"Ливия поведе сър Джеймс нагоре по тесните стълби, потропа на вратата и я разтвори рязко. Наложи му се да се промъкне покрай нея, за да влезе в стаята, но не долови нито парфюма ѝ, нито шумоленето на копринените ѝ поли, когато тя ги отдръпна: не виждаше нищо освен Алинор, облегната в стола си с висока облегалка, да го чака, както го беше чакала в ливадата, както го беше чакала на разнебитения кей.
– Почти винаги бяхме на открито - изрече той забързано и затвори вратата след себе си.
– Така беше - потвърди тя. – Никога нямаше къде да отидем.
Двамата замълчаха, докато се гледаха. Той си каза, че би я познал навсякъде: сивите ѝ очи си бяха все същите, както и прямият поглед и повдигнатите леко нагоре ъгълчета на устните. Косата ѝ, пригладена под шапчицата, нямаше онзи наситен златист цвят, който бе обичал, а бе избледняла до бледа красота. Лицето ѝ беше бяло, дори устните ѝ бяха с цвят на сметана; но тя беше същата жена, която бе обичал и предал, в стойката на раменете и начина, по който обръщаше глава, мигновено можеше да разпознае жената, която живееше непоколебимо в края на мочурището и отказваше да позволи на злочестината или приливите да я отнесат.
Тя го наблюдаваше внимателно и виждаше отвъд блясъка на преуспяването му, отвъд изящните дрехи и наедрялото тяло, измъчения млад мъж, когото бе обичала с такава безразсъдна страст.
– Болна си - отбеляза той, с изпълнен със съчувствие глас.
Тя направи лека гримаса, когато долови тона му.
– Така и не се съвзех.
– Охтика ли?
– Нещо като удавяне - каза тя. – Удавих се тогава, и продължавам да се давя. Водата е все така в дробовете ми. Той затвори очи при спомена за зелената вода, която се изля от устата ѝ, когато обърнаха настрана отпуснатото ѝ тяло.
– Измених ти - и докато се усети, вече се бе отпуснал на едно коляно пред нея, с наведена глава. – Предадох те по ужасен начин. Така и не си простих.
– Да - каза тя с безразличие. – Но аз ти простих почти веднага. Нямаше нужда сам да си налагаш покаяние.
– Изстрадах тежко покаяние - той нетърпеливо вдигна поглед: искаше тя да узнае, че той също е страдал. – Получих обратно дома си, земите, които обичах, и се ожених, ала съпругата ми не изпитваше наслада от живота ни, и така и не зачена. Сега съм вдовец. Сам съм и няма кой да продължи името ми.
– И затова сега идваш при мен? - тя му даде знак да се надигне и да седне.
– Сега съм свободен да сторя онова, което трябваше да направя в онзи ден. Свободен съм да те поискам за съпруга, за своя обична съпруга, и да призная детето ти за свое, да дам на двама ви дома, който трябваше да имате, и бъдещето, което беше редно да получите.
Измина един дълъг миг, през който тя не каза нищо, и тишината го накара за пръв път да осъзнае колко арогантно са прозвучали думите му. Навън чайките кръжаха и кряскаха. Чу потракването на реите с навитите на тях платна и при този звук, който за него винаги бе означавал заминаване и раздяла, сърцето му се сви и разбра, че тя ще му откаже.
– Съжалявам, Джеймс, ала си твърде закъснял - каза тя тихо. – Това е домът ми и тук няма твое дете.
– Не съм твърде закъснял. Не съм твърде закъснял, Алинор. Никога не престанах да те обичам, пишех ти всяка година на Еньовден, така и не те забравих. Не те забравих дори когато се ожених. Зарекох се, че ще дойда за теб веднага щом бъда свободен. Тъмносивите ѝ очи заблестяха от скрит смях.
– Тогава не може да се изненадваш, че съпругата ти не е изпитвала наслада от живота си с теб - отбеляза тя.
Джеймс ахна от язвителното ѝ остроумие.
– Да, предадох и нея -съгласи се. – Провалих се изцяло: като твой любим и като неин съпруг. Постъпвам погрешно от деня, в който те отхвърлих. Бях като свети Петър. Не те признах, когато трябваше. Петелът пропя, а аз не чух. Тя цъкна леко с език.
– Това не беше Гетсиманската градина! Не ме разпънаха на кръст. Сърцето ми се разби, но вече е излекувано. Върви и живей живота си, Джеймс. Не ми дължиш нищо.
– Но кралят се върна на престола - опита се да обясни той. – Аз също копнея за реставрация! Искам ние с теб да победим. За мен няма да има победа, докато не се върна в къщата си заедно с теб.
Тя поклати глава.
– Това не е победа за нас, забрави ли? Не и за хора като нас. Нед предпочете да напусне Англия, вместо да бъде поданик на този крал. Предпочете по-скоро да напусне дома си, отколкото да живее с моя позор. И Роб замина, а сега вдовицата му дойде на прага ми, за да ми съобщи, че се е удавил, а аз не мога дори да се заставя да ѝ повярвам. Не мога да се върна в дома си. Брат ми не може да се върне, синът ми никога няма да се върне.
Той се поколеба, подтикнат към искреност.
– Алинор, трябва да взема сина си. Нямам кой да продължи името ми. Нямам кой да наследи дома ми, земята ми. Не мога да понеса мисълта, че имам син, отгледан в нищета, когато е редно да му осигуря богатство.
– Не сме бедни - процеди тя.
– Притежавам стотици акри.
Тя мълчеше.
– Те са негови по право.
Тя въздъхна, сякаш беше много уморена.
– Ти си измислил това момче - каза кротко. – През всичките тези години. Нямаш син, а и аз вече нямам. Тук няма кой да наследи богатството ти, нито да продължи името ти. Ти не искаше бебето, когато то беше в утробата ми, тогава го отхвърли. Той беше изгубен за теб в същия ден, когато каза, че не го искаш. Онези думи не могат да бъдат върнати назад. Тогава не го искаше, а сега го нямаш. Такъв си, какъвто искаше да бъдеш: бездетен - тя вдигна ръка към гърлото си. – Не мога да говоря повече.
Той скочи на крака и протегна ръка към нея.
– Мога ли да ти помогна? Да повикам ли някого?
Тя се облегна на твърдата кожена възглавничка на стола с висока облегалка, с бяло като лед лице. Поклати глава и затвори очи.
– Просто си върви.
Той се смъкна на колене до стола ѝ, взе неподвижната ѝ ръка и допря студените пръсти до устните си, но когато тя не отвори очи и дори не помръдна, осъзна, че не може да каже нищо, да направи нищо, освен да ѝ се подчини.
– Ще си вървя - прошепна. – Моля те, не се разстройвай. Прости ми... любов моя. Ще говоря с Алис на излизане. Прости ми... прости ми."
Из книгата