение. Наистина той има вид на "поп" личност в модерния смисъл на тази дума. Представлява странно съчетание на абсолютен епикуреец и строг аскет. Няколко години учи философия в Единбургския университет, но така и не завърши, в крайна сметка напусна и отвори катерачно училище в планините на Шотландия. В актива си има вписани много и все трудни изкачвания съвместно с Роби Смит, който се очертаваше като най-обещаващ от британските катерачи до трагичната си смърт в Памир през 1962 г.
Дъгъл изкачи северната стена на Айгер през 1963 г., после премина диретисимата по същата стена - засега най-тежкия маршрут в Алпите. Известно време води курса на Международната школа по съвременен алпинизъм, основана от Джон Харлин - водача на групата, прокарала диретисимата на Айгер, завършила фатално за него. За разлика от Мартин и Ник, Дъгъл се бе отдал на алпинизма напълно. През лятото провеждаше занятията в своето катерачно училище, а през останалите месеци гледаше да бъде свободен, за да се включи в някоя експедиция и да катери в чужбина, но до Хималаите все още не бе стигал.
И тъй, през октомври 1968 г. бяхме вече четирима, макар че Дъгъл не знаеше още нищо за нашите планове. Малко по-късно пристигна вестта: "Непал е отворен за алпинисти" - за пръв път от четири години насам. Тозчас забравихме за Аляска и почнахме да търсим нова цел за предстоящата експедиция. На картата имаше няколко девствени върха под 7300 м, но те не бяха в състояние да ме ентусиазират - завоюването им щеше да ми донесе положително по-малко от това, което бях преживял при предишните си две хималайски експедиции - до Анапурна II и Нупце. Следващата мисъл бе за едно голямо стенно изкачване и тази идея моментално ни завладя. Щяхме да се сблъскаме със солидни технически трудности при огромно напрежение на сили и воля, без мудно газене в дълбок сняг, което неизменно превръща хималайския алпинизъм в безлично и монотонно бъхтене. Сетих се, че у мой приятел бях видял фотография от южната стена на Анапурна, изпратена му от подполковник Дж. О. М. Робъртс, навремето британски военен аташе в Катманду и водач на армейската експедиция към Анапурна II, в която участвах и аз.
— Хайде да опитаме това - предложих аз, без да имам ясна представа какво всъщност представлява "това".
Останалите невинно се съгласиха. Една друга британска експедиция беше атакувала Мачапучаре, великолепен леден връх с форма на рибя опашка, разположен точно срещу южната стена. Та именно по време на тая експедиция Джими Робъртс за пръв път бе имал възможност да разгледа стената. Докато чаках да получа сведения от него, телефонирах на двама други членове от същата група, които живееха в Англия. "Южната стена ли? - прозвуча гласът на Дейвид Кокс, преподавател по съвременна история в Оксфорд. — Не си я спомням добре, изглеждаше внушителна. Да, лавините не са малко, но мисля, че следват естествения път на кулоарите." Роджър Чорли, счетоводител от Лондон, бе още по-обезкуражаващ. "Отивате на южната стена на Анапурна!? - възкликна той с невярващ глас. — Ужасен лавинарник!"
Тъкмо се залових да обмислям нов проект, когато пристигна писмото от Джими Робъртс. "Едно изкачване по южната стена на Анапурна е вълнуваща перспектива - много по-трудно е от Еверест, а подстъпът е значително по-лек. Несъмнено ще бъде тежко и въпреки че не съм привърженик на кислорода, струва ми се, че може да потрябва при сложно катерене над 7300 м."
Тези редове ме обнадеждиха. След няколко дни Дейвик Кокс ми изпрати цветен диапозитив от стената. Включихме прожекционния апарат и на екрана в моята всекидневна се появи Анапурна в двуметрови размери. Взирахме се минута, две, пет - онемели и малко уплашени.
— Турът е съвършено ясен - обади се Мартин, — но е безобразно дълъг.
Действително. Никога не бях виждал планинска снимка, която да създава такова впечатление за главозамайваща дължина и трудност. Сякаш четири алпийски стени бяха наредени една върху друга. А турът - о, какъв тур! Жесток, безкомпромисен и категоричен от долу до горе. Широко снежно ребро, отвесно като контрафорс на готическа катедрала, прилягаше към долната част на стената. Това беше само началото - добре, вероятно човек би могъл да го обходи, измъквайки се криво-ляво нагоре от ледника в подножието, но как ще се предпази от лавинната опасност? Реброто завършваше с леден ръб, който дори на снимка личеше, че е остър като бръснач. Нещо подобно бях катерил на Нупце - на места имаше процепи, спускащи се на трийсет-четирийсет метра под гребена, през които свободно се виждаше отвъдният склон. Беше страховито, а на Анапурна щеше да бъде още по-лошо. Ръбът се губеше в осеян с ледени блокове пояс.
— Кой знае колко са стабилни - вметна Ник.
Аз също недоумявах и очертах пътя през тях с немалко резерви. По-нататък следваше скалиста преграда.
— Трябва да има поне триста и петдесет метра.
— А на каква височина започва, дявол да го вземе? Сигурно 7000. Как си представяш някой по-як пасаж на тая височина?
— Да, но я виж тоя жлеб.
Добре изразена грамадна хлътнатина разполовяваше масива, примамлива и обещаваща, ала очевидно адски мъчна и по-непреодолима от всичко, което бе катерено досега на тази височина. Скалният пояс свършваше с нещо, прилично на снежно рамо, водещо към върха.
— Обаче перспективата на снимката е скъсена. Положително има още много до най-високата точка.
Вкъщи успях да изровя няколко диапозитива, снимани от Анапурна II през 1960 г. Тогава хич не ми беше до южната стена, виждаше ми се толкова непостижима. Пък и никога не съм помислял, че е възможно да се предприеме опит за изкачването ѝ. От тези диапозитиви ясно личеше, че с края на скалния пояс привършват едва три четвърти от общата дължина на стената. Нагоре следваха нови хиляда метра - стръмен снежен ръб и скалист гребен за финал.
Последните разкрития ни подействаха отрезвяващо. Тази стена беше по-гигантска и по-сложна от всичко, с което се бяха захващали алпинистите дотогава. Поставихме в диаскопа снимка от южната стена на Нупце, изкачена от мен през 1961 г., но тя изглеждаше като истинско джудже пред могъщата снага на Анапурна. Въпреки всичко аз бях уверен, че при наличието на сработена група имаме реални шансове за успех. Чувствах, че досегашният ми алпийски опит, отчасти случайно, разбира се, е съобразен с изискванията именно на такова изкачване. Налагаше се да възприемем техниките, изпитани при прокарването на диретисимата по Айгер, само че приложени на хималайски терен. Освен това вече бях катерил една хималайска стена - южната на Нупце. Не ще и дума, маршрутът ни по нея бе значително по-елементарен, отколкото щеше да бъде на Анапурна, ала все пак ми даваше някакво мерило за сравнение. Изкачихме Нупце, без да ползваме кислородни апарати, т.е. бях сполучил да се добера до 7827 м без изкуствена помощ. От друга страна, на Анапурна II катерихме с кислородни апарати, тъй че имах представа от тяхната употреба и съзнавах колко много увеличават физическия потенциал на алпиниста."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа
