Агата Кристи
Автобиография

Най-интересната книга за великата писателка.

Милиони читатели по света познават и обичат героите ѝ, начело с Еркюл Поаро и госпожица Марпъл, но в продължение на десетилетия за нея се знае твърде малко. Агата Кристи ревниво пази личния си живот от публичност, като отбягва вниманието на пресата, отказва да дава интервюта и за кратко дори изчезва безследно. Край на мълчанието на тази необикновена жена слага книгата ѝ "Автобиография", издадена наскоро след кончината ѝ.

Агата Кристи започва да пише своята автобиография през април 1950-та и я завършва петнайсет години по-късно, на 75-годишна възраст, защото, по нейните думи: "Това е най-подходящият момент да сложа точка. Просто няма какво повече да се добави, що се отнася до нещата от живота".

През последните десет години от живота си тя се радва на някои забележителни успехи: заснемането на филм по книгата "Убийство в Ориент експрес", феноменалния успех на пиесата "Капан за мишки", която дълги години не слиза от сцената, продажбите на книгите ѝ по цял свят, които растат с всяка изминала година и оглавяват класациите за бестселъри в САЩ и Великобритания, титлата Дейм (женският еквивалент на титлата Сър във Великобритания), с която е удостоена през 1971-ва. Но това е само допълнително признание за постиженията ѝ, които в собственото ѝ съзнание принадлежат на миналото. През 1965 година тя основателно може да напише: "...доволна съм. В живота си направих това, което исках".

Въпреки че това е автобиография, Агата Кристи не допуска да бъде строго ограничена в усмирителната риза на хронологията. Очарованието на тази книга се дължи отчасти на обстоятелството, че писателката се оставя да бъде водена от внезапните пориви на мисълта, като прекъсва нишката на разказа с философски разсъждения върху различни теми. Обилно подправена с духовитите, проницателни и крайно интересни размишления на един необикновен ум, автобиографията на писателката се чете със същата увличаща лекота, както и детективските ѝ романи.

Агата Кристи ни кани в своя свят с непринуденост и топлота и ни повежда на едно вълнуващо пътешествие през годините, част от което са щастливото ѝ детство във Викторианска Англия, работата ѝ като доброволка по време на двете световни войни, двата ѝ брака и раждането на дъщеря ѝ Розалинд и, естествено, нейната феноменална кариера. Но тя не се чувства длъжна да включи абсолютно всичко в автобиографията си. Пропуска да опише определени събития, които може да се струват важни на някои - като например прословутото си изчезване (макар че по този въпрос на различни места в текста се срещат препратки към предишен пристъп на амнезия, които хвърлят светлина върху действителния ход на събитията). Колкото до всичко останало, тя отбелязва: "Струва ми се, че помня само това, което съм искала да запомня". И въпреки че описва раздялата с първия си съпруг с трогателно достойнство, тя предпочита да си спомня забавните и щастливи моменти от живота си с него.

Почти 50 години след смъртта ѝ Агата Кристи продължава да е неизбледняваща литературна икона! Тя е най-издаваният автор за всички времена, надминат по продажби единствено от Библията и произведенията на Шекспир. Книгите ѝ са издадени в тираж над 4 милиарда копия и са преведени на повече от 100 езика. И въпреки това, с присъщата ѝ срамежливост и неувереност, тя никога не е убедена в това, че е истински писател: "Понякога чувствам, че се преструвам на нещо, което не съм, защото дори и днес все още не се чувствам напълно като истински писател. Все още изпитвам онова съмнение, че май по-скоро само се правя на писател". Поклонниците на Агата Кристи вероятно ще бъдат любопитни да научат, че великата писателка е била добра пианистка и че е мечтала да стане оперна певица, че е опознала различните отрови от работата си в аптека, че е била страстна любителка на сърфинга и морето... И както самата тя признава: "Двете неща, които са ме развълнували най-много в живота ми, са моят сив, чипонос "Морис Каули" - гордостта, че притежавам собствена кола, и вечерята със самата кралица в Бъкингамския дворец".

Тази книга е невероятна среща с една изключителна, неповторима личност. Пътят на Агата Кристи е изпълнен с радости и скърби, с премеждия и триумфи, но винаги - с оптимизъм и жажда за живот. Малцина биха могли да извлекат по-наситено и пъстро удоволствие от съществуването! И това превръща тази книга в химн на радостта от живота. Тя ще ви зарази със своя оптимизъм, ще ви помогне да преосмислите собствените си тревоги и неволи и ще ви вдъхне кураж и нова страст към живота! "Обичам живота. Имаше моменти, в които се чувствах дълбоко отчаяна, нещастна, съкрушена от скръб, но въпреки това все още съм убедена, че да бъдеш жив, е нещо велико", казва писателката. Когато прочетете нейната автобиография, Агата Кристи вече няма да бъде само един от любимите ви писатели. Тя ще се превърне в една от любимите ви личности.

"Ашфийлд

О, скъп роден дом, мое гнездо и убежище, където живее миналото... О, скъп роден дом!

Един от най-прекрасните жребии, които животът може да ти отреди, е да имаш щастливо детство. Моето беше много щастливо. Имах дом и градина, които обичах, благоразумна и търпелива бавачка, майка и татко, които бяха скъпи един за друг и сполучиха и в брака, и в отглеждането на децата си.

Връщайки се в миналото, винаги ме обзема чувството, че домът ни наистина беше щастлив. Най-големи заслуги за това имаше баща ми, който беше много приятен човек. В днешно време хората са склонни да подценяват важността на това качество. Обикновено те се интересуват дали един човек е умен и ефективен, дали допринася за благополучието на обществото, дали е някой, с когото хората се съоб­разяват. Чарлс Дикенс описва очарователно този въпрос в "Дейвид Копърфийлд":

– Брат ти приятен човек ли е, Пеготи? - запитах уклончиво.

– О, само да знаете колко е приятен - провикна се Пеготи...

Задайте си този въпрос за повечето си приятели и познати и вероятно ще се учудите колко рядко бихте отговорили като Пеготи.

Според съвременните критерии баща ми не беше човек, на когото да гледаш с одобрение. Той беше мързелив. Тогава все още живеехме във времената на независимите доходи и който разполагаше с такъв доход не се налагаше да работи. Никой не го очакваше от него. Така или иначе, силно се съмнявам, че баща ми щеше да го бива за каквато и да било работа.

Всяка сутрин той излизаше от дома ни в Торки и отиваше в клуба си. После вземаше файтон и си идваше за обяд, след което се връщаше обратно в клуба, играеше вист през целия следобед и се прибираше навреме, за да се преоблече за вечеря. Започнеше ли спортният сезон, той прекарваше по цял ден в клуба по крикет, на който беше председател. Понякога се занимаваше и с театрална самодейност и организираше представления. Имаше огромен брой приятели, които обичаше да забавлява. Всяка седмица у дома се подготвяше голямо вечерно парти и обикновено два или три пъти седмично двамата с майка ми излизаха някъде на вечеря.

Едва по-късно осъзнах колко много го обичаха хората. След смъртта му започнаха да пристигат писма от цял свят. А у дома, в Англия, често се случваше някой възрастен човек - търговец, файтонджия или стар прислужник да ме спре с думите: "Ах, много добре помня господин Милър. Никога няма да го забравя. Днес рядко се срещат такива като него".

И все пак той не блестеше с някакви изключителни качества. Не беше кой знае колко интелигентен. Но мисля, че притежаваше прос­тичко устроено голямо сърце и че наистина беше загрижен за доброто на другите. Имаше чудесно чувство за хумор и умееше с лекота да разсмива хората. Не таеше в себе си никаква злоба, никаква завист, великодушието му беше толкова голямо, че изглеждаше почти фантастично. От него се излъчваше една естествена ведрост и щастие.

Майка ми беше коренно различен човек. Тя беше завладяваща, загадъчна личност, много по-силна от баща ми, с поразително оригинални идеи и възгледи, но свенлива и ужасно неуверена в себе си и, бих казала, меланхолична по душа.

Прислугата и децата ѝ бяха силно предани и само една нейна дума беше в състояние да предизвика незабавно подчинение. От нея би излязъл първокласен педагог. Всяко нещо, което казваше, звучеше вълнуващо и значимо. Еднообразието я отегчаваше и тя имаше навика да прескача от една тема на друга, което понякога объркваше събесед­ниците ѝ. Нямаше чувство за хумор, както често изтъкваше баща ми. В отговор на това обвинение тя възразяваше обидено: "Така ли, Фред? Само защото не намирам за забавни някои от историите ти...", при което баща ми избухваше в гръмогласен смях.

Тя беше с около десет години по-млада от него и го обичаше предано още от времето, когато е била десетгодишно момиченце. Докато този безгрижен млад мъж сновял непрекъснато между Ню Йорк и Южна Франция, срамежливото кротко момиченце, каквато била майка ми, седяло у дома си и потънало в мисли за него, от време на време пишело по някое стихотворение в дневника си или бродирало специално за него лицевата страна на един портфейл. Между другото, баща ми не се раздели с този портфейл до края на живота си.

Една типично викторианска любовна история, зад която обаче се крие океан от дълбоки чувства.

Разказвам за родителите ми не само защото са мои родители, но и заради това, че успяха да изградят нещо изключително рядко, каквото е щастливият брак. През целия си живот съм била свидетел само на четири напълно щастливи брака. Съществува ли формула на успешния семеен живот? Силно се съмнявам. В първия от тези четири примера става дума за едно седемнадесет годишно момиче, което се венча за мъж, по-възрастен от нея с повече от петнайсет години. Отначало той протестираше и настояваше, че желанието ѝ не може да е сериозно. В отговор тя му обясни, че е напълно сериозна и че е взела това решение преди около три години. Семейният им живот се усложни, когато майката на единия, а после и на другия, дойде да живее при тях - обстоятелство, което в повечето случаи би разрушило съп­ружеския сговор. Тази жена излъчваше едновременно спокойствие и сила на характера. Леко ми напомня на майка ми, като изключим острия ум и интелектуалните интереси. Те имат три деца, които отдавна напуснаха семейното гнездо. Изминаха повече от трийсет години, откакто са женени, и все пак двамата съпрузи останаха предани един на друг. Следващият случай е на млад мъж, който свърза живота си с една петнайсет години по-възрастна вдовица. Жената дълго време го отблъскваше, но накрая прие да се омъжи за него и двамата живяха щастливо 35 години, чак до смъртта ѝ.

Майка ми, Клара Боумър, познала нещастието още като дете. Баща ѝ, офицер от Шотландския полк на Аргайл, пострадал фатално, след като бил хвърлен от коня си, и на 27 години баба ми, хубава млада жена, останала вдовица с четири деца и една вдовишка пенсия. След случилото се тя получила писмо от по-голямата си сестра, омъжила се наскоро за един разведен богат американец, в което ѝ предлагала да осинови едно от децата ѝ и да го отгледа като свое.

Угрижената млада вдовица, която неуморно превивала гръб над иглата, за да издържа и изучи четирите си деца, не можела да си позволи да отхвърли такова предложение. От децата си, три момчета и едно момиче, тя избрала да се раздели с момичето - защото вярвала, че момчетата могат сами да си пробият път в живота, докато едно момиче се нуждае много повече от предимствата на охолния живот, или пък, каквото беше твърдото убеждение на майка ми, защото е била по-привързана към синовете си. Така майка ми напуснала Джърси и пристигнала в Северна Англия, в един чужд за нея дом. Мисля си, че горчивината, която е изпитвала, дълбоката рана от това, че е нежелана, са предопределили отношението ѝ към живота. Направили са я неуверена в себе си и подозрителна към проявите на обич от страна на другите.

Леля ѝ беше мила жена, добра и щедра по природа, но неспособна да разбере чувствата на едно дете. Майка ми разполагала с всички така наречени предимства на домашния комфорт и доброто образование, но това, което изгубила и което нищо не можело да замени, бил безгрижният живот с братята ѝ в нейния собствен дом. Във вестникарските рубрики за читателски писма разтревожени родители често се интересуват дали е разумно да поверят дъщеря си на грижите на други хора заради "някои предимства, като първокласното образование, които аз не мога да ѝ осигуря". В такива случаи ми идва да изкрещя: "Не давайте дъщеря си на други хора!". Образованието, дори да е най-престижното, може ли да замени уюта на собствения ѝ дом, близките ѝ и тяхната обич, чувството за сигурност, което дава собственото ѝ семейство?"
Из книгата

Дейм Агата Клариса Кристи е английски писател, автор на множество разкази, повести и романи с криминален сюжет. Тя е първият автор, получил наградата на американските писатели на мистерии "Гранд Мастър" (1955 г.), а през 1971 година е обявена за кавалер на Ордена на Британската Империя. Агата Кристи публикува 66 криминални романа, с което доказва себе си като автор, владеещ до съвършенство тънкостите на този жанр. Творбите ѝ са преведени на 103 езика (повече отколкото тези на Шекспир) и я определят като най-известния в света автор на криминални истории.

Агата Кристи е родена на 15 септември 1890 година в град Торки, Англия, в семейството на заможни имигранти от Америка. Тя е най-малкото от общо три деца в семейството. Семейството рано изгубва баща си и с възпитанието на децата се заема майката. Малката Агата получава началното си образование вкъщи. Голямо внимание отделя на музиката и най-вероятно щеше да стане добър музикант, ако не страдаше от сценична треска. Когато започва Първата световна война тя помага във военната болница, работейки като медицинска сестра. Агата много харесва тази работа, смятайки я за една от най-нужните и благородни професии. Известно време работи като фармацевт в аптека, което впоследствие оставя отпечатък върху творчеството ѝ: цели 83 престъпления в романите ѝ са били извършени чрез отравяне. През 1914 година Агата се омъжва за полковник Арчибалд Кристи, впоследствие се ражда единствената им дъщеря - Розалинд. Тогава е началото и на творческия период на писателката. Още докато работи в болницата тя започва да пише първите си разкази. След скарване с по-голямата си сестра, която до момента има няколко публикувани произведения, Агата е твърдо решена да създаде нещо, достойно за публикация. Резултатите не закъсняват! През 1920 година е публикуван първият ѝ роман "Аферата в Стайлс". В него тя запознава читателите с белгийския детектив Еркюл Поаро, с което се поставя началото на цяла поредица, в която главно действащо лице се явява находчивият детектив. Начинаещата писателка полага много усилия романът ѝ да види бял свят, тъй като не е публикуван веднага. След много откази седмото подред издателство отпечатва ръкописа с тираж 2000 екземпляра, а хонорарът, който получава за него е наистина нищожен. Въпреки това, основите са положени! В началото писателката планира да публикува творбите си под мъжки псевдоним, смятайки че ще я възприемат по-сериозно в този типично мъжки, детективски жанр. Нейният издател обаче я разубеждава от тази идея, казвайки ѝ, че с това рядко име тя веднага ще бъде запомнена. Оттогава всичките ѝ криминални романи са издадени под името Агата Кристи, а няколко от творбите ѝ под псевдонима Мери Уестмакот. С публикуването на "Убийството на Роджър Акройд" през 1926 година всичко се променя. Гениалният образ на сюжета и изненадващата развръзка се явяват същинска революция в улегналия жанр на детективските истории.

През 1926 година умира майката на Кристи. Същата година съпругът ѝ Арчибалд признава, че в влюбен в партньорката си по голф и иска развод. След като съпрузите се скарват, на следващия ден неочаквано и загадъчно Агата изчезва. По това време писателката е придобила известност и този инцидент не остава незабелязан. Единадесет дни я търсят, но откриват само колата ѝ, в която е намерено само палтото на Агата. По-късно се разбира, че тя наема стая в хотел под името Тереза Нил и през цялото време, в което я търсят, тя посещава библиотеката, ходи на спа процедури и свири на пиано. Самата Агата дори след много години не може да обясни това свое странно действие. Някои лекари определиха тогавашното ѝ състояние като времена амнезия, вследствие на нервен срив. През 1928 година съпрузите официално се развеждат.

Агата Кристи споделя, че измисля сюжетите за творбите си, докато плете, когато има гости или в семейна обстановка. Понякога записва важни бележки в тефтера си, които на по-късен етап използва в различни нейни произведения. Когато започва да пише нов роман, сюжетът му е напълно готов и завършен в главата на Кристи. Интересно е да се отбележи, че авторката страда от дисграфия (вид нарушение в процеса на писане), заради което почеркът ѝ е нечетлив, в резултат на което ѝ се налага да диктува всичките си романи. Придобива популярност през 1926 година, когато нейните творби започват да се публикуват в списания. Някои от персонажите, измислени от нея, присъстват в няколко романа, които са обединени в поредица. Такива са детективът Еркюл Поаро и възрастната дама - госпожица Марпъл, която писателката асоциира с баба си, която според самата Кристи, винаги е в очакване на най-лошото и най-лошото често се случваше. Образът на Марпъл се появява през 1927 година в разказа "Клуб вторник вечер".
Много периоди от живота на писателката намират своето отражение в едни или други нейни произведения. След пътуванията си в Близкия Изток, именно той се превръща в място на действието едновременно в няколко произведения. Родният град на писателката - Торки служи като прототип на местата, описани в любимия ѝ роман "Десет малки негърчета" (1939 г.). Докато е в Истанбул, писателката отсяда в хотел "Pera Palace", който впоследствие става част от сюжета на световно известния ѝ роман "Убийство в Ориент експрес" (1934 г.). През 1974 година той е екранизиран, а Албърт Фини е номиниран за наградата "Академи" за образа на Еркюл Поаро. Събитията, описани в детективската творба "Приключението на коледния пудинг"(1960 г.) са се случвали в имението на нейния щурей, където Кристи често е отсядала. Други известни романи на Агата Кристи са: "Убийство на игрището за голф" (1923 г.), "Алиби" (1926 г.), "Смърт край Нил" (1937 г.). Сред нейните късни творби се отличават "Безкрайна нощ" (1968 г.), "Празникът на Вси Светии" (1969 г.), "Възмездието" (1971 г.) и др.

През 1930 година Агата Кристи се омъжва за втория си съпруг - археолога Макс Малоуън, когото среща по време на пътуването си в Ирак. С него тя остава до края на живота си. Гениалната писателка умира на 12 януари 1976 година в дома си в Уолингфорд.