" Капризи се срещат при всички деца. Системното капризнечене е свидетелство за развитието на определени черти в характера на детето. Капризите, преминаващи в истерика, са сигнал,че в живота на малкия човек не всичко е наред и трябва внимателно да се вгледаме какво става с него.
Съществуват ли капризите наистина?
Като психолог мога отговорно да кажа, че капризите като диверсия, извършвана от децата в света на възрастните, не съществуват. Но (да надникнем в бъдещето, когато нашият малчуган вече ще е преминал границата на началната училищна възраст) манипулацията в света на възрастните, извършвана на "капризна" почва, е напълно възможна. Как така? Работата е там, че съвкупността от всичко, което възрастните наричат капризи: инатът, сълзите, въргалянето по пода, "не искам" или "дай", разхвърлянето на вещите, виковете, мръщенето, отказът да правят това, което им казват и т.н. са реакции на детето. Тези реакции може да бъдат два типа:
1. Реакция на собственото вътрешно състояние.
"Не се чувствам добре". В този случай на помощ идва народната мъдрост. Опитът на поколенията показва, че ако детето ни в клин, ни в ръкав започва да капризничи и от "слънчице" се превръща в "дяволче", е нужно в течение на следващите няколко часа да следим какво е самочувствието му. Такова поведение често е признак за зараждащо се в малкия организъм заболяване. Ние, възрастните, нерядко също предварително усещаме, че нещо не е както трябва. Само че не си позволяваме да капризничим и мрънкаме.
Нещо не ми харесва, а какво - нямам представа - е реакцията на собственото ни вътрешно душевно състояние. Децата, както и възрастните, понякога имат лошо настроение. Тогава според малчугана светът не е такъв, какъвто би му се искало да бъде. Или нещо го е огорчило, но какво конкретно - детето не може да си спомни. Или е твърде весело и силно, или - твърде тихо и страшно. Кой знае какво може да бъде? Такива капризи или претенции към околното пространство, достатъчно лесно се прекъсват по метода на отвличане на вниманието и насочването му към нещо различно, т.нар. превключване.
2. Реакция на постоянните "неуредици" във външния свят. Това най-често се случва, когато има твърде много "може", и детето чрез реакции си се превръща във властелин на всяка ситуация. От една страна, на него му е неуютно без граници, защото за детската психика границите са гаранция за собствената безопасност. От друга страна, ако всичко е "можело", и изведнъж нещо "не може", как да не поревеш и да не настояваш за своето, което ти се полага! Обратният вариант е твърде много често "не може". Едни се примиряват с живота в клетката на постоянните забрани, други много рано разбират, че да се живее така е невъзможно, и се опитват да раздвижат границите на свободата отново с помощта на негативни реакции.
Най-неприятният и труден вариант е, когато "може" и "не може", провъзгласени от различни значими възрастни, си противоречат. Тук в капризите могат да се видят зачатъци на манипулация и дори зараждане на истинска трагедия. Психиката на детето няма възможност да се уравновеси. Нормите не се съчетават. Такъв каприз звучи като въпроса "Какво да се прави, господа?! Определете се!" Капризното състояние понякога отразява състоянието на семейството. Чрез детските сълзи, рев, викове, мрънкане и вой може да се проследи напрежението в семейството, кавгите, натискът на мама върху татко, на татко върху мама, на свекървата върху снахата, на тъщата върху зетя и т.н. Малкият член на семейството безпогрешно усеща, че силите и енергията, които биха могли да се изразходват за него, отиват за изясняване на отношенията, за поддържане на "злия свят" и раздразнението. Освен това да живее в свят, в който пространството на отношенията е напрегнато, на детето му е трудно, буквално физически тежко! При това възрастните се опитват да го използват като карта в собствените си спорове. Е, как да не ревеш по всеки повод в този случай?! Но има "капризи", които при проверка се оказва, че съвсем не са капризи. Имам предвид няколко неща: инат, любопитство и самостоятелност. Те лесно могат да се сбъркат с капризна реакция.
Да поразсъждаваме за ината. С какво той се отличава от каприза? Преди всичко със своята насоченост. Капризът най-вече е протест. С каприза си детето казва "не искам", а с ината - "искам". Никой не е казал, че това е приятна шега, случва се дори да е много досаден, но за разлика от каприза инатът може да бъде съзидателен. Като капризничи и оценява реакцията на възрастните, детето изследва как да демонстрира състоянието "лошо ми е", а после при случай да го използва. Когато малчуганът се инати, той по този начин се учи да постига своето. По-добре да спре с каприза, а ината може успешно да пренасочи към добри цели. Ето защо, не е зле да се съобразите с ината, нали това е изискване на малкия човек. Вижте какво иска и помислете защо го прави."
Из книгата