"Не си спомням как започна всичко. Само някакви откъслечни проблясъци - отворените прозорци вкъщи, лепкавия летен следобед, полуделите жаби откъм Вука. Промушвам се между два фотьойла и си тананикам: Кой твърди, кой тръби: Сърбия е малка. Татко затваря вестника и ме поглежда, усещам яда му:
- Какви са тия песни? - пита.
- А, нищо, знам я от Бора и Даниел.
- Да не съм те чул повече, ясно ли е?
- Добре, старче.
- Аз съм ти баща, не съм ти никакво старче, мамка му!
Стягаме се за море. За първи път отиваме сами двамата с брат ми. Той е на шестнайсет, а аз на девет. С нас идва и Желка - дъщерята на съседката, с една година по-малка от брат ми. Искам да съм като нея и много се вълнувам, защото майките ни ѝ заръчаха да се грижи за мен. Цяла нощ не съм мигнала. На масичката между моето легло и това на брат ми са сложени паспортите. Лампата в стаята е изгасена и аз го моля да легна при него.
- Защо са ни паспорти, щом отиваме просто на море? - прошепвам.
- Татко каза, ако се забърка някоя каша, да заминем при чичо в Германия - отвръща той.
Не разбирам какво може да се забърка, но предчувствам, че е свързано с политика, защото всички все за нея приказват. Имам една маймунка, на която ѝ викам Месо, понеже прилича малко на Стипе Месич, нашия министър-председател. Представяме си какво ли ще е да отидем при чичо в Германия. Брат ми разправя, че там всички били богати и в такова жилище като нашето живеели само циганите. Много обичам чичо, брата на татко. Той си идва през лятото, има млада жена немкиня, всички го слушат, като говори, и ухае много приятно. Тази година жена му доведе пуделчето им Джина, а баба и дядо не искаха да го пуснат вкъщи и казаха, че трябвало да спи отвън в бараката. Стана голям скандал, баба се развика, че щяла да отрови това псе, та татко отиде да ги помирява. Джина остана вътре. Чичо винаги ни носи подаръци и марципан. Тази година получих кожена волейболна топка, която не можа да се напомпа. А брат ми - футболна, обаче той никога не си е падал по мачовете. Много скоро ме изгони обратно в моето легло, но аз още дълго си мечтах за разни неща. Автобусната спирка във Вуковар вони, рано сутрин е, спи ми се и ми се иска да си бях останала в леглото. Татко ме носи, нищо че съм голяма, носи ме през целия път. Облечен е с бели панталони и синя тениска. На раздяла се млясваме по устата, първо се намръщваме леко, а после ужким се целуваме. Това си е наш номер. На гарата е пълно с деца, наместваме се в четири автобуса. Родителите ни махат ли, махат, махаме и ние в отговор, вече не виждам нашите, но махам на другите, които не познавам, а и те на мен. Усмихват ни се и ни подвикват да се пазим, някои майки дори плачат. Няколко от тях подтичват след автобуса чак до кръстовището.
Никога преди не съм била на остров. Чакам с нетърпение да пристигнем, пътуваме толкова дълго, че вече два пъти повръщам, и не само аз. Няколко пъти зърнахме морето от автобуса, но после то пак се скри зад някакви планини. Тъжно ми е, че днес няма да успеем да се изкъпем в него, но и малко ме е страх, защото не мога да плувам. Често се къпехме на Щранд - пясъчната ивица край нашата Вука, но там, докато не ти омръзне да вървиш, е все плитко, та не се налагаше да плувам. На Дунава ходех единствено с баба, която твърдеше, че плувала като ютия, затова зяпах как другите деца плуват с пояси, а на мен ми се разрешаваше само да си натопя краката и да се измия. Щом най-после пристигнахме, получих голяма стая, която трябваше да деля с още дванайсет непознати момиченца на моята възраст. Вече се бях настанила на едно от леглата, когато влезе Желка с ръководителката и заяви, че не бивало да се разделяме. Така се озовах в стаята на по-големите. Бях щастлива и уплашена. На някои от момичетата им докривя, че ме набутаха при тях, защото бяха сигурни, че ще ги шпионирам и ковладя, обаче бързо се сприятелихме. Не дърдорех и не досаждах, бях учтива с всички. Викаха ми "малката", а аз бях пленена от техните подплънки, дезодоранти, спирали и прически ала Тайчи. Всяка вечер на терасата на почивния дом, на който викахме "Ветровитата вила", имахме дискотека. Някакво непознато момче постоянно вървеше подире ми и всички ме убеждаваха, че трябвало да танцувам с него, защото било син на известна актриса. През деня играехме на "Не се сърди, човече" и се къпехме в морето. Един следобед брат ми ме повика да се разходим по крайбрежната алея и като стигнахме края на кея, ме блъсна в морето. Започнах да размахвам ръце и да пищя, водата ми влизаше в устата, а той само стоеше на кея и викаше:
- Плувай, плувай!
Не знам как, но скоро се добрах до брега. Разплаках се, дрехите ми бяха мокри, а на краката си имах само една бяла лачена обувка. Брат ми рече:
- Видя ли, че можеш?
Така проплувах.
Вече сме на морето две седмици по-дълго от предвиденото. Преди няколко дни ни качиха в автобуса и потеглихме към пристанището, но ни върнаха обратно. Отново си разопаковахме багажа. Брат ми стои над мивката и пере гащите и потниците ни, защото вече нямаме чисто бельо. Почти всеки ден ни дават за обяд пържена риба и все повече си мечтаем за дома. Често ходим до магазина за йогурт и сандвич със зеленчуци и пресен колбас паризер. Яд ме е, че от страх да не ми я откраднат, си оставих вкъщи най-новата кукла, истинска Барби с гумени крака, дето се свиват, и си взех само пластмасовите. Една сутрин, като излязох в двора на почивния дом, видях мама. Никога не съм се чувствала толкова щастлива. Заведе ни с брат ми да ни почерпи по четири топки сладолед, а после мен на фризьор да ме подстриже "на италианска прическа". Двете с майката на Желка ги настаниха в отделна стая на тавана и онази нощ спах при тях. Чувах ги да си говорят за някакво минаване през царевичака, за Мира, която карала колело в деветия месец, и за влака, където всички пердета трябвало да са спуснати, но в леглото при мама ми беше толкова хубаво! Знаех, че се е скарала с татко - каза ми го брат ми, - не поискал да ги закара дори до Винковци, та да не си помислел някой, че бяга, и после да ни сочат с пръст. Затова дори не попитах за него, да не я натъжавам, макар че ми се искаше да разбера кога ще дойде. Вече цял месец сме на море, започва новата учебна година и трябва да тръгнем някъде на училище, за да не изгубим първия срок, преди да сме се прибрали у дома.
На централната гара в Загреб ни посрещна другият ми чичо. Карахме през града, който блестеше на есенното слънце. Жилището му беше далеч от центъра и имах чувството, че вече не сме в Загреб, обаче ми обясниха, че всичко наоколо било все Загреб. Беше толкова голям! Чичови живееха в малък двустаен апартамент в сутерена, а нас ни настаниха на първия етаж, който беше празен. Често спях долу, при братовчедките ми, освен когато бяхме скарани. Отначало ни беше много хубаво. На нас с брат ми постоянно ни угаждаха, а в новото училище нямах почти нищо за учене и бездруго имах само шестици. Един следобед двете с братовчедка ми се връщахме след часовете и докато се изкачвахме към вкъщи по покрития с чакъл път, зави сирена. Беше въздушна тревога, аз се разпищях и заплаках. Обзе ни паника и избягахме в къщата на някакви съседи. Нищо не се случи, но настана нов период. Вкъщи беше все по-тясно. Веднъж, като исках да вляза в банята, по-голямата ми братовчедка се изпречи пред мен и заяви:
- Това е моята къща, аз влизам първа.
Друга сутрин на закуска по-малката ѝ сестра заяви на мама:
- Ти ще ни изядеш всичкия хляб.
Отначало току печаха сладкиши, но после всичко взе да намалява и вече не печаха, а ние никога не отваряхме хладилника сами. Понякога, като си легнехме, чувахме гласовете им в кухнята. Обикновено татко звънеше през три дни, но след време взеха да минават и по цели осем без никакви вести от него. В събота сутрин се срещахме с Желка и майка ѝ на площада в центъра. Прегръщахме се и се целувахме, сякаш не сме се виждали от години. И те двете живееха при роднини, а моят и нейният баща бяха останали заедно във Вуковар. Приказвахме си какво ще бъде, като се приберем. После отивахме да хапнем бюрек или сладолед. На връщане обикновено мълчахме. Отначало загребчани ни се струваха просто по-добри от нас. Бяха по-добре облечени, ходеха по по-широки булеварди и големи площади и пътуваха с трамвай с такъв вид, сякаш не е кой знае какво. Имаха тостери и миялни машини, а по ъглите на стаите - паяжини. Такива ни се виждаха. Скоро след това и ние пътувахме с трамвай - безплатно с жълтата карта - и научихме няколко градски линии. Можех да се возя по цял ден и да ям само от техния сланац, защото все се налагаше да ходим я до някоя община, я до Червения кръст или "Каритас" за провизии, а на мен това ми харесваше. Веднъж получихме в Каритас пълна торба със сладкиши и я помъкнахме към "Чърномерец" в претъпкания трамвай. В нашата мотриса някаква издокарана госпожа каза на спътничката си, че бежанците били тия, дето я правели тая блъсканица, защото по цял ден се возели насам-натам. Погледнах я и се усмихнах, понеже знаех, че ние сме преселници, пък бежанци бяха онези от Босна.
След два-три месеца живот в Загреб някои неща ни станаха привични. Дойде есента и започнаха дъждовете. Постепенно спря да ни е забавно. Вероятно дотогава бяхме изхарчили всичките триста марки, дето мама ги беше донесла със себе си. Все по-малко бяха хората, които излизаха от Вуковар и ни носеха вести за нашите. И един ден чухме, че старите са убити. Тъй викахме на родителите на татко. Заклани. Тази дума я чух съвсем ясно. Бях се скрила зад електрическата печка, която делеше коридора и кухнята. Мисля, че възрастните знаеха, че съм там, но се правеха, че не ме виждат, пък аз се преструвах, че не съм чула. Всички отново станаха много мили един към друг и аз забравих за чутото. Все по-често мама се скриваше в банята и се връщаше с подути очи. Вече от доста време татко не се обаждаше. Някъде по това време двете с по-малката ми братовчедка непрекъснато се молехме на Бога. Коленичехме пред дивана и редяхме молитви на висок глас да ни чуят всички, за всичко, което се сетехме. За мир, за хърватската гвардия, за Петриня, за Цезар и Клеопатра, а после правехме разни идиотски гримаси и се кикотехме, но тъй че никой да не ни види. Възрастните ни хвалеха и аз заявявах на всеослушание, че ще стана монахиня. Стигнахме дотам, че се преструвахме, че изпълняваме литургия, и при един от нашите сеанси на вратата дойде пощальонът. Донесе писмо от татко. Пишеше, че е добре и не е ранен, че много му липсваме и скоро ще се видим. Възрастните решиха, че това е добър знак и ако някой можел да ни спаси от този ад, то това сме били ние, децата. Бяхме горди. Няколко дни по-късно видях Лука и той беше първото момче, което си харесвах, макар че беше от по-горен клас. Така се отказах от идеята да ставам монахиня, но още дълго се молех предано на Бога."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа
