Сотир Пазвански

"Освен, че разполагаше с компромат за всеки големец, посетил "Интерпочивка хотел енд спа", Сотир Пазвански беше една от най-влиятелните личности в курортното градче. Като истински родолюбец, краевед и меценат, той държеше да е на всяка софра, да знае всичко и не пропускаше да вземе участие във всяка уйдурма и по-голяма далавера.
– Добре съм си! - казваше той на всеки от върволицата гости, които посрещаше в хотела. – Ако под душа коленете ми започнат да остават сухи, тогава ще отслабвам! Откак съм на винце, кръвното ми е чук! Сто и педесет на сто и десет! Не мърда!

Сотир Пазвански бе човек със замах. Живееше на осветена улица, притежаваше равен парцел и марули в градината!"
Из книгата

Дебютният роман на Николай Русев "Козидор" бе голямата изненада на българския литературен пазар. Историята разказана през ключалката на въображаем хотел, беше номинирана за наградата "Хеликон" за нова българска художествена проза през 2020-а година. Модерната сага с главоломни обрати и перипетии, през които преминават подчинените на 94-годишния, склерозирал собственик на едноименния хотел "Козидор" е истинско изпитание за въображението на читателя, изтънчена и разсмиваща до сълзи комедия на абсурда от първата до последната страница.

Важна подробност за Николай Русев е, че той наистина е генерален мениджър на реномиран хотел и сам определя творчеството си като "битова-приключенска фантастика".

"Освен, че разполагаше с компромат за всеки големец, посетил "Интерпочивка хотел енд спа", Сотир Пазвански беше една от най-влиятелните личности в курортното градче. Като истински родолюбец, краевед и меценат, той държеше да е на всяка софра, да знае всичко и не пропускаше да вземе участие във всяка уйдурма и по-голяма далавера. Седне с тоя - хъката- мъката, седне с оня - търата-мърата и хоп - улицата му асфалтирана. Върти, суче, докара хора от някъде и айде - читалището с нова мазилка, нов покрив и нова дограма. На изпроводяк ги завърти и покрай бащината къща, та санират и нея. Колкото пак да е в устата на завистливите почивчани. Не виждаха по-далеч от носа си. Все в чуждото гледаха и все бяха недоволни.
– Прост народ сте - обичаше да поучава съгражданите си директорът, – прост народ и мързелив! Какво се бъхтете с тоя тютюн? Какво сте ми заполивали чушките? Какво изкарвате? Дръжки! Златна земя имате, все гладни ходите! Ама то акъл трябва, малко. Акъл и пазарно проучване. Знаете ли днес как вървят морковите на борсата? Не знаете! Тютюн, чушки, тютюн, чушки и ако остане време - фъстъци! - това знаете. Посейте по някой декар морков - работата да потръгне! Омъкнете го, пък после елате ми се обадете! Нямало кой да го изкупи! Аз ще го изкупя, като няма кой! Аз, Сотир Пазвански, лично ще изкупя всеки морков. Тютюн, чушки, тютюн, чушки, фъстъци - прост народ сте, затова сте на тоя хал.

И хората го слушаха. Де що имаха нивица, с моркови набодоха. И като народи земята едни ми ти мутанти по половин кило, да ти е драго да ги наредиш по щайгите. Смятаха по изкупните цени, умножаваха, деляха - невиждан берекет! Чак попът попя за здравето на директора и многая лета. Днес да дойдат изкупвачите, утре да дойдат - няма ги. Сотир Пазвански и него го няма. На лов бил някъде с областния управител и двама депутати от опозицията. Мина седмица и цялата реколта замина. Каквото можаха - направиха на сладко и компот, а Райчо Дядомраза и чичо Чудо две седмици при бай Сандо ракия от моркови вариха. Върна се директорът и пак хока населението:
– Простаци! Мързели и неблагодарници! Ти им навираш парáта в задника, а те, освен да я изпърдят, друго не могат! Коли ли нямате, ремаркета ли, сами да закарате стоката на пазара? Мене чакали! Чакайте...

Стяга вратовръзката, тряска вратата на служебния автомобил, бие един задвратник на шофьорчето да тръгва и след триста метра е на прага на владенията си. Оглежда доволно разголените телеса около басейна, намига на чистачката и се качва в канцеларията. Като усети, че вдига кръвното, разхлабва възела, разкопчава едно-две копчета, да освободи корема и слиза в рехабилитацията.
– Сандрини, ще ме намачкаш ли?
– Заповядайте! - отвръща младият физиотерапевт, който едва стои на крака от изтощителните оргии с почиващи дами.
Сотир Пазвански се разхвърля по слипове и ляга по корем на кушетката.
– По-полека, по-полека! Ще ми строшиш гръбнака бе, момче! Чалъм иска тая работа, не става така урбулешката! Хвани леко първо слепоочията, че ме цепи главата, после врата, разгрей ме, понамачкай и после кокали намествай...

За терапиите на директора Сандрини масажно олио не ползваше. След непрекъснатите запои челото и жлезите зад ушите му, изпускаха достатачно количество мазнотии. Докторите го бяха посъветвали да намали темпото, да спре концентратите, пърженото и белия хляб. Препоръчваха да си пийва само бяло винце, че не било калорично - така щял да поотслабне и да смъкне кръвното. И той ги послуша. Мина на варени картофи, но тъй като количеството вино не бе уточнено в диетата, Сотир Пазвански изпиваше по няколко литра дневно.
– Добре съм си! - казваше той на всеки от върволицата гости, които посрещаше в хотела. – Ако под душа коленете ми започнат да остават сухи, тогава ще отслабвам! Откак съм на винце, кръвното ми е чук! Сто и педесет на сто и десет! Не мърда!

След като се осведомеше за здравословното състояние на посетителя - бил той общински съветник, бизнесмен или министър, директорът го подкарваше по своята си схема: лежерен разговор на лоби бара, посещение на бар-басейна, богат обяд в ресторанта, прерастващ в шумна вечеря с жива музика, после пури на терасата и познавателният тур приключваше по малките часове във вариетето на "Интерпочивка". Сотир Пазвански аплодираше всяко изпълнение на танцьорките прав, а към края на програмата, започваше да ръчка мъртво пияните гости да си изберат момиче от балета. Изборът бе изключително сложен, поради простата причина, че всички девойки изглеждаха абсолютно еднакви - силно нагримирани и целите окичени в пера и гирлянди от марабу. За да не стане грешка, любезният директор, изпращаше по стаите минимум две момичета! До последно, зачитайки правото на избор. На следващата сутрин големците бяха в ръцете му. Притеснени и гузни, повечето не помнеха какви са ги вършели и плахо подпитваха своя домакин.
– Снощи май попрекалихме. Извинявам се, ако нещо...
– А, няма нищо, няма нищо. Тук сме само свои хора! Какво толкова, човек трябва да му отпусне края понякога. Какво толкова! Играли сте кючек, повърнали сте под масата, изпикали сте се на дансинга - човещина, дреболии, тук сме си само свои хора, няма от какво да се притеснявате!
Оставаше гостите си да се тровят с черни мисли и слизаше на масаж.
– По-полека, бе Сандрини! Кой ви дава дипломите? Какъв те водят? Физиотерапевт? Ее, какви чакръкчии имаше навремето, какъв народ! Нищо не става вече. Умряла работа. Заспала. Ох, ох, ох, ще ме домориш, бе момче! По-полека го давай. С чалъм.
Цялата кушетка се люлееше под тежестта на Сотир Пазвански, той грухтеше и не спираше да каканиже:
– Гледам и вашите нова къща вдигат, три етажа. За какво ви е? Прост народ, ей! Хората се вдигат, пари правят, а те тръгнали палати да градят! Една плоча, втора плоча, чак трета, че и покрив отгоре - малоумие. Какво сурнете, какво влачите? За кого? Хора не останаха.
– Един етаж за мен, един за брат ми, един за старите - обяснява Сандрини, колкото да каже нещо.
– За старите? - обръща глава директорът и младият физиотерапевт вече съжалява, че изобщо си е отворил устата. – Старите са най-прости! Палат на три ката, а те в едно стайче се свряли и кътат. Какво кътат? Цял живот като лястовици лепят. Продадат тютюна - едно ремарке тухли. Следващата година продадат чушките - едно ремарке пясък. Ако остане някой лев - в гардероба или под дюшека за чеиз. Простотия! Губери, китеници, черги... Все едно младите няма откъде да купят... Лепят година, две, десет и бият една плоча. Голяма работа! На един банкет не могат да отидат. На една почивка, на една екскурзия. Лепят! Агнета им дай да гледат. Едно за Гергьовден, по едно за децата, останалите засилят на Вторник пазара. Изкарат някой лев и айде в гардероба. За втора плоча. Човекът от нерви и разправии с майстори я инфаркт си докара, я инсулт, та се опъне, а дъртата лястовица като го заизнасят вие: "Стани, Гошоо, няма кой втора плоча да бие"... Ама много стискаш, Сандрини! По-полека! Фъстъци им дай да копат на тях. Бухай, лупай с мотиката, три чувала на лелите в града, два чувала продадат, а парите в гардероба за следващата плоча. Дойде Нова година, изпекат си една купичка, колкото да ги накусят. Простотия ти казвам, младеж, бягай от тука, хвани гурбет, човек да станеш! Аз да бях по-млад, ехее... Ама какво да се прави - служба. Няколко години имам още. После хвърлям възела, турям един скъсан потник и като му седна под асмата... Табла, карти, сантасе - работата потръгва, никъде не мърдам и с нищо да ме не занимават. Двор, марули - дал Господ. Само внучето да е до мен, стига ми и друго не ща! Охохох, по-полека де! Като мечка-малинарка газиш!

Сотир Пазвански бе човек със замах. Живееше на осветена улица, притежаваше равен парцел и марули в градината! Още от времето, когато отговаряше за складовете в хотела, бе прочел статия за лековитите галванични вани. Първата му работа като началник бе да докара няколко такива за рехабилитацията. Пръв в цялата област сложи енергоспестяващи крушки из целия комплекс и сензорно осветление. Но най-напред, за проба, наслага из къщата си. Докараха му и компютър, свързаха го с охранителните камери, но директорът предпочиташе живия контакт и техниката задълго бе покрита с плетена покривка. От онези, на една кука. Сотир Пазвански бе по-склонен да си събуе обувките посред нощ и да тръгне на изненадваща проверка по чорапи, вместо да се довери на скъпото оборудване."
Из книгата

Факел
София 1000
ул. Братя Миладинови № 28
fakel.bg@gmail.com