"Дърветата не са нищо друго, освен прикрития за скандално поведение. Изисканите дами не излизат навън след спускането на нощта.
"Трактат за правилата на поведение на изисканите дами".
До нас достигна вестта, че листата не са единственото, което пада в градините...
"Скандални страници", октомври 1823 г.
Докато прехвърляше наум случилото се, госпожица Джулиана Фиори реши, че тази вечер не би трябвало да прави четири неща. Първо, не биваше да се поддава на порива да напуска есенния бал на снаха си и да търси убежище в далеч по-просторните, по-благоуханни и доста по-слабо осветени градини на Ролстън Хаус. Второ, навярно трябваше да се възпротиви, когато същият този порив я тласна по-навътре по тъмните пътеки, бележещи границите на имението на брат ѝ. Трето, почти със сигурност би трябвало да се върне в къщата, когато се натъкна на лорд Грабам, доста пиян и едва държащ се на крака, бърборейки някакви съвършено неджентълменски слова. И определено не биваше да го удря. Нямаше значение, че той я бе сграбчил и притиснал към себе си, задушавайки я с горещия си, пропит с уиски дъх, или че студените му влажни устни непохватно я мляснаха по едната буза, нито дрънканиците му, че това навярно ще ѝ хареса, като на майка ѝ. Дамите не удряха хора. Поне английските дами не го правеха.
Тя наблюдаваше как жалкото подобие на джентълмен изрева от болка, измъкна носната кърпичка от джоба си и я притисна към носа си, обагряйки белоснежния ленен плат с яркочервена кръв. Девойката застина, обхваната от ужас, с изтръпнала от удара ръка. Това щеше да се разчуе. Щеше да се превърне в поредния "скандал". И нямаше никакво значение, че той го заслужаваше. Какво трябваше да направи? Да му позволи да я стиска и мачка, докато очаква някой рицар да ѝ се притече на помощ сред дърветата? Всеки мъж, бродещ из градините в този час, със сигурност нямаше да бъде рицар, а по-скоро същият мерзавец. Но тя току-що бе доказала верността на клюките, носещи се за нея. Никога нямаше да бъде една от тях.
Джулиана вдигна очи към тъмните корони на дърветата. Шепотът на листата високо над главата ѝ само допреди минути вещаеше блажен отдих от неприятната атмосфера на бала. Сега ѝ се струваше, че същият този шепот ѝ се надсмива, като ехо от шепотите, винаги носещи се след нея в балните зали на цял Лондон.
– Ти ме удари!
Викът на дебелака беше прекалено гръмък, носов и изпълнен с ярост. Тя вдигна пулсиращата си ръка и отметна кичур коса от лицето си.
– Ако отново ме доближиш, ще получиш още един! - обеща му Джулиана.
Той не откъсваше поглед от нея, докато бършеше кръвта от носа си. Гневът в очите му не можеше да се сбърка. Тя познаваше този гняв. Знаеше какво означава. И се подготви за това, което следваше. При все това злостните думи я жегнаха.
– Ще съжаляваш за това. - Грабам пристъпи към нея. – Ще накарам всички да повярват, че ти си ме молила за това. Тук, в градините на брат си, също като някаква проститутка, каквато наистина си!
Болката прониза слепоочията ѝ. Девойката отстъпи назад и тръсна глава.
– Не - промълви и трепна от отчетливо прозвучалия италиански акцент, същия, от който толкова упорито се стараеше да се избави. – Няма да ти повярват.
Думите прозвучаха неубедително дори в собствените ѝ уши. Разбира се, че щяха да му повярват. Сякаш прочел мисълта ѝ, той злобно се изсмя.
– Нали не мислиш наистина, че ще повярват на теб. Почти незаконно родена. Търпят те единствено защото брат ти е маркиз. Дори брат ти няма да ти повярва. Каквато майката, такава и дъщерята.
Каквато майката, такава и дъщерята. Думите бяха удар, който никога не можеше да избегне. Колкото и да се стараеше.
Джулиана вирна брадичка и изпъна рамене.
– Няма да повярват на теб - повтори, опитвайки се да овладее треперенето в гласа си, – защото никой няма да повярва, че бих могла да пожелая точно теб, porco.
Бяха му нужни няколко секунди, за да преведе от италиански на английски и да разбере обидата. Но когато го стори и осъзна, че са го нарекли свиня, Грабам протегна месестата си ръка и я сграбчи с тлъстите си като наденички пръсти.
Той беше по-нисък от нея, но го компенсираше с груба сила. Обхвана китката ѝ и толкова силно я стисна, че мястото несъмнено щеше да посинее. Джулиана се опита да се изскубне от хватката му, кожата ѝ изгаряше от болка. Реагира инстинктивно, мислено благодарейки на създателя си, задето я бе научил да се бие с момчетата по крайбрежните улички на Верона. Коляното ѝ се вдигна нагоре и безпогрешно попадна в целта. Грабам изврещя от болка и разтвори пръсти. Джулиана направи единственото, което ѝ хрумна. Побягна.
Повдигна зелените лъскави поли на роклята си и хукна през градините, държейки се настрани от ярката светлина, лееща се от огромната бална зала, макар да осъзнаваше, че ако я видят да се носи в тъмното, това щеше да бъде също толкова пагубно за репутацията ѝ, както ако я заловят с отвратителния Грабам... който се бе окопитил с обезпокоителна бързина. Чуваше го как пръхти шумно зад нея, провирайки се през бодливите храсти. Звукът я подтикна да тича още по-бързо, тя прелетя през страничната вратичка в оградата и се озова на поляната редом с Ролстън Хаус, където в дълга редица се бяха подредили множество карети, очакващи своите стопани, за да ги отведат по домовете им. Настъпи нещо остро, препъна се и падна, разранявайки голите си длани в грубите камъни на калдъръма, докато се опитваше да се изправи. Прокле решението си да свали ръкавиците, които носеше в балната зала - дразнеща или не, ярешката кожа щеше да ѝ спести няколкото капки кръв тази вечер. Желязната портичка звучно се захлопна зад гърба ѝ, тя нерешително се спря за миг, сигурна, че шумът ще привлече нечие внимание. Озърна се и видя неколцина кочияши, погълнати от игра на зарове в другия край на алеята, явно нехаещи за присъствието ѝ. Погледна назад и видя туловището на Грабам да приближава портичката. Носеше се към нея като бик, погнал червен плащ; девойката осъзна, че разполагаше само с няколко секунди, преди да я докопа.
Каретите бяха единствената ѝ надежда за спасение. С тих, успокояващ шепот на италиански Джулиана се промуши между масивните глави на два огромни черни коня и забързано се прокрадна покрай редицата екипажи. Чу проскърцването на отварящата се портичка, последвано от звънкото ѝ затваряне, и застина, ослушвайки се за сумтенето на звяра, наближаващ плячката си. Ала не успя да долови нищо заради гръмките удари на собственото си сърце. Тихо отвори вратичката на една от внушителните карети и скочи вътре, без помощта на стъпалото. Чу пращене на раздиращ се плат, когато роклята ѝ се закачи за нещо остро, и сподавяйки огорчението си от съсипания тоалет, издърпа полите в каретата, протегна се към вратичката и я затвори колкото може по-тихо.
Зелената атлазена рокля беше подарък от брат ѝ, който споделяше ненавистта ѝ към невзрачните скучни одеяния, носени от неомъжените дами от висшето общество. И сега беше съсипана. Тя седна вдървено на пода, с притиснати към гърдите колене и се остави мракът да я обгърне. Застави се да успокои дишането си и напрегнато се ослуша за някакъв звук, нарушаващ приглушената тишина. Сподави желанието да помръдне, боейки се да не привлече внимание към укритието си.
– Tego, tegis, tegit - едва чуто прошепна Джулиана, съсредоточавайки мислите си върху успокояващия ритъм на латинския. – Tegimus, tegits, tegunt.
Над нея премина лека сянка, закривайки мъждивата светлина, шареща стената на разкошно тапицираната вътрешност на екипажа. Джулиана застина за миг, преди да притисне гръб към ъгъла на каретата, опитвайки се да се смали колкото бе възможно повече - доста непосилна задача, имайки предвид необичайно високия ѝ ръст. Зачака, обхваната от отчаяние, и когато слабата светлина се завърна, преглътна облекчено, затвори очи и изпусна дълга и бавна въздишка.
Сега на английски.
– Аз се крия. Ти се криеш. Тя се крие...
Затаи дъх, когато няколко мъжки гласа разцепиха тишината, мислено молейки се притежателите им да отминат скривалището ѝ и поне веднъж да я оставят на спокойствие. Когато каретата се разклати под тежестта на кочияша, покатерващ се на капрата, разбра, че молбите ѝ са останали нечути.
Дотук с криенето."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
