"Датата 23 февруари 1988 г. трябваше да бъде нещастен ден. Водих туристическа група по високите плата на Южна Америка. Отпътувахме от боливийския град Ла Пас, разположен на 4000 м над морското равнище с най-високото гражданско летище в света, откъдето излитат реактивни самолети. Нашата цел беше 3500 м по ниско - Санта Крус де ла Сиера. Във височините неколцина се оплакваха от дихателни затруднения, а долу, на едва 437 м над морето, групата вече беше твърде развеселена. Кислород колкото ти душа иска. Към пет часа следобед слязохме да пийнем по чашка край басейна на хотел "Холидей Ин".
"Ерих, виждал ли си Роб?" - попита ме Джулия, съпругата на търсения. "В стаята го няма - също и банските му. Трябва да е някъде долу". Двамата са от Нидерландия и обиколката из Южна Америка е всъщност тяхното сватбено пътешествие. Роб е двуметров гигант. Често ми е разказвал за велосипедните си походи. Станах и хвърлих поглед около басейна. Дали не беше излязъл по бански, за да купи нещо от многобройните сергии пред хотела? Да не се е заседял в тоалетната? В групата имаше и три млади момчета. Помолих ги да го потърсят из цялата сграда и да почукат на всяка тоалетна. Направо беше изчезнал.
Внезапно от балкона на втория етаж една дама започна да крещи и възбудено да сочи към басейна, който не беше от най-чистите. Никакви бистри и прозрачни води. На два метра дълбочина в тази мътилка със зеленикави отблясъци се долавяха контурите на човешко тяло с разперени ръце. Извлякохме Роб на повърхността и го измъкнахме от водата. Всякакво изкуствено дишане беше вече закъсняло. Дошлият лекар диагностицира сърдечен инфаркт - този иначе истински атлет не беше се справил с разликата във височините. Засуетихме се загрижени около Джулия, която обаче прие нещата поразително храбро и реалистично.
Вечеряхме на бюфета. Групата беше тиха, всички обсъждаха смъртта на Роб. Джулия искаше да превози тялото на съпруга си в Нидерландия. Обещах да уредя въпроса, макар в момента да нямах понятие как ще стане това и най-вече колко би струвало.
Появи се и управителят на хотела - любезен и сдържан. Познавах го от предишно пътуване. Интелигентен човек, следвал четири години в Съединените щати. Мистър Антонио - така го наричаха всички - ме помоли да отидем до рецепцията. Там стоеше чернокож с тъмен костюм и бели ръкавици. Облеклото някак не подхождаше на лицето му. Помислих, че е от някаква погребална агенция и реших да обсъдя с него подробности за транспортирането на мъртвеца. Антонио побърза да ме осведоми, че непознатият е служител на богат, ама много богат колумбиец, който искал непременно да се запознае с мен лично. Човекът с белите ръкавици щял да ме заведе при него, след което отново да ме върне в хотела.
"Вижте, Антонио" - запънах се, "в ресторанта седят хората от моята група. Не мога да ги оставя сами". Той обаче настоятелно ме помоли да се кача в колата на чернокожия. Внушаваше ми, че нямало да съжалявам, богаташът бил сред важните акционери на "Холидей Ин". Освен това тази вечер хотелът щял да плати напитките на цялата група - това беше офертата. "Но как се казва този непознат, какво работи всъщност?"
Антонио направо ми обърна гръб. Нямал право да отговаря на подобни въпроси. Щял съм да науча всичко в дома на hombre rico (богатия мъж). Отидох при моите хора и ги уведомих за нещата с обещанието, че вероятно след час ще се върна отново в бара.
Отвън беше спрял тъмен мерцедес лимузина. Чернокожият с ръкавиците ми посочи задната седалка. На облегалката пред мен беше монтирана етажерка с три бутилки луксозно уиски, минерална вода, лед и две чаши. Не пожелах да се възползвам. Колата бавно потегли по склона на един хълм. Долу вдясно останаха светлините на Санта Крус де ла Сиера. По някое време шофьорът зави по каменист път без настилка. Пресякохме някаква горичка и започнах да се питам дали не ме отвличат. Нямах оръжие и бях безпомощен в ръцете на моите похитители. Все пак отхвърлих тази безумна мисъл. Все пак цялата туристическа група знаеше, че съм седнал в мерцедеса по настояване на хотелския управител. Не го смятах за мошеник - а ако това наистина беше отвличане, защо чак толкова сложно и луксозно?
Накрая спряхме пред една порта. Влязохме и двама индианци я хлопнаха след нас. Със слизането установих, че всички посрещачи бяха въоръжени. Стояхме пред едноетажна сграда с обрасли в зеленина стени. Влязохме в просторна зала, където съблазнително ми се усмихваха множество приказно красиви дами в оскъдно облекло. Да не съм попаднал в публичен дом? След миг към мен се насочи "богаташът". Симпатичен тип с тъмна къдрава коса, живи очи и добре поддържани мустачки. Безупречни зъби. Долната устна видимо по-дебела от горната, брадичката - с трапчинка по средата. Някъде бях чел, че подобен белег е признак на щедрост. Непознатият носеше джинси и бежова копринена риза, а на лявата му китка висеше часовник "Омега" с инкрустирани диаманти.
"Сеньор Ерих" - поздравът беше придружен със силно ръкостискане. Научил от своя приятел Антонио от "Холидей Ин", че съм екскурзовод на туристическа група и затова използвал възможността да се запознае с мен лично. Без излишна словесна претрупаност се извини за необичайното „отвличане“ и ме увери, че една моя дума е достатъчна, за да ме върне обратно в хотела. Би ли могъл да ми помогне с нещо? Информирах го за неочакваната смърт на един от моите туристи и че не съм наясно кой е отговорен за транспортиране на мъртвец от Боливия до Амстердам.
"Имате ли кредитна карта "Американ експрес"?" - попита той. Винаги я носех в малък вътрешен джоб на сакото. Дадох му номера.
"Повече не се грижете за трупа" - отбеляза моят домакин. "За полет до Европа е необходимо да се изтегли кръвта и да се подмени с формалдехид. Ще го направят в болницата. "Американ Експрес" ще организира транспорта. Така стана. Три дни по-късно тялото на Роб се приземи в Амстердам."
Из книгата