"Спрете. Имаме смъртен случай.
Бил Стоун, който се намира на около 800 метра дълбочина и на близо 5 км от входа на мексиканската суперпещера Чеве, спира на място. На края на червено-бялата найлонова лента, която виси в тесния кладенец, по който той се изкачва, e закачена бележка. Съобщението е надраскано на лист от тетрадка и е закачено на лентата на нивото на гърдите, така че да не остане незабелязано. Белият лист се носи в пълния мрак на пещерата и блести толкова силно на светлината от челника на Стоун, че очите го заболяват. Това се случва малко преди полунощ в петък, 1 март 1991 г., макар че часът няма особено значение, защото в пещерата винаги е нощ.
Стоун, крайно амбициозен и енергичен мъж с докторат по структурно инженерство, е 1,93 м на ръст, а мускулестото му тяло тежи 90 кг. Той е един от ръководителите на експедиция (другите са ветераните пещерняци Мат Олифант и Дон Кунс), чиято цел е да направи последното велико откритие на Земята, доказвайки, че Чеве е най-дълбоката пещера на планетата. Косата му е кестенява, има издължено издялано лице, силен врат и пронизващо сини очи, а между тях стърчи заострен нос. Стоун не е класически красив, но лицето му - поразително и далеч не изтънчено, привлича вниманието както на мъжете, така и на жените. Но не точно сега. След почти цяла седмица под земята той е мрачен, измършавял, с хлътнали очи, страните му са покрити с рунтава брада и той донякъде напомня образа на Исус. Седмица под земята е наистина дълго време, но не и нещо екстремно според стандартите при проучванията на суперпещери, при които е съвсем обичайно изследователите да прекарат три или дори повече седмици в необятните подземни лабиринти.
С трима спътници той е изминал половината от изнурителното двудневно катерене обратно към повърхността от най-дълбоката известна до момента точка на пещерата, която се намира на около 1220 метра по-ниско от входа и на разстояние 11 километра от него. Бележката и лентата са спуснати точно пред лагер 2 на експедицията, където има още четирима души от екипа. Те обясняват на Стоун какво точно се е случило. Около 13:30 часа същия ден един двадесет и пет годишен пещерняк от Индиана на име Крис Йегър влиза в пещерата с друг по-възрастен и по-опитен мъж от Ню Йорк - Питър Хаберланд. Йегър е спелеолог едва от две години и влизането му в Чеве може да се сравни с постъпката на катерач, който до момента е изкачвал само малки планини във Върмонт, но внезапно е решил да покори Еверест. Това сравнение е съвсем приемливо. Специалистите потвърждават, че изучаването на суперпещера като Чеве е като изкачването на Еверест - но наопаки.
Скоро след пристигането му в лагера по-опитните пещерняци дават на Йегър прякора Хлапето. Загрижен за безопасността на младия мъж, Джим Смит, ветеран и елитен изследовател на пещери, изнася на Йегър тридесетминутна лекция, която би трябвало да му подейства отрезвяващо. Обяснява му, че не трябва да влиза в пещерата без водач, че в началото трябва да носи само лек багаж за деня, да изучава маршрута по сегменти, да се адаптира към подземния свят, преди да предприеме по-дълъг престой там. Но Йегър не се вслушва в предупрежденията му. Той започва първото си спускане в пещерата с 25 кг багаж, планирайки седем дни престой под земята. Проблемите на Йегър не закъсняват. Само след три часа в пещерата той не успява да закачи правилно за седалката си рапел рака (механично съоръжение за спускане по въже. Европейците използват термина "десандьор" или "Je descends" - спускам). Той изпуска рапел рака, който е ключова част от оборудването при проучване на екстремни пещери. По-важни от него навярно са само светлините. Йегър не може да продължи надолу без него. Той обаче използва рапел рака на партньора си, за да се спусне до мястото, където е паднал неговият. Имайки предвид, че един рапел рак е дълъг около 45 см, а пещерата Чеве е невъобразимо необятна и сложна, това по-скоро може да се сравни с търсене на игла в купа сено. Йегър има невероятен късмет и успява да намери рапел рака, което му позволява да продължи надолу заедно с Хаберланд. Спускането им не трае дълго, защото двамата бързо се изгубват и не успяват да намерят основния маршрут в продължение на четиридесет и пет минути.
След седем часа те пристигат на ръба на кладенеца, наречен "23-метровото" спускане, защото вертикалният участък от ръба до дъното е точно 23 метра и единственият начин да стигнеш до долу е да се спуснеш на рапел. Според стандартите за суперпещерите вертикалните прагове са дълбоки десетки метри и са често срещани, така че спускането по този не е кой знае какво предизвикателство. Хаберланд тръгва първи и се спуска на рапел без инциденти. Когато стига в долния край, той откача рапел рака си от въжето и се отмества встрани, за да не пострада от камъните, които Йегър може да размести и избута от скалата. Горе Йегър е със стандартни съоръжения за спускане, което включва и седалка, подобна на седалките, използвани при скалното катерене, но допълнително подсилена за нуждите на пещернячеството. Към седалката му чрез карабинер е закачен рапел ракът, а посредством него Йегър е прикрепен за въжето. Въжето се промушва през ролките на съоръжението подобно на змия, която се плъзга под и над стъпалата на стълба, като по този начин осигурява достатъчно съпротивление за натоварен с много багаж пещерняк като Йегър и му позволява да контролира скоростта на спускането си.
Преди да продължи напред, Йегър трябва да премести рапел рака от въжето, по което се е спускал, на друго въже, което да го отведе в долния край на 23-метровия отвесен участък. Справя се успешно, отпуска се назад в седалката, за да започне спускането си на рапел, и мигновено разбира, че нещо не е както трябва. Въжето не спира движението му назад. Вместо това тялото му полита, сякаш е седнал на стол, и се прекатурва. По някакъв начин седалката му се е отделила от рапел рака, който пък остава закачен за въжето, по което се е спускал. Инстинктивно той опитва да се хване за въжето и висящия на него рапел рак. Ако нямаше никакъв багаж или пък беше взел лека раница с провизии само за един ден, той вероятно щеше да успее да се спаси, хващайки се за въжето или за междинната опора, захваната с болт в скалата. Навярно дори можеше да приложи техниката на спускане на рапел. Но това изисква почти свръхчовешка сила и би било непосилно трудно дори и без товар. Двайсет и пет килограмовата му раница прави прилагането на подобна техника напълно невъзможно и само след миг той полита във въздуха. Падането му е толкова бързо, че дори няма време да изкрещи. Падащите скали могат да се разбият и рикошират като шрапнели. Питър Хаберланд се отмества и скрива зад голям камък, затова не вижда падането на Йегър. Разбира, че нещо не е наред, едва когато чува движението на въздуха и хрущящия звук при удара на тялото върху твърдата скала след дългото падане. С надеждата, че Йегър е изпуснал само раницата си, Хаберланд го вика, но не получава отговор. Само след няколко секунди Хаберланд открива Йегър да лежи под долния край на въжето в локва, дълбока около седем сантиметра, обърнат на дясната си страна, лицето му отчасти е във водата, ръцете му са протегнати напред, сякаш посяга към нещо. Десният му крак е счупен, стъпалото е неестествено извито на 90 градуса - така че тялото е обърнато на една страна, а стъпалото сочи нагоре. Йегър няма пулс и не диша, но Хаберланд премества леко лицето му така, че устата и носът му да не са във водата.
Хаберланд се втурва към лагер 2 - спускането дотам отнема 20 минути, - където намира други двама пещерняци, Питър Бостед и Джим Браун. Те оставят бележката, висяща на червено-бялата лента, след което всички заедно се връщат при Йегър със спален чувал и комплект за първа помощ. Когато пристигат, забелязват, че от носа му е потекла малко кръв, но с изключение на това няма никакви други промени. Тримата правят сърдечен масаж и изкуствено дишане, но напразно. Крис Йегър е мъртъв.
За да се разбере какво точно е довело до инцидента, трябва детайлно да се познава спелеоложката екипировка. Но основната причина не е негодност на екипировката, а "грешка на пилота". Йегър влиза в пещерата с прекалено тежък товар, уморява се, използва погрешно екипировката си и последно и най-лошо: не успява да осигури правилно фиксиращия карабинер, който свързва седалката и рапел рака му. Очевидно допуска тази грешка не веднъж, а два пъти, като след първия случай изпуска и изгубва рапел рака си.
Когато Бил Стоун научава за случилото се, само поклаща ужасено глава. От самото начало присъствието на Йегър в лагера предизвиква безпокойството му. Йегър, приятелката му Тина Шърк и още един мъж, пътуващ с тях, изобщо не са част от първоначалния екип на експедицията. След като са изкатерили няколко вулкана, тримата са решили да пътуват до Чеве и са пристигнали в базовия лагер. Шърк, компетентен и добре подготвен пещерняк, в момента не се занимава с пещери заради счупена ключица, но е влизала в Чеве предишната година. Другият мъж казва на Шърк и Йегър, че е успял да осигури разрешение за Крис да влезе в пещерата. Съществува известно несъответствие по този въпрос, но самият Стоун не знае нищо за въпросното разрешение. Според него тримата просто са се "натресли" на експедицията.
Смъртта на Йегър повлиява на всички. След време Питър Хаберланд пише статия за списание за пещери, в която казва, че в онзи момент се е чувствал "разстроен и разбит". Тина Шърк е съсипана. Другите реакции варират от гняв към прекалено ентусиазирания новак през скръб заради смъртта на млад човек до ужас, породен от факта, че разлагащото се тяло ще остане в пещерата. От своя страна Бил Стоун е натъжен от безсмислената загуба на един млад живот. Ядосан е, защото смъртта на Йегър изправя ръководителите на експедицията и целия екип пред един труден проблем, чието решение би застрашило живота на други хора. И той се страхува не толкова от това как ще извадят тялото на Йегър, а по-скоро, че смъртта му може да прекрати експедицията преждевременно. Възможно е да са били на косъм да открият път към най-дълбоките тайни на Чеве и дори на световната история - предположение, което съвсем не звучи смешно. Но в онзи момент времето на експедицията, изглежда, е изтекло, при това доста бързо.
Стоун е напълно посветен на мисията на експедицията - финансово, емоционално и физически. Интензивната му работа и сериозният му стил не оставят съмнения за отдадеността му. Той е на тридесет и девет години и макар времето му все още да не е изтекло съвсем, чува неумолимото тиктакане на биологичния си часовник. Тридесет и девет години са пределът за дейности като екстремното планинарство и изследването на дълбоки пещери, които поставят жестоки изисквания към физическата форма на участниците. Подобно на олимпийски спортист, който тренира цял живот, за да прекара едва няколко минути в преследване на златния медал, Стоун разбира, че му е отнета изключително ценна възможност. Ситуацията го дразни особено много, защото възможността му е открадната от човек, който според него изобщо няма никаква работа в Чеве. Също като олимпийски състезател Стоун осъзнава, че може би никога повече няма да му се отдаде подобна златна възможност в суперпещерата Чеве, а навярно и никъде другаде по света.
Но смъртта стои над всичко и останалите съображения би трябвало да почакат. Йегър - или по-скоро трупът му, е отговорност на експедицията, независимо дали това се харесва, или не на членовете ѝ. Мексиканските власти, които поначало не се чувстват особено комфортно с тези големи пещерни експедиции, предизвикващи вълнение сред някои затворени и суеверни хора от местното население, изглежда, ще бъдат доста недоволни от смъртния случай. Още по-лошото е, че те може би ще поискат тялото, но нямат уменията, необходими за изваждането му от пещерата. Тази задача ще бъде възложена на Бил Стоун, останалите ръководители на експедицията и другите пещерняци. Но проблемът е, че досега никой не е вадил тяло от толкова дълбока пещера като Чеве.
Суперпещерите крият много повече опасности от всяка друга подложена на проучване екстремна среда. Самото спускане в тях и обратното изкачване са прекомерно опасни. Изваждането на тяло, мъртво или живо, от дълбините на всяка една пещера е по-тежка задача и значително увеличава опасността. В същата година, в която загива Крис Йегър, пещернячка на име Емили Дейвис Мобли счупва крака си само на четири часа и няколкостотин метра под входа на пещерата Лечугила в Ню Мексико, която е голяма, но далеч по-безопасна от Чеве. Повече от сто спасители я изваждат на повърхността за четири дни. Един експерт изчислява, че всеки час спускане на здрав пещерняк в Лечугила се равнява на един ден изкачване по време на спасителна акция, което изследователите определят като "екстремна вертикалност". "Екстремна вертикалност" описва отлично онази част от Чеве, през която трябва да бъде транспортирано с носилка тялото на Йегър. След входа си пещерата се спуска над 900 вертикални метра надолу, подобно на стръмно стълбище, на разстояние от 3,5 км, преди да започне да става що-годе равна. Но изобщо не става въпрос за плавно спускане. Тези 900 метра включват безброй особености и образувания, сред които тук-там има по някое равно място, а в Чеве основната посока е надолу. Само една от гигантските шахти е дълбока 150 метра. Подобно на хората, които се занимават със скално катерене, пещерняците също наричат такива вертикални участъци "пропасти". Съществуват и по-къси отвеси - всъщност много от стръмните участъци са именно такива, както и водопади, тесни пролуки, през които се преминава лазешком, езера, огромни полета, осеяни с големи камъни, и още безброй уникални пещерни формации, които няма как да бъдат описани, а само заснети с камера.
В цялата пещера има деветдесет такива отвеса, които изискват спускане на рапел. Тридесет и три от тях се намират между тялото на Йегър и повърхността, включително и споменатото вече 150-метрово чудовище. За да могат да се изкачат обратно по всеки един от тези тридесет и три вертикални участъка, носейки тялото, спасителите трябва да монтират специални системи за теглене от въжета, макари и противотежести. Колкото по-голяма е скалната стена, толкова по-сложна трябва да бъде системата за извличане на носилката. Опъването на въжета и поставянето на подобни системи за изтегляне, особено на големи стени, би било по-опасно в сравнение със спускането на рапел и изкачването обратно нагоре по скалата. Това би изисквало преуморени пещерняци да висят на въжетата часове наред, в тъмнина, понякога под потоци студена вода, в болезнено хапещи ремъци, за да монтират клинове, планки и макари. И всичко това трябва да се случи преди самото изтегляне на тялото, което би включвало използването на живи хора като противотежести, както и куп други неприятни и опасни задачи. Изваждането на човешко тяло от пещера съвсем не се ограничава до описаното тук, което дава само малка представа за сложността на процеса.
Дърбин, бащата на Йегър, пристига няколко дни след инцидента заедно с роднина на семейството и още един приятел, пещерняк от Индиана. Междувременно останалите хора от екипа обезопасяват тялото и го преместват недалеч от мястото на инцидента. Следва седмица на дискусии между ръководителите на експедицията и близките на Йегър. Не е изненадващо, че Стоун застава начело на своя екип. Той и останалите смятат, че е неразумно членове на експедицията да се излагат на риск в опит да извадят труп. Стоун, който също е и добре подготвен катерач, посочва, че планинарите често погребват своите загинали другари на място. (По онова време на Еверест са загинали около 130 души и телата на повечето от тях са все още там.) Стоун посочва още - навярно не особено деликатно, но съвсем правилно, че изваждането на тялото би било много по-лесно, ако го оставят да престои няколко години в пещерата, като по този начин позволят то да се разложи. След това по-малък екип много по-безопасно би могъл да извади костите. Следват разгорещени дискусии най-вече между Стоун и останалите ръководители на експедицията, от една страна, и приятеля на Йегър от Индиана, от друга. Накрая е решено: никой няма да влиза в Чеве, за да вади тялото. В крайна сметка Дърбин Йегър осъзнава, че един опит за изваждане на тялото може да доведе до нови инциденти, и неохотно се съгласява синът му да бъде погребан в пещерата Чеве.
Единадесет дни след инцидента няколко от членовете на експедицията пренасят тялото на Крис Йегър (едва ли можем да си представим в какво състояние се е намирало) малко по-нагоре до пясъчна ниша, където по-рано са открили подходящо място за полагането му. Те изкопават подходящ гроб, погребват Йегър с тениска с логото на експедицията, провеждат християнска погребална служба и издигат надгробна плоча с надписи, изписани със сажди от карбидна лампа."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
