Приказка за осемте

"– Виж, Ина, краят не е край! Той е ново начало. Всички сме понесени в танцът на спиралата на живота. Сезоните се прегръщат едни-други, на небосклона слънцето се сменя с луната. Нещо идва на земята, после си отива след определен период от време. Баба ти изпълни дълга си тук и вече само Бог знае дали душата ѝ ще се върне на тази земя. Защо не плача ли? Да, тъжно ми е, че се разделихме с нея сега, но знам, че ще се срещнем на друго място и душите ни отново ще са заедно и ще продължим Пътя си - в друго място, в друга форма. Усещам, че баба ти е около нас постоянно. Тя казва да не тъжим, а да си вършим неотклонно работата тук, на земята и, че скоро пак ще бъдем заедно на небето.

Докато говореше, дядо Скай гледаше малката Ина в очите, които вече не плачеха, а бяха ококорени от изумление. Тя се опитваше да разбере всичко, което дядо и казваше. Това за нея беше нещо фантастично, но сърчицето ѝ казваше, че е истина.
– Хайде да се прибираме вече - каза дядо ѝ.
– На това място вече няма нещо, което да чакаме и да се надяваме да се случи. Баба Тера си е у дома. А когато се приберем в къщи, ще ти разкажа приказка, която ще пресуши сълзите ти и ще върне прекрасната усмивка на милото ти личице.

Така, хванати за ръце, те поеха към дома си, който се намираше на север от гробищата, малко встрани от останалите селски къщи. Снежецът продължаваше да вали и без съмнение до утре сутринта щеше да натрупа преспи. Над тях изграчи гарван и кацна недалеч от двамата. От брезата, покрай която минаха, се отрони последният закъснял лист и падна в стъпките на стареца, които след малко вече не се виждаха от навалелия сняг."
Из книгата