Огледалото на злото

Делникът на телевизионния репортер Кристин Бюе се променя драстично, когато в редакцията на "Канал 24" започват да пристигат анонимни видеозаписи от брутални убийства. Видеата са придружени от кратка бележка и са адресирани до журналистката. Полицията е в безизходица, а населението е обхванато от все по-нарастваща паника. Дали стар неразрешен случай няма да помогне да бъде сложен край на поредицата от убийства? Или това е поредната заблуда, режисирана внимателно от убиеца, криещ се зад псевдонима Аквариус?

Шокът за Кристин е голям, когато на едно от видеата вижда собствения си образ и разбира, че тя е следващата набелязана жертва. С помощта на своя наставник, приятел и колега Гюнар Борг тя трябва да разкрие самоличността на убиеца и да го спре, преди той да я включи в ужасяващата си колекция.

Том Егеланд отново ни дава много повече от това, което очакваме. Дали във всеки от нас не се крие чудовище? На какво сме способни, за да задоволим най-ниските си желания или за да постигнем целите си? Вълнуваме ли се истински от чуждото нещастие, или сме склонни да го експлоатираме?

"Огледалото на злото" не е просто поредният трилър. Това е силен и въздействащ роман, в който има много психологизъм, изградени са многопластови образи и характери, има заплетена интрига. Освен приковаващ сюжет Том Егеланд предлага дисекция на света на медиите, които направляват живота ни, заливайки ни със стряскащи новини. Това е свят, който писателят познава в детайли - в продължение на години, преди да се отдаде на писателката си кариера, той заема ръководен пост в една от най големите норвежки телевизии. В романа му има любопитни разсъждения за развитието на медиите и тяхната власт и въздействие върху хората. Това е силен психологически трилър, който поставя парливи морални въпроси за ролята на медиите в отразяването на брутални престъпления, търсейки сензация и комерсиален успех.

"По време на училищна екскурзия един клас откри мъртвото момиче, носещо се във водата. Беше само частично облечено. За преминаващите край него приличаше на водолаз, който е поел дълбоко въздух и наблюдава нещо интересно на дъното на езерото. Учителката дръпна учениците настрана...
– Махнете се оттам!... Вървете надолу по пътя!... Бързо!
И нагази в леденостудената вода. Но още преди да стигне до младото момиче, още преди пръстите ѝ да се сключат около отпуснатата ръка, още преди да успее да обърне вкочанясалото тяло, тя разбра, че е твърде късно.

Момичето бе обявено за издирване от един поправителен дом за младежи два дни по-рано. Патолозите установиха очевидното: беше се удавило. Не било възможно да се каже дали удавянето се дължи на нещастен случай, или някой нарочно го е причинил. Не изключвали възможността да е паднало само във водата. Или да е отнело живота си. С червен маркер било написало (или може би някой друг) числото две между малките си остри гърди. Никой не разбра защо. Полицията претърси храсталаците около езерото, но нищо от това, което намери - пожълтели от слънцето вестници, счупен термос, шнорхел, алуминиевото фолио на филмова касета "Супер 8", един норвежки флаг от 17 май без пръчка, - не можеше да бъде свързано по някакъв начин с тийнейджърката. Дрехите ѝ така и не бяха открити. Разследването приключи същата есен.

Наблюдава я дълго, преди да я извика. Тя бе застанала на едни стъпала и се опитваше да се скрие от студения есенен вятър. През целия ден бе духало силно от север, а на смрачаване заваля мокър сняг. Силният порив завихряше снежните парцали във въздуха. Имаше дълги крака и възкъса пола. Мрежести чорапи. Високи лачени ботуши. Кожено яке. Той приближи с обектива и натисна копчето. Изглежда, светлината беше твърде оскъдна. Но ако успееше да хване силуета ѝ на фона на уличното осветление, ефектът щеше да е драматичен. Като в "Хирошима, моя любов".

Скрит в паркираната си кола и в тъмнината, той я наблюдаваше. Издължената ѝ фигура, парата, образуваща се от студа, цигарата, която светна и угасна. Остави камерата на пода и присветна с фаровете. Два пъти. Светлинката от цигарата образува голяма дъга. Тя заподскача към него на високите си токове. Хубаво момиче. Около двайсетте. Едва ли бе наркоманка.

Той свали прозореца на колата и ѝ се усмихна. Усмивка тип Робърт Редфорд. По погледа ѝ разбра, че го намира за привлекателен. За нещо съвсем различно от мазните загорели старчоци, които постоянно обикаляха квартала с волвотата си."
Из книгата