Искрици в мрака

Роман, базиран на истинската история за удивителна проява на героизъм по време на Втората световна война.

Някой чука на вратата. Стефания трябва да направи избор...

1942 г., Пшемишъл, Полша. Стефания Подгорска е на шестнайсет и през последните четири години е успяла да влезе в живота на семейство Диамант. Тя работи в магазина им за хранителни стоки, живее в дома им. И се влюбва в сина им Изио, който я моли да се омъжи за него. Но трябва да пазят годежа си в тайна, защото Стефания е католичка, а Диамант са евреи. Всичко обаче се променя, когато германската армия стига до Пшемишъл. Семейство Диамант са изселени в гетото, а Стефания остава в окупирания град да се грижи за сестричката си.

Една нощ на вратата се чука. Макс, братът на Изио, е скочил от влака по пътя към концентрационен лагер. Стефания взема трудното решение да скрие Макс, а впоследствие и още дванайсет евреи. Скоро обаче се появяват есесовци и конфискуват къщата, в която настаняват две медицински сестри германки. Стефания е изправена пред още един мъчителен избор. Да избяга или да остане.

"Вълнуващият роман на Шарън Камерън разказва за добротата, неподправения ужас и невероятната вътрешна сила на тази млада жена - моята майка. Книгата надхвърли всичките ми очаквания."
Ед Бурзмински, син на Стефания Подгорска

"Пшемишъл, Полша
Ноември 1942 г.

Отвън има някой. В мрака. Отварям очи. Мракът си е все същият. Пуст.
Долавям мириса на зелето, което Емилика е сварила два етажа под нас. Усещам спящия дъх на сестра ми, лек като въздишка. Само че в мрака все пак има нещо различно. В него отеква ехо. От звук, който е преминал покрай ушите ми. Тук има някой. Вече съм напълно будна. Тихо отмествам одеялото и ослушвайки се, стъпвам на пода. Изскърцването на пружината на матрака отеква като изстрел в тишината. Чувам как сестра ми въздиша, ала не се разбужда. Тук наистина има някой, но той не е в тази стая. Прекосявам помещението на пръсти и внимателно повдигам с показалец крайчето на чергата, която съм заковала на прозореца. Уличните лампи светят, а тежките снежинки, които падат покрай светлината, проблясват като прашинки във въздуха. Ала тротоарът пред сградата е пуст, а редицата прозорци отсреща изглежда като низ от мъртви очи - покрити с пердета, рокли и черги. Като нашите.

В Пшемишъл светлината привлича вниманието като плакат с шоколадови бонбони. А да подсказваш къде се крият сладостите, никак не е разумно. Връщам крайчето на чергата на място, отивам до вратата и долепям ухо, преди да отключа. Пустият коридор пред нашата стая се простира към останалите пусти стаи в празния апартамент. Както и трябва да бъде. Всичко изглежда както обикновено. Ала в този миг тишината е прорязана от внезапен шум. По-силен от изстрел. Сякаш някой хвърля граната от ужас право в гърдите ми. Разпознавам звука, който пропуснах. Някой чука на входната врата.
Те знаят. Знаят. Знаят.
Думите туптят във вените ми. Пружината на матрака пропуква отново и след малко чувам стъпките на Хелена зад гърба си. Не обелва нито дума. На шест години е, но прекрасно знае, че сега не е времето за въпроси.

Някой отново почуква, този път по-силно. Дочувам шепот, който се промъква през процепите:
- Стефания?
Това е капан. Гестапо иска да отворя вратата доброволно, без излишно суетене. За да не се налага да я разбиват. За да могат да предадат приветлив и непокътнат апартамент на някой приветлив германски офицер и неговата покорна съпруга с чиста коса и закърпени чорапи. Може би ще ни разстрелят отвън, като господин Шварцер.
Шепотът се надига отново:
- Отвори вратата, Фуся!
Гестапо не ме познава с това име. Втурвам се към вратата с протегнати напред ръце и пръсти, които вече търсят наскоро поправената ключалка. Знам, че не е той. Не може да е той. Въпреки това трескаво опипвам и превъртам ключалката, преди най-сетне да отворя. Чувам как Хелена ахва. А може и да съм била аз. Защото голата крушка, която виси в коридора, ми разкрива друго лице. Изобщо не е това, което предполагах.
- Макс! - прошепвам."
Из книгата