"Грейс.
Постъпих в колежа девствена. Започвам да мисля, че ще го завърша девствена. Не че има нещо лошо да си член на клуба на неотворените. Какво от това, че скоро навършвам деветнайсет? Все още не съм влязла в отбора на старите моми и със сигурност няма да бъда овъргаляна в катран и пера на улицата, задето хименът ми е непокътнат. Освен това не е като да не съм имала възможност да изгубя девствеността си тази година. Откакто постъпих в университет "Брайър", най-добрата ми приятелка ме е влачила на повече партита, отколкото мога да преброя. С мен флиртуваха много момчета. Някои от тях направо се опитаха да ме прелъстят. Един дори ми изпрати снимка на пениса си с посланието: "Само твой е, сладурче". Което е... супер, само че беше мега гнусно, но съм сигурна, че ако го бях харесала, може би щях да остана поласкана от жеста. Може би? Само че нито едно от тези момчета не ме привлече. За съжаление, нито едно от онези, които ми хващат погледа, не поглежда към мен. До тази вечер.
Когато Рамона заяви, че отиваме на парти на едно от братствата, аз не се надявах да се запозная с някого. Тази вечер обаче се запознах с момче, което може да се каже, че харесвам. Казва се Мат, готин е и няма гаднярско излъчване. Не само че е трезвен, ами съставя цели изречения и не е казал думата "браточки", откакто започнахме да си говорим. По-точно казано, откакто той започна да говори. Аз не съм казала почти нищо, но не възразявам да си стоя и да слушам, защото така ми остава време да се възхищавам на изваяната линия на челюстта му и на божествения начин, по който русата му коса се къдри под ушите. Честно казано, май е по-добре, че не говоря. Готините момчета ме притесняват. Говоря за онова притеснение, от което езикът ми се заплита, а умът ми престава да функционира. Всичките ми филтри се затварят на мига и аз започвам да разказвам за онова отдавна отминало време в трети клас, по време на екскурзията до фабриката за кленов сироп, когато се напиках в гащите, или как се страхувам от кукли и имам лека форма на обсесивно-компулсивно разстройство, което ме кара да разтребвам и почиствам, щом обърнеш глава на другата страна.
Затова е по-добре просто да се усмихвам и от време на време да възкликвам "Наистина ли?", за да знаят, че не съм глухоняма. Само че понякога това не е възможно, особено когато въпросният готиняга каже нещо, на което трябва да отговоря.
- Какво ще кажеш да излезем навън и да изпушим това? - Мат вади джойнт от джоба на ризата с копчета и го свива пред мен. - Бих го запалил тук, но господин Президент ще ме изрита от братството, ако го направя.
Размърдвам се с неудобство.
- Ами... не, благодаря.
- Ти не пушиш ли трева?
- Не. Искам да кажа, пушила съм, но ми се случва рядко. Чувствам се доста... откачено.
Той се усмихва и на бузите му се появяват две страхотни трапчинки.
- Нали това е смисълът от тревата.
- Май да. Само че започвам да се чувствам безобразно уморена. А, да, всеки път, когато пуша трева, се сещам за онази пауър пойнт презентация, която татко ме накара да гледам, когато бях на тринайсет. Там имаше статистика за ефекта на тревата върху мозъчните ти клетки и как, противно на общата представа, марихуаната е силно пристрастяваща. След всяка снимка той ме поглеждаше строго и казваше: "Искаш ли да изгубиш мозъчните си клетки, Грейс? Кажи?".
Мат ме зяпа и в главата ми зазвуча глас: "Престани!". Само че е твърде късно. Вътрешният ми филтър ме провали за пореден път и думите се изляха сами от устата ми.
- Само че това не е толкова зле, колкото онова, което мама направи. Тя се опитва да бъде готиният родител, така че, когато бях на петнайсет, ме закара на един тъмен паркинг, извади джойнт и заяви, че ще го изпушим заедно. Беше като сцена от "Наркомрежа"... Чакай, аз не съм гледала "Наркомрежа". Става въпрос за наркотици, нали? Както и да е, седях там, изпаднала в паника, защото бях убедена, че ще ни арестуват, а междувременно мама не спираше да пита как се чувствам и дали ми харесва "тревата".
Сякаш по чудо, устата ми престава да се движи. Само че очите на Мат вече са придобили стъклен блясък.
- Ами, да. - Той размахва с неудобство джойнта. - Отивам да го изпуша. До после.
Успявам да потисна въздишката си, докато той се отдалечи, а след това пъшкам и се упреквам. По дяволите. Изобщо не знам защо си правя труд да говоря с момчета. Започвам всеки разговор нервно, защото знам, че ще се изложа, а след това наистина се излагам, защото съм нервна. Обречена съм от самото начало. С поредната въздишка тръгвам към долния етаж, за да потърся Рамона. Кухнята е пълна с бъчвички бира и момчета от братствата. Същото е и в трапезарията. Холът е пълен с много пияни момчета и куп оскъдно облечени момичета. Поздравявам ги за смелостта, защото времето навън е студено и входната врата се отваряше и затваряше цяла вечер и студеният въздух нахлуваше в къщата. Аз се чувствам супер в тесни дънки и плътно прилепнал пуловер.
Приятелката ми не се мярка никъде. От високоговорителите дъни оглушително хип-хоп. Вадя си телефона от чантата, за да проверя колко е часът, и откривам, че е почти полунощ. Дори след осем месеца в „Брайър“ все още изпитвам радост, че съм останала след единайсет, вечерния ми час, докато живеех у дома. Татко много обичаше да налага вечерен час. Всъщност той обичаше да налага какво ли не. Съмнявам се някога през живота си да е нарушил някое правило, което ме кара да се питам как двамата с мама са останали женени толкова дълго. Свободомислещата ми майка е пълна противоположност на строгия ми баща сухар, но това само означава, че теорията за привличането на противоположностите е вярна.
- Грейси! - прописква женски глас над музиката и Рамона се появява и ме прегръща силно.
Когато се отдръпва, ми е достатъчна секунда, за да видя блесналите очи и поруменели бузи, за да разбера, че е пияна. Облечена е оскъдно като останалите момичета наоколо, късата ѝ пола едва покрива горната част на бедрата, червеният топ е разголил голяма част от деколтето ѝ. А пък токовете на кожените ѝ ботуши са толкова високи, че изобщо нямам представа как ходи. Тя изглежда великолепно и привлича погледите, докато пристъпва и ме тегли след себе си.
Сигурна съм, че когато ни видят една до друга, хората се чешат по главите и се питат как, по дяволите, е възможно да сме приятелки. Понякога и аз си задавам същия въпрос. В гимназията Рамона беше лошо момиче веселячка, която пушеше зад сградата, докато аз бях добричката, която редактираше училищния вестник и организираше всички благотворителни събития. Ако не живеехме в съседни къщи, двете с Рамона едва ли щяхме да подозираме за съществуването на другата, но тъй като всеки ден отивахме заедно, се превърнахме в приятелки заради удобството, а след това се сближихме дори още повече. Толкова много, че когато набелязвахме колежите, се разбрахме да кандидатстваме в едни и същи, а когато и двете ни приеха в "Брайър", помолихме татко да говори с администрацията, за да сме съквартирантки. Въпреки че приятелството ни е все още силно, не мога да отрека, че малко се поотдалечихме една от друга. Рамона направо полудя по свалки и популярност. Само за това говори, а мен това... напоследък ме дразни. По дяволите. Дори само като си мисля по този въпрос, се чувствам като кофти приятелка.
- Видях те, че се качи горе с Мат! - съска тя в ухото ми. - Натискахте ли се?
- Не - отвръщам мрачно. - Май го подплаших.
- О, не. Да не би да си му разказала за фобията си от кукли? - пита тя, а след това въздиша преувеличено. - Миличка, трябва да спреш да разкриваш колко си откачена. Сериозно говоря. Запази тези неща за по-късно, когато вече имаш връзка с момчето и за него ще е трудно да избяга.
Не мога да се сдържа и прихвам.
- Благодаря за съвета.
- Готова ли си да тръгваме, или ще останем още малко?
Оглеждам отново стаята. Погледът ми попада на един от ъглите, където две момичета в дънки, по сутиени, се натискат, докато един от "Омега Фай" филмира страстните ласки на айфона си. Едва потискам пъшкането. Готова съм да се обзаложа на десет кинта, че това видео ще попадне в някой от безплатните порно сайтове. А горките момичета вероятно ще разберат едва след години, когато някоя от тях е на път да се омъжи за сенатор и пресата изрови всичките ѝ срамни изцепки в миналото.
- Нямам нищо против да тръгваме - признавам.
- И аз нямам.
Извивам вежди.
- Откога си съгласна да си тръгнеш от парти преди полунощ?
Тя свива устни.
- Няма голям смисъл да оставам. Една вече ме изпревари.
Дори не питам за кого говори - става въпрос за същото момче, за което говори от първия ден на семестъра. Дийн Хейуърд-Ди Лаурентис.
Рамона е направо луда по Дийн, откакто се сблъска с него в едно от кафенетата в кампуса. Ама много е вманиачена. Влачи ме на почти всички мачове на "Брайър", за да гледа как Дийн играе. Признавам, че той е адски готин. Освен това е супер играч, поне според клюките, но за нещастие на Рамона Дийн не излиза с първокурснички. Дори не спи с тях, което тя иска от него. Рамона никога не е излизала с момче за повече от седмица. Единствената причина да дойде на това парти тази вечер бе, защото разбра, че Дийн щял да е тук. Очевидно е, че той не чука наред, след като си има правило за първокурсничките. Колкото и пъти Рамона да му се хвърля на врата, той винаги си тръгва с друга.
- Първо да отида до тоалетната - казвам ѝ аз. - Ще ме изчакаш ли навън?
- Добре, но бързо. Казах на Джаспър, че си тръгваме, и той ни чака в колата.
Тя хуква към входа и ме оставя да се възмущавам сама. Добре поне че ме попита дали искам да си тръгна, след като вече бе решила. Аз обаче преглъщам раздразнението и си казвам, че Рамона винаги постъпва така, а в миналото никога не ми е правило впечатление. Честно казано, ако тя не вземаше решенията и не ме караше да излизам от зоната си на комфорт, сигурно през цялата гимназия щях да вися в офиса на вестника и да пиша колонки със съвети и да предлагам идеи за живота на учениците, без да имам какъвто и да било опит. Въпреки това... понякога ми се иска Рамона поне да ме попита какво мисля, преди да реши какво трябва да направя.
Пред тоалетната на долния етаж има дълга опашка, затова минавам през тълпата и се отправям към горната, пред която си говорехме с Мат. Тъкмо приближавам, когато вратата се отваря със замах и оттам излиза красива блондинка. Тя се стряска, когато ме вижда, след това ми отправя самодоволна усмивчица и оправя долната част на роклята си, която мога да определя с една-единствена дума - неприлична. Наистина виждам бикините ѝ. Бузите ми пламват и извръщам смутено поглед, чакам тя да отиде на стълбите, преди да посегна към бравата. Едва посегнала, и вратата се отваря отново и оттам излиза още някой. Срещам най-ярките сини очи, които някога съм виждала. Трябва ми секунда, докато се усетя какво става, и тогава лицето ми пламва още повече.
Това е Джон Лоугън. Точно така, Джон Лоугън. Иначе казано, защитата на отбора по хокей. Познавам го не само защото Рамона точи лиги по приятеля му Дийн вече месеци, ами защото миналата седмица сексапилното му изваяно лице беше на корицата на училищния вестник. След победата на отбора в шампионата вестникът публикува интервюта с всички играчи и няма да ви лъжа, че единствено това с Лоугън ми привлече вниманието. Защото този тип е мега готин. Също като блондинката, той ме поглежда стреснато и също като нея се опомня бързо от изненадата и ми отправя усмивка. След това вдига ципа на панталоните си.
О, боже. Не мога да повярвам, че го направи. Погледът ми се спуска към слабините му, но това не го притеснява ни най-малко. Той извива вежда, след това се отдалечава. Леле. Добре. Това трябваше да ме отврати. Забравете за очевидното изчукване в тоалетната. Тази работа с ципа трябваше да го причисли към тъпаците. Вместо това, след като знам, че току-що се е позабавлявал с момичето в тоалетната, ме кара да изпитам неочаквана ревност. Не казвам, че искам случайна забивка в тоалетната, но... Добре де, лъжа. Искам и още как. Поне с Джон Лоугън. Мисълта за ръцете и устните му, които пълзят навсякъде по мен, ме кара да потръпна.
Защо не мога и аз да се натискам с момчета в тоалетните? В колеж съм, дяволите да го вземат. Би трябвало да се забавлявам и да допускам грешки, и да "откривам себе си", но не съм направила нищичко тази година. Живея на ръба благодарение на преживяванията на Рамона, като наблюдавам как лудата ми приятелка поема рискове и пробва нови неща, докато аз, доброто момиче, гледам да се отнасям предпазливо към живота, както ми е набивал в главата татко още от пеленаче. Писна ми да бъда предпазлива. Писна ми да се държа като добро момиче. Семестърът почти приключи. Имам да уча за два изпита, да напиша една курсова работа по психология, но кой е казал, че няма да го направя, като вмъкна и малко забавление? Остават няколко седмици да края на първата ми година. И да ви кажа ли какво? Имам намерение да се възползвам от тях."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
