10 години и двадесет дни - книга 2

Битката за Атлантика е едно от най-драматичните сражения през Втората световна война. Кошмарът за съюзниците са подводничарите на Карл Дьониц. Те принуждават Великобритания и САЩ да насочат огромни сили и средства за борба срещу германските подводници. От 1943 година нататък новите усъвършенствани сонари на съюзниците и специалните групи за борба срещу подводници преобръщат ситуацията. Това, което Дьониц и неговите подводничари не знаят, е, че съюзниците вече четат радиосъобщенията им, защото разполагат с кода на шифровъчната машина "Енигма".

Точно тогава Хитлер назначава гросадмирал Дьониц за главнокомандващ германския военноморски флот. Новата длъжност го изстрелва сред върхушката на Третия райх. Гьоринг, Химлер и част от висшия генералитет се опитват да водят тайни преговори със съюзниците за сепаративен мир, за да хвърлят всички сили на вермахта срещу настъпващата Съветска армия. Гросадмиралът не се вписва в тези задкулисни игри.

На 30 април 1945 година във Фленсбург, последното незавладяно кътче от Германия, Дьониц получава шифрограма от Берлин: "Фюрерът ви определи за свой наследник". Изборът е съдбоносен за гросадмирала: да даде заповед за операция "Регенбоген" - самопотопяването на германския флот, предвидено в случай на капитулация - или да спре безсмислената вече съпротива на германската армия.

Книгата е част от поредицата "Хроника" на издателство "Прозорец".

"На 16 септември в 23:04 Хартенщайн предаде следното съобщение: "По време на буксирането четири от спасителните лодки при ясно време с окачени флагове на Червения кръст бяха подложени на нападение от американски либърейтър. Хвърлени бяха пет бомби. Прехвърлих хората на спасителните лодки и прекратих спасителните операции. Оттеглих се на запад. Извършвам ремонтни работи." В отговор аз предадох на Хартенщайн моята заповед: "17 септември. 00:19. При никакви обстоятелства не бива да подлагате на риск подводницата. Вземете всички мерки за осигуряване на безопасността, включително незабавното прекратяване на спасителните операции. Не се доверявайте на противника."

След атаката срещу U-156 от всякаква гледна точка би било правилно да се прекратят всички спасителни операции. Атаката показа, че всички участващи в нея подводници са подложени на огромен риск. При наличието на множество пасажери на борда им опасността се засилваше. В щаба ми се разгърна бурна дискусия. Някои офицери съвсем справедливо твърдяха, че продължаването на спасителните операции е напълно неоправдано. Но след като вече бях започнал работата, не можех да се принудя да я прекратя. Затова сложих край на дискусията със следните думи: "Не бих могъл да оставя тези хора да загинат във водата. Ще продължим."

Давах си сметка, че ще нося лична отговорност, ако някоя от подводниците бъде повредена и потопена в резултат на атака. Само в едно не се съмнявах: благодарение на сигнала SOS, предаден от "Лакония" с открит текст, както и съобщенията, изпратени на английски с открит текст от командира на U-156, противникът вече със сигурност знаеше за гибелта на кораба и за опасното положение на оцелелите моряци и пасажери. В продължение на четири денонощия, докато ние водехме спасителните операции, врагът не само не направи никакъв опит да помогне на хората, сред които имаше стотици англичани и поляци, но и се възползва от бедственото положение като щастлива възможност да атакува германските подводници.

Като се има предвид бездушието, и това е най-приличната дума, която мога да подбера, проявено от британските власти, аз, поемайки пълната отговорност за заповедта подводниците да продължат спасителните операции, сметнах за възможно да огранича тяхната опасна дейност само до спасяването на нашите съюзници - италианците. На 17 септември в 1:51 аз изпратих до подводниците следната заповед: "U-506 и U-507: подводниците трябва да се намират в постоянна готовност за спешно потапяне със запазена маневреност и управляемост под вода. Преместете всички приети на борда пасажери на спасителните лодки. На борда можете да оставите само италианци. Придвижете се към точката на среща с френските кораби и им предайте спасените. Очаквайте нападения на противника от въздуха или по вода."

Същия ден, опасявайки се, че командирите на U-506 и U-507 също като Хартенщайн пазят наивната си вяра във флага с Червения кръст, аз изпратих още едно послание: "Не пускайте флаг с Червен кръст, тъй като, първо, това не е общопризната международна процедура, и второ, няма да ви осигури защита, във всеки случай от страна на англичаните."
Из книгата