"Ден първи
Януари 2020 г.
Зъбчатата железница от град Сиер, в долината на Кранс Монтана, представлява идеална вертикална линия нагоре по планинския склон. Пресичайки затрупани със сняг лозя и селата Вентон, Шерминьон, Молен, Рандон и Блуш, маршрутът, дълъг повече от четири километра, изкачва пътници на повече от деветстотин метра нагоре в планината само за дванайсет минути. В ненатоварените часове зъбчатата железница обикновено е полупразна. Повечето хора се качват с коли в планината или взимат автобуса. Днес обаче, когато пътищата са задръстени с превозни средства, железницата е пълна. Елин Уорнър е застанала от лявата страна на претъпкания вагон и гледа тлъстите снежинки, които се събират върху стъклата, покрития с киша под, отрупан с чанти, и дългурестите тийнейджъри, които се блъскат през вратите. Напрегната е. Забравила е какви са децата на техните години - егоисти, не зачитат никого освен себе си. Мокър ръкав докосна бузата ѝ. Елин долови мирис на влага, цигари, пържена храна и мускусното цитрусово ухание на евтин одеколон за бръснене. И след това се чу гърлена кашлица, смях.
Група мъже се бутат през вратата и разговарят на висок глас. Нарамили са издути спортни чанти и притискат семейството до нея навътре във вагона. Почти върху нея. Усети допира на нечия ръка и горещия дъх на бира във врата си. Прониза я паника, сърцето ѝ се люшна. Никога ли няма да спре? Измина една година от случая Хейлър, а Елин още мисли за него и го сънува. Буди се нощем между влажните от пот чаршафи, а сънят е жив и образен в главата ѝ - ръката около гърлото ѝ и влажните стени, които се свиват и я затварят. А после солена вода се плиска пред устата и носа ѝ... Контролирай се, казва си Елин и полага усилия да прочете графитите по стената на железницата. Не позволявай паниката да контролира теб! Очите ѝ танцуват по надрасканите думи, които лъкатушат по метала: Мишел 2010. Целувки ХХХ. Елен и Рик 2016. Елин се стресна, докато проследяваше думите до стъклото. Отражението ѝ... заболя я, докато го гледаше. Слаба е, прекалено е слаба.
Сякаш някой е издълбал и е извадил сърцевината ѝ. Скулите ѝ са остри като кремък и полегатите ѝ синьо-сиви очи са по-големи и по-ясно изразени. Дори разрошената ѝ светлоруса коса и бледият белег над горната устна не смекчават чертите на лицето ѝ. Елин тренира непрекъснато след смъртта на майка си. Бяга десет километра, Пилатес, вдига тежести, кара велосипед по брега между Торки и Ексетър в силния вятър и дъжд. Твърде много е, но не знае как да спре. Това е всичко, което има; единствената тактика да прогони мислите в главата си. Елин се обърна, потта защипа врата ѝ. Погледна Уил и се опита да се съсредоточи върху лицето му, познатата сянка на набола брада, непокорните тъмноруси кичури на косата му.
– Уил, горещо ми е...
Лицето му се присвива и Елин вижда зачатъците на бъдещи бръчки по тревожното му изражение, съзвездието от линии около очите, леки бразди на челото.
– Добре ли си?
Тя поклаща глава, в очите ѝ напират сълзи.
– Не се чувствам добре.
Уил тихо я пита:
– За това, или...
Елин знае какво се опитва да каже: Айзак. Да, Айзак, паниката... някак преплетени са, свързани са.
– Не знам - гърлото ѝ е свито. - Все си мисля за поканата, дойде като гръм от ясно небе. Може би идването ми тук е погрешно решение. Трябваше да помисля повече, или поне да говоря с него, преди да ни направи резервация.
– Не е късно, винаги можем да се върнем. Да кажем, че аз имам проблеми в работата - Уил се усмихна и бута с показалец очилата си нагоре по носа. – Това може да е рекорд за най-кратката почивка, но на кого му пука?
Елин положи усилия да отвърне на усмивката му и изпита леко жегване от контраста между преди и сега. Колко лесно прие Уил новото нормално. Сега е точно обратното в сравнение с времето, когато се запознаха. Тогава тя беше във връхната си точка. Или поне така си мисли сега. В разцвета на трийсет и няколко годишния си живот. Наскоро си купи първия си апартамент, близо до плажа, горния етаж на стара вила във викториански стил. Истинско бижу, но с високи тавани и гледки само към късче море. Работата вървеше добре - бяха я повишили в детектив сержант и разследваше важен случай. Майка ѝ реагираше добре на първия цикъл химиотерапия, Елин мислеше, че е превъзмогнала смъртта на Сам, но сега... Животът ѝ се сви и се превърна в нещо, което бе непредвидимо за нея допреди няколко години.
Вратите се затвориха, дебелите стъклени панели се плъзнаха един към друг. Железницата се раздруса, устреми се нагоре, отдалечавайки се от гарата, и набра скорост. Елин затвори очи, но това само влоши нещата. Всеки звук и всяко разтърсване е по-силно, докато клепачите ѝ са спуснати. Тя отвори очи и видя пейзажа неясни ивици на засипани със сняг лозя, малки дървени вили, магазини...
Главата ѝ се замая.
– Искам да сляза.
– Какво? - Уил се обърна към нея. Опита се да го прикрие, но Елин чу раздразнението в гласа му.
– Трябва да сляза, Уил.
Железницата навлезе в тунел. Потънаха в мрак и някаква жена нададе ентусиазиран възглас. Елин си пое дъх бавно и внимателно, но изпита чувство за надвиснала опасност. Изведнъж кръвта ѝ сякаш стана лепкава, докато се движеше в нея, и в същото време все едно циркулира стремително навсякъде. Отново вдиша дълбоко. По-бавно, както се научи. На четири задръж, след това изпусни на седем. Не е достатъчно, гърлото ѝ се стегна. Дишането ѝ стана повърхностно и учестено. Белите ѝ дробове се бореха отчаяно, опитвайки се да поемат кислород.
– Инхалаторът ти! - подсети я Уил. – Къде е?
Изважда го от джоба и го натиска. Добре. Натиска го отново и чувства, че струята аерозол попада в гърлото ѝ и достига трахеята. След няколко минути дишането се нормализира. Но когато главата ѝ се проясни, те бяха още там, в съзнанието ѝ. Братята ѝ, Айзак, Сам. Образи, повтарящи се отново и отново.
Елин вижда пухкави детски лица, бузи, осеяни с лунички. Същите раздалечени сини очи, но докато тези на Айзак са студени и изнервящо напрегнати, очите на Сам кипят от енергия, искра, която привлича хората. Елин примигна, без да може да спре да мисли за последния път, когато видя онези очи - безучастни, безжизнени, и искрата - угаснала. Тя се обърна към стъклото, но продължи да вижда образите от миналото си - Айзак ѝ се усмихваше с онази позната самодоволна усмивка, вдига ръце, но петте му пръста са облени в кръв. Елин протяга ръка, но не може да го достигне. Никога няма да може."
Из книгата