"Изпразни ума си.
Бъди безформен като вода.
Когато налееш вода в чаша, тя се превръща в чашата.
Когато налееш вода в чайник, тя се превръща в чайника.
Когато налееш вода в бутилка, тя се превръща в бутилката.
Водата може да тече или да се разлее.
Бъди вода, приятелю.
Когато с брат ми бяхме малки, мама ни повтаряше да не казваме на никого, че баща ни е Брус Лий. Казваше: "Оставете хората да опознаят самите вас, без да им давате тази информация". Това беше чудесен съвет и в продължение на много години заобикалях темата винаги, когато можех. Разбира се, приятелите ми в крайна сметка идваха на гости и виждаха семейните ни снимки по стените. Реакцията на повечето момичета от началното училище беше да повдигнат рамене, преди да обуем ролковите кънки или да подкараме колелата. Но когато пораснах, започнах да се чувствам така, сякаш имам тайна, която пазя, и ставаше все по-трудно да избягвам темата в разговорите, особено след като започнах да се занимавам с управлението на наследството на баща ми на пълно работно време. Ако заобикалях обичайните въпроси за стопяване на ледовете като "С какво се занимавате?" или "Как се захванахте с това?", се чувствах сякаш не само крия нещо, а и лъжа чрез заблуда и това не беше приятно. В крайна сметка, аз не се срамувам, че съм дъщеря на Брус Лий - за мен е чест.
Все пак бих казала, че прекалените реакции на хората към информацията, че съм дъщеря на Брус Лий понякога предизвикваха собствената ми идентичност. Може би точно затова същината на философията за самоактуализацията на баща ми резонира толкова дълбоко в мен. Как човек едновременно да уважава голия факт на ДНК-то си и да разбира, че то няма никакво значение за душата му? Или има? Като прибавим и решението ми да отдам значителна част от живота си за запазването и популяризирането на наследството на единия от хората, които са ми дали живот, човек, който означава толкова много за мен, въпросите за идентичността ми започнаха да стават доста объркани.
"Какво си спомняте за баща си?"
Това е един от въпросите, които ми задават най-често, и един от онези, които най-много ме разстройват, защото не мога да отговоря ясно. Баща ми умря, когато бях само на четири години, така че не разполагам с много лични истории или блестящи мъдрости, които да ми е предал лично, каквито имат съвременниците му. Не ми е написал специално писмо. И как, въпреки това, да обясня усещането, че го познавам наистина дълбоко? Как да артикулирам чувството, че го разбирам по начин, по който едва ли са го разбирали хората, които са го "познавали"?
Осъзнавам, че тези чувства - затова каква е истинската му същност - са моите спомени за него. Познавам го по начин, който не е помрачен от конфликти и болка, ревност или съревнование, нито дори от някакви обвити в свръхромантика подробности. Познавам отпечатъка на любовта и енергията му. Познавам ги, защото това е пътят, по който в най-ранните си години се свързваме с родителите си - чрез онова, което възприемаме чрез сетивата си. Повечето деца нямат напълно формирана, когнитивно зряла, активна памет до много по-късно от четвъртата си година. С времето се учим как да интерпретираме и да взаимодействаме с онова, което възприемаме чрез културните конструкти. Затова като деца толкова често разбираме нещата погрешно - придаваме им неправилно значение, защото не разбираме отделните части на цялото, което се случва. Все още не разполагаме с житейски опит. Но усещаме същността на всичко - в известен смисъл - по-добре от възрастните. Баща ми ме озари с любящата си светлина и си спомням това много ясно. Спомням си дълбоката му същност. Спомням си него.
Баща ми е феноменален представител на човешкия вид в много отношения - интелигентен, креативен, ерудиран, опи-тен, мотивиран. Наистина полага много усилия, за да развие всеки аспект на личността си. Веднъж казва: "Някои хора може и да не повярват, но аз прекарвам часове в усъвършенстване на всичко, което правя". Той работи не само за изграждането на тялото си, а и за оформянето на ума си, самообразова се, развива практиките си и разгръща потенциала си. Също така работи и върху малките неща - като красивия почерк, да пише и говори граматически правилно, да развива разговорния си английски чрез анекдоти, да се научи да режисира филми - списъкът е дълъг. В резултат на това той оставя наследство, което продължава да бъде от значение четиресет и седем години след смъртта му.
Ако трябва да посоча едно нещо, което съм научила чрез практиката и разбирането на философията му, то е, че няма нужда да си Брус Лий, за да направиш най-доброто с живота си. Повярвайте ми. Като негова дъщеря, самоналоженият стрес да бъда една десета от човека, който беше той, по начина, по който беше той, е наистина съкрушителен, парализиращ и ужасяващ. И ме е възпирал няколко пъти през живота ми.
Но това са моментите, в които поемам дълбоко дъх и си спомням: Брус Лий не иска да бъда Брус Лий. Слава богу. В тази книга ще откриете, че Брус Лий иска всеки да бъде най-добрата своя версия, на която е способен. И всеки би бил съвсем различен от Брус Лий, защото... Ами защото всеки е себе си. И - познайте! Брус Лий не беше добър в много неща. Едва успяваше да смени крушка и да изпържи яйце. Иска ми се да го видя как сглобява мебели от IKEA. (Представям си, че накрая всичко е на трески, гаечният ключ стърчи от гипсокартона, където е забит в пристъп на безсилие.) Като оставим това настрани, думите му ще ви насърчат да се замислите за процеса на самоактуализация, чрез който да се вгледате в човека, който наистина можете да бъдете - да обърнете внимание към какво ви тегли потенциалът ви и как да работите, за да развиете точно вашето нещо. Това, което ще откриете, ще бъде уникално, ярко, извисяващо и енергизиращо, какъвто беше и баща ми, но по вашия собствен начин и чрез вашия личен процес. Освен това в края ще имате ясно чувство за предназначение, което ще ви донесе много спокойствие и радост."
Из книгата
Рейтинг: 4.80 / 5 гласа
