Загадката на стая 622

През една декемврийска нощ в луксозния хотел "Палас" в Швейцарските Алпи е извършено убийство. Въпреки усилията на полицията, извършителят така и не е открит. След време един писател отсяда в същия хотел, без да подозира, че неусетно ще тръгне по полузаличените дири на това престъпление. Писателят е самият Жоел Дикер, автор и герой на своя роман, който този път избира за декор родния град Женева с неговите банки, възхитителни гледки и мнимо спокойствие. Пари, власт, любов, съперничество, предателство, ревност, чувство за вина свързват в кълбо от напрегнати отношения героите, всеки от които в една или друга степен е загадка за своето обкръжение и за читателя.

Пренасяйки ни непрестанно с присъщото му майсторство от минало към сегашно, от реално към въображаемо, от истинско към мнимо, от една интрига към друга, Дикер нито за момент не изпуска заплетената нишка на повествованието и в поредица от последователни разкрития ни държи в напрежение до последната страница.

От автора на "Истината за случая Хари Куебърт" и "Книга за Балтиморови".

"Любов от пръв поглед

В началото на 2018 година, когато заминах за Вербие и отседнах в "Палас", прочут хотел в Швейцарските Алпи, изобщо не си представях, че почивката ми ще мине в изясняване на едно престъпление, извършено там преди много години. Намерението ми бе да си отдъхна след две злощастни събития в личния ми живот. Ала преди да ви разкажа какво се случи през въпросното лято, трябва да върна на онова, което стана причина за цялата тази история: смъртта на моя издател Бернар дьо Фалоа. Бернар дьо Фалоа бе човекът, комуто дължа всичко. Радвам се на успех и известност благодарение на него. Наричат ме писател благодарение на него. Хората четат книгите ми благодарение на него. Когато се запознахме, все още бях автор без нито една публикувана творба: той ме превърна в писател, четен по целия свят.

С достолепната си осанка Бернар бе един от най-видните френски издатели. За мен той бе учител и преди всичко, въпреки шейсетте години разлика във възрастта, голям приятел. Бернар почина през януари 2018 година, малко преди да навърши деветдесет и две години, а аз реагирах на смъртта му така, както би постъпил всеки писател: реших да му посветя книга. Затворих се в кабинета на моя апартамент, на булевард "Алфред Бертран" в женевския квартал Шампел, и телом и духом се посветих на тази задача. Както винаги, когато работя, единственото човешко присъствие, което понасям, е това на моята асистентка Дьониз. Дьониз е добрата фея, която бди над мен. Вечно в добро настроение, тя организира времето ми, преглежда и класира писмата на читателите, препрочита и внася поправки в написаното от мен. Допълнително нейно задължение е да зарежда хладилника и да ми приготвя кафе. Най-сетне изпълнява и длъжността корабен лекар, тъй като е единствената спътница на борда на моя кораб, и непрекъснато ми дава съвети, свързани с драгоценното ми здраве.

– Време е да излезете! - заповядва ми добронамерено тя. – Разходете се в парка, за да се поразведрите. Часове наред не сте мърдали от тази стая!
– Рано тази сутрин ходих да бягам - напомням ѝ аз.
– Трябва редовно да си проветрявате мозъка!
Това е почти всекидневен ритуал: подчинявам се и излизам на балкона. Поемам с пълни гърди студения февруарски въздух, сетне я поглеждам предизвикателно и паля цигара. Тя веднага се възмущава и ми заявява сърдито:
– Да знаете, Жоел, няма да ви почиствам пепелника. Така сам ще се убедите колко много пушите.

Когато работя, неизменно следвам този монашески начин на живот: всеки ден ставам призори, излизам на джогинг, а после сядам и пиша до вечерта. Ето защо донякъде благодарение на тази книга се запознах със Слоун. Слоун е новата ми съседка по етаж. Откакто неотдавна се установи тук, всички обитатели на сградата говорят за нея. На мен самия все още не ми се бе отдал случай да я видя. До онази сутрин, когато, на връщане от поредното бягане, я засякох за пръв път пред входа. Тя също се връщаше от джогинг и двамата заедно влязохме. Веднага ми стана ясно защо Слоун бе до такава степен привлякла вниманието на съседите: оказа се млада, изключително очарователна жена. Двамата само си кимнахме любезно и всеки се прибра в своя апартамент. Ала още щом затворих вратата зад гърба си, краката ми се подкосиха. Тази кратка среща бе напълно достатъчна, за да се влюбя.

Оттогава заживях с една-едничка мисъл: да се запозная със Слоун.
Първия опит предприех по време на сутрешното бягане. Слоун излизаше почти всеки ден, но не в определен час, така че ми се налагаше дълго да бродя из парка "Бертран" с надеждата да попадна на нея. Сетне неочаквано я зървах в другия край на алеята. Най-често нямах възможност да я догоня и затова реших да я причаквам пред нашия вход. Развълнуван, стърчах пред пощенските кутии, преструвайки се, че проверявам моята, всеки път когато някой съсед влизаше или излизаше, докато най-сетне се появяваше тя. Минаваше край мен, усмихваше ми се, което съвсем ме стъписваше, и докато измисля що-годе приличен начин да я заговоря, тя отминаваше. Почерпих сведения от госпожа Арманда, нашата портиерка: Слоун била педиатър, майка англичанка, баща адвокат, била омъжена в продължение на две години, но бракът излязъл несполучлив. Работела в Университетската болница в Женева, давайки дневни и нощни дежурства, което явно бе причина да не мога да разбера разпределението на времето ѝ.

След провала със сутрешното бягане реших да подходя по друг начин: възложих на Дьониз задачата да дебне през шпионката и да ме предупреди, когато тя се появи на площадката. Щом Дьониз се провикнеше ("Тя излиза!") аз изскачах от работния кабинет, изтупан и напарфюмиран, и на свой ред се появявах на стълбищната площадка, преструвайки се, че е обикновено съвпадение. За съжаление, всеки път общуването ни се свеждаше до размяна на поздрави. Тръгвах след нея, но какво от това? На улицата тя чисто и просто изчезваше. В редките случаи, когато вземаше асансьора, аз стърчах смутен, а в кабината цареше неловко мълчание. Тъй или иначе, се връщах обратно, без да съм постигнал нищо.
– Какво стана? - питаше Дьониз.
– Нищо - изръмжавах в отговор.
– Жоел, за нищо не ви бива! Постарайте се най-сетне!
– Вярно, доста съм стеснителен - оправдавах се аз.
– Я престанете! Никак не изглеждате стеснителен пред телевизионните камери!
– Защото по телевизията виждате Писателя. Жоел е друг човек.
– Хайде, Жоел, няма нищо страшно: ще позвъните на нейната врата, ще ѝ поднесете букет и ще я поканите на вечеря. Може би ви мързи да прескочите до магазина за цветя? Ако нямате нищо против, да се заема аз?

И така, до онази априлска вечер, когато отидох сам на представлението на "Лебедово езеро" в Женевската опера. През антракта излязох да изпуша една цигара и попаднах на нея. Разменихме няколко думи и тъй като в този момент звънецът призова зрителите, тя предложи след балета да отидем да пийнем по нещо. Срещнахме се в кафене "Ремор", недалеч от Операта. Ето как Слоун влезе в моя живот.

Слоун беше красива, забавна и интелигентна. Със сигурност една от най-чаровните жени, които някога съм срещал. След вечерта в "Ремор" няколко пъти я каних да излезем заедно. Ходихме на концерти, на кино. Заведох я на откриването на една невъобразима изложба за съвременно изкуство, която ни накара да се смеем като побъркани и да избягаме, а после вечеряхме в любимия ѝ виетнамски ресторант. Прекарахме няколко вечери в нейния или в моя апартамент, слушахме опера и спорихме в опит да оправим света. През цялото време я изпивах с очи, бях като омагьосан. Начинът, по който примигваше, оправяше косите си и се усмихваше, когато беше смутена, или си играеше с лакираните нокти на пръстите си, преди да ми зададе въпрос: всичко у нея ми харесваше. Не след дълго тя просто не излизаше от мислите ми. За известно време дори престанах да пиша."
Из книгата

Жоел Дикер е съвременен швейцарски писател, автор на криминални романи и трилъри, който твори на френски език. Придобива световна известност още с втория си роман Истината за случая Хари Куебърт, който се превръща в истински бестселър. Тиражът бие всички рекорди, книгата е преведена на над 20 езика и печели Голямата награда на Френската академия за най-добър роман за 2012 година и премията на гимназистите Гонкур.

Жоел Дикер е роден на 16 юни 1985 година в Женева, Швейцария в семейство с френски и руски корени. Започва да пише още от дете, а на 10-годишна възраст вече издава месечно списание, посветено на дивата природа - Вестник на животните, на което е редактор в продължение на 7 години. Като такъв печели наградата Cunéo Prize за защита на природата и е обявен за Най-млад главен редактор на Швейцария от Tribune, Женева. Дикер завършва училище в Женева, след което известно време живее в Париж, където изучава руски език и посещава курсове по актьорско майсторство в театралната школа Cours Florent.

През 2005 година в Швейцария е публикуван първият му разказ Тигърът, който печели наградата PIJA ( Международна награда за млади френскоговорящи автори ). През 2010 година завършва Юридическия факултет на Женевския университет. Същата година публикува дебютния си роман Последните дни на нашите бащи, който разказва за Европейската съпротива по време на Втората световна война. Книгата пожънва голям успех и печели наградата на Женевската асоциация на писателите. През 2012 година романът е преиздаден във Франция. Когато е на 27-години Дикер получава международно признание, след издаването на своя втори роман Истината за случая Хари Куебърт (2012 г.), над който работи в продължение на 2 години. Сюжетът на тази детективска история представя американския писател Маркъс Голдман, който е изпаднал в творческа криза и търси помощ от своя учител писателят Хари Куебърт. Скоро след това Хари е обвинен в убийство, което се е случило преди 33 години. Сигурен в невинността му, Маркъс започва разследване, опитвайки се да го оправдае. Книгата има голям читателски успех, като само във Франция до май 2013 година от нея са продадени 800 000 копия. Правата за издаването ѝ са купени в повече от 30 страни, а само правото за английски превод е продадено за 500 000$. За този роман авторът е удостоен с няколко награди и отличия. Три години след този невероятен успех, авторът издава романа Книга за Балтиморови (2015 г.). Книгата представлява семейна сага, която проследява съдбата на двата клона от рода Голдман - Балтимор и Монклер. Тук познатият персонаж на Маркъс от Истината за случая Хари Куебърт се залавя за работа върху следващия си роман, разказващ историята на собственото му семейство. Информацията за продажбите на книгата е повече от красноречива - от издаването ѝ до края на 2015 година, за по-малко от 3 месеца, само във Франция са реализирани над 500 000 екземпляра.

Към днешна дата Жоел Дикер по покана на различни издателства пътува по света, за да представя последната си книга и да се среща с многобройните си почитатели.