"Фейд Ин:
Инт. Кафенето на Гил, Ийст Дълуич - Неделя, 2 Декември, Безбожен час (10 часа сутринта)
Иви Съмърс - в края на двайсете, с лунички, червени къдрици до раменете, яркожълта рокля под коляното в стил от петдесетте, обувки "Док Мартенс" - стои пред бара и потропва с крак, очевидно нервна.
Барманът се бавеше с поръчката ми и аз безмълвно благодарих на отдадеността му към изкуството на добре изстискания портокалов сок. Погледнах към табелката му с надпис: "Здравейте! Казвам се...". Зан. Едно от онези имена, които обявяват, че следващото поколение е тук и то приготвя портокалов сок, сякаш това е медитативно преживяване. Докато опашката от хора зад мен се удължаваше, портокаловият ми сок постигаше дзен. Като никога обаче нямах против да задържам някого - днес имах нужда Зан да се помотае колкото иска, за да се подготвя за онова, което щях да направя.
– Искаш ли да добавя допълнително нещо мъничко, за да бъде специален?
– Само ако това нещо е водка, Зан.
– Какво имаш предвид?
– Магическата съставка, идеална за махмурлук.
Зан разтвори пръсти, за да разкрие едно яйце. Махнах му да го пъха в блендера, така или иначе, нямах намерение да пия сока. В този момент ръцете ми вече трепереха, което определено щеше да помогне на онова, което се канех да направя, да изглежда като инцидент. Поех си дълбоко дъх няколко пъти. Можеш да го направиш, Иви Съмърс, казах си строго. Макар че, ако имах намерение да го направя като хората, трябваше да изкопча името на нещастника, а ако нещата минеха наистина добре, и телефонния му номер.
Погледнах телефона си, докато Зан смесваше в блендера, и видях, че груповият чат "Джимс" е активен.
Джеръми: тя прави ли го? Иви, Иви, Иви. Правиш ли го? Кажи ми, че го правиш!
Сара: Мар, уреди ли вече централните украси за масите?
Джеръми: Сара, трябва ти чатът на група Булкодзила. Този тук е за по-важни неща.
Мария: Хора. Иви, сигурна ли си, че искаш да го направиш? Искам да кажа, боже, надявам се, че ще го направиш, но сигурна ли си?
– Та-да! - възкликна Зан и размаха сока ми.
Сърцето ми се сви. Време беше.
Иви: Отивам
Дори толкова рано в неделя кафенето в Югоизточен Лондон беше претъпкано. Пред мен имаше цяло трасе с препятствия. Модерно облечени тийнейджъри с дрехи от сайтове, рекламирани в метрото, за които всички са прекалено стари. Хора с лаптопи, които се преструваха, че все още не са изпили кафето, което държаха в ръка. Апетитни майки с идеални, подобни на кукли деца. И той - фенът на "Рамоунс". Избрах го като своя мишена от масата, на която седях по-рано с лаптопа си, за да мога да виждам всички, които влизат в кафенето. Беше седнал до голямата коледна елха. В края на двайсетте, сладък, с брада, облечен с тениска на "Рамоунс" под карирана риза, и по-скоро ученик, отколкото възрастен (с други думи, точно моят тип).
Беше дошъл сам, не носеше венчална халка, нямаше деца - на практика бе изпълнил минималните изисквания за потенциален любовен партньор. Късметлия. Макар че, ако трябва да бъда честна, той не просто отговаряше на някои критерии - аз наистина го намерих за привлекателен, което ме изнервяше допълнително. Защото напоследък подходът ми към това да си намеря гадже беше да си представя живота, който бихме водили като двойка, и после никога да не говоря с човека. Не това, което смятах да направя сега.
Излязох от скупчените маси на няколко крачки от мишената си. Той се беше навел над книгата си - "Как да не порастваш!" от Ричард Херинг, - което ме накара да спра на място. Дали това е нещо, което половинката ми би чела? Но не можех да си позволя да бъда придирчива, така че започнах да се приближавам към него.
Още три крачки.
Две.
Една.
Бях точно до него. Отблизо беше дори още по-сладък.
Сега или никога.
Държах чашата със сока напред, докато приближавах, сърцето ми биеше толкова силно едновременно в гръдния ми кош и в гърлото, че имах чувството, че се опитва да избяга.
Хайде, хайде, СЕГА!
Фенът на "Рамоунс" се засмя на нещо, което току-що беше прочел... и аз го подминах като пътен знак.
По дяволите. Не успях да го направя. Но също така не можех да се откажа. Защото, само може би, щях да открия мъжа на мечтите си. Очите ни щяха да се срещнат и в този момент и двамата щяхме да осъзнаем, че сме на път да прекараме остатъка от живота си заедно, точно като във филмите. Въпреки че в момента, с чаша портокалов сок с яйце в ръка, се чувствах толкова далече от киноекрана, колкото изобщо беше възможно. Вървях колкото се може по-бавно, но вече бях стигнала обратно до масата си. Бях се настанила на обща маса и по време на отсъствието ми на нея бяха дошли един мъж и дъщеря му. Той: в средата на трийсетте, спретнат, тъмна коса, чете неделния вестник и прилича на човек с "компютърен" в името на професията си. Тя: сладка, с леко неравни опашки, очила с червени рамки, на около седем години. Краката ѝ се люлееха, докато четеше книгата си. Изпитвах бегло чувство, че и преди съм ги виждала тук.
Извадих телефона си, докато се мотаех край лаптопа си."
Из книгата