"Заизкачва се по стълбището, срещайки погледите на свои предшественици от окачените по стената рамки с фотографии. Леко усмихнат младеж по риза с жабо и къс голф. Три сестри, подредени по височина и яхнали коне. Тук-там по някое по-съвременно събитие: снимана от покрива сбирка на роднините; баба Урсула, прегърната от самата Лариса. И едно от любимите ѝ изображения: монохромен портрет в червеникавокафяви тонове, изобразяващ момиченце в бяла рокля с дълги буфан ръкави, сключило прилежно длани в скута си, със смирено личице и огромна панделка в свободно падащата му коса. А самата му коса със сигурност беше червеникава като Ларисината. Погледът ѝ се премести за миг към трите ездачки и напиращите женствени черти по момичешките им физиономии. Спря и се замисли. В рода ѝ изобилстваха силни жени - жени, чийто изпълнен с евфемизми официално-възпитан изказ не им пречеше да постигат целите си. Кажеше ли баба Урсула, че е "срамота", дето от няколко седмици не е виждала Лариса, това беше знак за Лариса да я посети незабавно, за да засвидетелства уважението си. А подметнеше ли баба Лидия - бабата на Лариса по майчина линия, споминала се доста по рано от своята по-възрастна сватя Урсула - че братовчедът Едуард тази вечер проявявал здрав апетит, то си беше направо упрек, че се е тъпчел. А дали самата тя, Лариса, е силна жена? Не беше убедена. Но докато оглеждаше къщата, прокарваше показалец по медните табли на спалнята, чукваше с пръст пискюлите на завесите и преценяваше на длан тежестта на стъклените преспапиета, можеше със сигурност да заяви: дори да не беше, поне знаеше как да се престори на силна.
На слизане заразглежда пак стената. Спря се за миг пред сватбената снимка на своите родители, сплели пръсти на излизане от черквата и вперили влюбени погледи един в друг, както се гледаха често и до ден днешен. Баща ѝ беше в дневен фрак, с цилиндър на главата, а майка ѝ - в класическа булчинска рокля с дълъг ръкав и със скромен букет в свободната ръка.
Лариса преглътна. "Искам си мама", рече наум, след което безгласно се укори за детинското си желание. Отдалечила се беше доста от родителите си, и то не само в географско отношение: майка ѝ от няколко години страдаше от деменция, обгрижвана единствено от баща ѝ с не особено голяма подкрепа от останалите обитатели на пенсионерския им квартал в Ню Хемпшир. Лариса си даваше сметка, че дистанцирането до известна степен се дължи и на самата нея. И посещенията ѝ бяха доста нарядко, и помощта, която им оказваше, беше недостатъчна. Но просто не можеше да преглътне факта, че това беше самата реалност. Непоносимо ѝ беше да гледа как състоянието на майка ѝ се влошава и как тя вече не намира нужните ѝ думи. Същата онази майчица, която с толкова обич и умения я беше отгледала. И ядно си напомни, че самата тя - Лариса - изобщо няма на кого да разчита за помощ, освен на себе си. И в същото време усети как я прободе чувството за вина. Добре че баща ѝ притежава толкова търпение и доброта. Способността му да се грижи, далеч превишава нейната. Не че е и длъжна, нали така? Дете е все пак на майка си, а не неин съпруг.
Подмина снимките и слезе в трапезарията. Както винаги, видът на наситено тъмносините тапети я развесели с многократно изобразените върху тях озъртащи се уплашено кафяво-бели фазани. Глупавите изражения на стреснатите в устрема им птици неизменно я докарваха до смях. Усмивката ѝ обаче угасна в мига, в който завъртя глава и забеляза отлепилата се от стената ивица от тапет, провиснала като изплезен език на куче от анимационен филм. "Отврат", прошепна си сама. Тъкмо работа за две жени, ако майка ѝ беше здрава - специална задача за екип от майка и дъщеря: стягат къщата и тя се нанася. Но и това не е решение. Прекалено голяма ще ѝ бъде. Май ще е най-добре да я ремонтира и да я продаде. Покатери се на стол и се помъчи известно време да закрепи провисналата ивица, но в крайна сметка си събра нещата, излезе и се отправи надолу по хълма към железарския магазин на Дъфи с надеждата да купи оттам лепило за тапети."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
