"Полет на интенция
Телефонът иззвъня и аз се втренчих в него. Последното нещо, което ми беше необходимо сега, бе отново да ме отклонят от работата ми. Опитвах се да се абстрахирам от телефонния звън и се загледах през прозореца към дърветата и дивите цветя, надявайки се да се потопя изцяло сред пъстрите есенни цветове на гората, която заобикаляше къщата ми.
Телефонът отново позвъни и един смътен образ изникна в представите ми - образ на човек, който има нужда да говори с мен. Аз бързо протегнах ръка към слушалката и я вдигнах.
- Ало!
- Аз съм, Бил - чу се глас, който ми беше познат.
Бил беше агрономът, който ми помагаше да поддържам градината. Живееше долу под билото само на няколкостотин метра разстояние от моя дом.
- Виж какво, Бил, мога ли да ти позвъня по-късно? - казах аз. - Имам много спешен краен срок, който трябва да спазя.
- Не си ли се срещал с дъщеря ми Натали?
- Моля?
Не последва отговор.
- Бил?
- Слушай - отговори най-сетне той, - дъщеря ми иска да поговори с теб, струва ми се, че е важно. Не съм много сигурен какво знае, но изглежда запозната с твоята работа. Казва, че има информация за едно място, което може би те интересува. Намира се западно от Тибет. Тя казва, че там някои хора притежават информация от съществено значение.
- Колко годишна е дъщеря ти? - попитах аз.
Бил се позасмя от другата страна на линията.
Само на четиринадесет, но напоследък говори някои наистина интересни неща. Надявам се, че ще има възможност да поговори с теб този следобед преди футболния си мач. Дали може?
Опитах се да отклоня предложението му, но по-ранният образ се разгърна и стана по-ясен в съзнанието ми. Както изглежда, това бе младо момиче, което видях мислено да говори с мен някъде край големия извор над тяхната къща.
- Добре, добре - съгласих се аз. - Какво ще кажеш за два часа следобед?
- Чудесно - каза Бил.
Докато вървях нататък, зърнах нова къща отвъд долината на северния склон. Станаха почти четиридесет, помислих си аз. И само през последните две години. Знаех, че се е пуснал слухът за това колко красива е тази долина с амфитеатрално разположение, но не се безпокоях, че мястото може да стане пренаселено или че удивителните природни гледки могат да бъдат съсипани. Сгушени непосредствено до един национален парк, ние се намирахме на десет мили от най-близкия град - твърде далече за повечето хора. А и семейството, което притежаваше тази земя и беше започнало да продава някои избрани кътчета за строеж на къщи на отвъдните хълмове, изглежда, беше категорично решило да запази спокойствието и ведрината на това място и да не позволи то да се наруши. Всяка къща трябваше да се строи ниско и да бъде скрита сред боровете и кленовете, които опасваха хоризонта.
Онова, което ме безпокоеше повече, бе, че съседите ми проявяваха едно предпочитание към самоизолация. Доколкото можех да съдя, повечето от тях бяха особняци, избягали от своите кариери в различни професии, посветили се на едно уникално призвание, което им позволяваше да имат свободни професии или да пътуват по собствен план като консултанти - свобода, която беше необходима, за да може човек да живее толкова усамотено сред дивата природа.
Онова, което ни свързваше, бе трайният ни идеализъм и нашата потребност да се развиваме в своите професии, като се съобразяваме с една духовна визия в най-добрата традиция на Десетото откровение. И все пак всеки в тази долина пазеше своята самостоятелност, доволен бе да насочва вниманието си единствено към своята област, без да се интересува много от общността, и никой нямаше нужда да изградим помежду си обща визия. Това особено се отнасяше до хората с различни религиозни търсения. Кой знае защо, тази долина бе привлякла хора с твърде широк диапазон от вярвания, включително будизъм, юдаизъм, католическо и протестантско християнство и ислям. Въпреки че помежду ни не съществуваше враждебност от страна на никоя религиозна група по отношение на останалите, нямаше също така и голямо родство и близост.
Липсата на общност помежду ни ме тревожеше, защото забелязвах признаци у някои от децата, които имаха същите проблеми както децата от предградията: прекарваха твърде много време сами, гледаха твърде много видео и бяха прекалено чувствителни към пренебрежението и оскърбленията, които им се случваха в училище. Започвах да се тревожа, че липсва достатъчно семейна и обществена среда в живота им, която да изтласка тези болезнено възприемани проблеми на заден план и да ги постави в нужната перспектива.
Изкачвайки се нагоре, пътеката ставаше по-тясна и аз трябваше да мина покрай две огромни скали, които свършваха с много рязък склон от около двеста фута. От другата страна до мене долиташе ромоленето на извора на Филип, който носеше името на един от първите ловци, ловували с капани животни за кожи изградили първия си лагер тук в края на VII век. Водата се спускаше надолу по няколко скални тераси в притихнало вирче на десет стъпки по-надолу, което първоначално е било ръчно прокопано. Поколения наред са добавяли нови особености, като например ябълковите дървета близо до устието, както и каменната покривка на вирчето, която позволяваше то да бъде по-дълбоко и пълноводно. Приближих до водата и се наведох, за да напълня шепи, като махнах една пръчка от пътя си, докато се навеждах. Пръчката отскочи, пързулна се по скалата и падна в една дупка.
- Отровна змия! - извиках аз и отскочих назад, почувствал как струйчица пот се стича от веждата ми.
Има известни опасности в това да живееш сред дивата природа, макар че вече не са такива, с каквито едновремешният Филип се е сблъсквал преди векове, когато човек е можел зад завоя на пътеката да се изправи пред огромна пума, която пази своето малко, или още по-лошо - пред глутница диви глигани с триинчови зурли, които са готови да ти откъснат крака, ако тутакси не успееш да се качиш на някое дърво. Ако имаш особено лош ден, би могъл или да се натъкнеш на разгневен чероки, или на преселен семинол, който е уморен от това да се натъква на все нови и нови заселници в любимите си ловни места и живее с убеждението, че ако забие зъби в сърцето ти, това ще пресуши притока на европейци завинаги. Всеки жив представител на онова поколение - както местните американци, така и европейците - е бил изправен пред преки гибелни опасности, които са поставяли на истинско изпитание неговата храброст и кураж в такъв момент.
Нашето поколение се изправя пред други проблеми, проблеми повече свързани с отношението ни към живота и с постоянната битка между оптимизъм и отчаяние. Навсякъде се чуват гласове, че сме обречени, и се посочват факти, свидетелстващи за това, че модерният западен начин на живот не може да се поддържа такъв, какъвто е, че има затопляне на въздуха, че терористичните групировки се разрастват, че горите загиват и технологията навлиза бързо в един виртуален свят, който подлудява децата ни и заплашва все повече и повече да ни доведе до унищожение и безцелен сюрреализъм.
Противно на този възглед, разбира се, се издига становището на оптимистите, които твърдят, че историята е била изпълнена с пророчества за гибелта на човечеството и че всичките ни проблеми могат да бъдат решени от същата технология, която е породила тези гибелни заплахи, и че човешкият свят едва сега започва да достига истинските си потенциални възможности.
Спрях и се загледах отново към долината. Знаех, че Селестинската визия заема някакво междинно място между тези две крайни схващания. Тя съдържа убеждението, че развитието може да продължи и човешките технологии да се развиват, но само ако това е съпътствано от интуитивно търсене по посока на сакралното и оптимизъм, основан на духовната визия за това накъде може да се развие светът. Едно е сигурно - че ако хората, вярващи в силата на визията, трябва да имат някакво влияние, то ще започне точно в този момент, когато сме изправени пред загадките на новото хилядолетие. Този факт все още ме изпълва с благоговение. Как сме могли да имаме шанса да живеем точно в момент, когато се сменя не само един век с друг, а и един хилядагодишен период с друг. Защо ние? Защо това поколение? Имам чувството, че ни предстои да достигнем до много мащабни отговори на тези въпроси.
Огледах потока за миг, очаквайки, че Натали може би ще се появи отнякъде. Сигурен бях, че интуитивно съм усетил тъкмо тази среща. Бях си я представил точно тук, край извора, с единствената разлика, че, както ми се струваше, аз гледах към нея през някакъв прозорец. Това малко ме обърка.
Когато стигнах нейния дом, вътре като че ли нямаше никого. Минах през терасата с тъмнокафяв парапет и почуках на вратата. Никой не отговори. Погледнах вляво от къщата и тогава нещо привлече вниманието ми. Виждаше се камениста пътека, която водеше към голямата зеленчукова градина на Бил и стигаше до малка тревиста полянка на самото било на склона. Дали нещо в светлината се беше променило?
Вдигнах очи към небето, опитвайки се да разбера какво е станало. Забелязах промяна в светлината на полянката, сякаш слънцето се бе скрило зад облак и после внезапно се бе показало, озарявайки точно тази полянка. Но на небето не се виждаха никакви облаци. Тръгнах към поляната и открих момичето, седнало на тревата в края є. Тя бе висока и тъмнокоса, облечена в син екип за футбол и когато приближих към нея, изненадана скочи.
- Не исках да ви уплаша - казах аз.
Тя погледна настрани свенливо, както обикновено правят младежите на нейната възраст и аз приклекнах, за да бъда на нивото на очите ѝ, и се представих."
Из книгата