Град Бохейн

"Град Бохейн" разказва за едно въображаемо бъдеще, лишено от технологии. 2053 година, град Бохейн. Град сякаш роден от реката, чието име носи, Бохейн непрестанно е раздиран от конфликти между бандите на примитивните Кюсаци и елегантните Контета, предвождани от Логан Хартнет.

Логан отдавна познава тънкостите на криминалния свят. Преди повече от две десетилетия, той наследява трона от отдавна изчезналия легендарен бохейнски бос Бродерик Скитника. Насърчаван от своята майка, която е истинският пълководец в сянка, Хартнет се превръща в безскрупулен лидер, отдаден на своята банда.

Бродерик изчезва мистериозно, за да се завърне също толкова мистериозно в едно октомврийско утро. Бохейнци са в очакване да разберат какво го е привлякло обратно в града. Дали младежката му любов, днес съпруга на Логан, ще избере да се върне при него? Дали пламъците на враждата между Контетата и Кюсаците ще изпепелят града?

Паралелните нишки постепенно се заплитат в стегната мрежа, която лесно задържа читателското внимание. Кратките глави, изобилстващи от диалози, позволяват проследяването на конфликтите в задъхващ спринт. Пленяващи в своята комплексност, героите изненадват с изобретателност и с красотата на измисления си диалект. Бари създава не просто нов град, вдъхновен от португалския Порто, а цяла вселена, в която границите на моралното се размиват.

Книга за ценители, които знаят как да усетят ритъма и истинския пулс на една добре написана история.

Кевин Бари е отличен с Европейската награда за литература, и е третият ирландец, носител на "International Dublin Literary Award" (другите двама са двама любими "Колъми" - Тойбин и Маккан). Дебютният роман на тъй симпатичния и (почти) непреводим ирландец "Град Бохейн" излиза на български в превод на Елка Виденова и с корица на Живко Петров.

"Беше от ония лета, по които те обзема носталгия още преди да са свършили. Бледо, обезкървено небе. Нощем гръмотевици. Тревата с дъх на горчиво. Изкушения и болка и копнеж - това е то, лятото. От вертепите на Лабиринта неизменно звучеше сладостно калипсо. Контетата смучеха лули с марихуана в уличката пред Алядос. От панелките на Възвишенията се промъкваха провокатори - озоновият дъх на опасността придаваше особен, чувствен привкус на въздуха. Схватки. Кръв. Бушуващи хормони."

"Супа от раци

Кафене Хо Пий Цинг О Кей, малко след полунощ. Три димящи купички супа от раци си проправяха път от кухнята в ръцете на безмълвния, намусен чичо Цинг. Купичките бяха поставени церемониално пред следните особи:
Господин Логан Хартнет, по прякор Албиноса, също и Дългия. Господинът седеше и видимо се наслаждаваше на момента, зает да чопли късчета кашу измежду жълтите си зъби. Издокаран в шикозен сив винилов костюм с класическа кройка - лъскавият плат отразяваше нанизите лампички в кафенето, - а на облегалката на стола му бе преметнат шлифер от същия сив винил. Изискано копеле, не ще и дума.

Госпожица Джени Цинг, собственичка на Хо Пий, откак депресираната ѝ майка бе хвърлила умопобърканото си тяло в реката (с лека засилка от скалите) заради дългове от кучешки боеве (според някои) или заради упоритата жилка на лудост в семейство Цинг (според други). Джени изгледа възмутено гъстата, тлъста супа, сякаш искаше да каже: Да си трупна такова нещо на задника? Никога! - и избута купичката. Облечена беше в бял кожен гащеризон и ботуши с цип като на конен полицай, косата ѝ разпусната. В тоя сезон беше боядисана на кичури и подстригана на бретон, който издухваше ведно с ритмични облаци цигарен дим.

Госпожа Маку Хартнет, по баща Симао, родом от кафене Алядос, кралица на Контетата, в скъпа плетена кашмирена рокля по тялото под тънко манто (кремаво), които, можете да сте сигурни, ѝ бяха стрували не един и два петака в лъскавия бутик в Новия град, в който си ги беше набелязала. Гледаше сърдито Джени, гледаше сърдито Логан и си мислеше: На четиресет и три шибани лазарника съм, за какъв дявол седя тука и обсъждам шибаната война между бандите?
– Колко клана ще прати Кюс освен своя? - попита Джени.
– Най-много три - отвърна Логан. – Макгроарти със сигурност са на негова страна. Винаги им е бил къс фитилът. Вадят нож и заради наебана муха. Линейн също. Линейн лесно можеш ги купи, винаги са били за продан. Оттам насетне...
Махна пренебрежително с ръка, за да покаже колко рехави са редиците от Възвишенията.
– Доста врява вдигат като за три клана - измърмори Маку.
– Ако държиш да гледаш песимистично, сърце мое, може и така да се каже - измърмори Логан.
Истината бе, че нямаше как да не ги чуе: скалите над Бохейн кънтяха от дивашки викове.
– И цяла гора огньове, Логан. Видях ги, като слизах от къщата.
Така беше, по скалите танцуваше цяла върволица огньове - посланието беше ясно: северняшките кланове са готови за война.

– Да ги палят колкото си щат. Замисли се за друго, Маку, ако обичаш - никога, нито веднъж през целия си шибан живот, не си имала хубаво предчувствие в нощта преди война.
– Може би идва момент, когато поредната война се оказва последна, Логан.
Логан изгледа сърдито жена си, но не даде израз на недоволството си, вместо това изви шия и обърна студен, усмихнат поглед към лейтенанта си.
– Джени, малката, чувам, че си станала редовен посетител на Бохейнска прегръдка?
Джени Цинг дори не трепна.
– Оказа се, че в хотела можеш да научиш прелюбопитни истории за бохейнското изгубено време - каза.
– Така ли? - обади се Маку. – Какви точно?
– Всякакви пикантерии. Как някои се издигат, други пропадат.
– Сигурно бая неща знае за теб скъпата ми свекърва.
Джени я изгледа остро.
– Също и откъде са се довлекли някои хора. Навремето, така да се каже.
От ламинираните плакати по стените се звереха петли, прасета, плъхове. Над пластмасовите масички, от стена до стена, бяха опънати лампички и светеха зловещо. Логан сърбаше супата с усмивка - обичаше бой между котки.
Маку, любезна като превтасала отрова, не се сдържа:
– И откъде са твойте хора, Джени?
Джени извади пурета от джобчето над сифоните си, подряза я и запали, засмука дълбоко и издиша кафеникав дим."
Из книгата