"Събота, 14 юни
Льо Пертус, Франция.
Динамитът, прилежно увит в опаковъчна хартия с надписи "Честит рожден ден", лежеше небрежно на задната седалка. Няколко часа по-рано Мигел беше метнал отгоре му сакото си и сега, докато приближаваше края на опашката на испанската митница, изобщо не се замисляше за пакета. Той беше изложен на показ и бе в пълна безопасност.
Изключи двигателя на своята "Симка" и запали цигара. Предобедната жега се спускаше около колата му. Целият проклет ден беше противно горещ. Предаването беше насрочено за шест сутринта в Марсилия, но както обикновено, изникна пречка и после, когато най-сетне се появи в девет, кучият син поиска безкрайно дълга идентификация. И на всичкото отгоре се подразни, че Мигел не говори френски. Мигел говореше перфектен английски, а също немски и суахили - и, разбира се, испански. Беше роден в Мексико, израснал в Тексас, обучен и кален в американската армия. Беше натрупал състоянието си в Европа след войната - скромно, но доста прилично. В края на четиресетте и началото на петдесетте години въртеше бизнес с пари (и все още го правеше в Югославия, Турция и Египет), а след това премина на часовници и фотоапарати. Японците обаче прецакаха здраво тази игра, като подкопаха търсенето на немските и швейцарските стоки; оттогава бизнесът се промени коренно. Мигел насочи интереса си към оръжията, но дори това начинание западаше – бунтовниците се топяха, а законната търговия с оръжия се разширяваше. Последните шест месеца Мигел беше прекарал в Бейрут, където единствените му занимания бяха да чука момичета и да пуши хашиш, докато най-накрая Браян се свърза с него. Браян беше свестен човек, предпазлив и абсолютно коректен, но на Мигел му се искаше да му беше казал цялата история. Не обичаше контрабандата без причина. Браян беше изтъкнал, че причината е адски добра и че Мигел трябва просто да почака. И въпреки всичките възражения на Мигел, не му каза нищичко.
И сега той чакаше. Погледна по дължината на опашката към испанските митничари с техните зелено-червени униформи и смешни черни фуражки. За щастие, не проверяваха багажниците. Мигел беше избрал този пропускателен пункт, защото тук винаги беше горещо и натоварено, което увеличаваше вероятността за повърхностна проверка. Обикновено испанците бяха небрежни – освен ако някой не им е подшушнал нещо.
Мигел беше взел предпазни мерки срещу това. Марсилският контакт, тлъст и вонящ на чесън кучи син, му беше помогнал да скрие динамита в багажника на един опел и без да го питат, Мигел беше подхвърлил, че ще го кара в Испания. Французинът щеше да приеме, че Мигел ще кара динамита навсякъде другаде, но не и в Испания. Може би щеше да предупреди италианците или австрийците, но това нямаше особено значение. След предаването Мигел потегли на изток от Марсилия към Каси, като постоянно проверяваше дали го следят. Там остави опела и продължи в обратната посока със симката. Не беше спирал никъде за обяд и така си гарантира, че ще пристигне на границата в най-горещата част от деня.
Опашката напредваше сантиметър по сантиметър. Колата беше идея на Браян. Беше наета на името на Мигел, с парижка регистрация и червени номера ТТА 75, които показваха, че той е американски турист. Паспортът му - истинският му паспорт - беше американски, така че всичко беше точно. Браян харесваше такива неща – всичко да бъде вярно всеки път, когато е възможно. Мигел се подсмихна презрително. Браян беше прекалено предпазлив и изобщо не го биваше в блъфирането. Запита се как ли щеше да реагира англичанинът, ако знаеше, че Мигел пресича границата с пакета на задната седалка, пред очите на всички.
Самият Мигел също не си падаше по рисковете. От него се очакваше да е турист и той беше положил доста усилия да изглежда като такъв. Дрехите му бяха нови, спортни и доста кичозни, дори за собствения му не особено придирчив вкус. Колата беше пълна с пътни карти, туристически брошури, пътеводители и празни кутии от филмови ленти, резултат от едноседмична обиколка из Южна Франция. През тези дни Мигел беше съвсем истински турист с изгорял от слънцето врат, непрекъснато щракаше с фотоапарата си – и сега продължаваше да изглежда по същия начин. Впечатлението беше достоверно и не можеше да се фалшифицира.
Последната кола пред него мина през митницата. Мигел спря и подаде паспорта си през прозореца. Без да го поглежда, инспекторът предаде документа на мъжа в малката стъклена кабина, който му удари печат. Паспортът беше върнат и Мигел връчи на инспектора зелената регистрационна карта на колата. Служителят не ѝ обърна особено внимание.
- Цигари?
- Не - каза Мигел.
- Алкохол?
- Не.
Инспекторът кимна.
- Къде отивате?
- В Барселона, после в Мадрид - отвърна Мигел, като се постара да произнесе лошо имената.
Инспекторът му върна зелената карта и му махна да продължи. Мигел подкара бавно по виещия се път, като минаваше покрай зелени хълмове, селски къщи с червени покриви и засети с пшеница поля. Щеше да пренощува в Херона, където възнамеряваше да отпразнува подобаващо преминаването на границата, и на сутринта да продължи към хотела. Браян беше казал, че е някакъв луксозен хотел с много леки жени. Срещата там щеше да е малка приятна премия към проекта.
Лондон, Англия.
Браян Стак се вслушваше в тихото дишане на спящата до него Джейн. Тя дишаше равномерно, със спокойното изтощение на напълно отпусната и задоволена жена. Той отметна кичур коса от лицето ѝ и се загледа замислено в аристократичния ѝ нос, в скулите, в чувствените ѝ пълни устни. Е, нямаше как да не изглежда чудесно - все пак тя беше единствената дъщеря на лорд Ейвърет. Браян се усмихна леко. Старецът си нямаше и представа какви ги върши дъщеря му. Измъкна се от леглото, затърси пипнешком цигарите и отиде до прозореца. През тъмните дъждовни капки, които трополяха по перваза, различи размазаното тъмнозелено петно на напълно опустелия Хайд Парк долу. Запита се кога ли ще ѝ каже. Трябваше да го направи още преди седмици, но винаги му беше трудно да намира подходящите думи.
– Браян? - обади се сънено тя.
– Извинявай – каза той. – Мислех си, че спиш.
Погледна назад към нея - гола под белия чаршаф, който очертаваше ясно двете хълмчета на гърдите ѝ и плавната извивка на бедрата. Джейн се протегна мързеливо.
– Спях - поправи го. - Тук е много топло. Би ли отворил прозореца?
– Навън вали.
Тя въздъхна.
– Лято в Англия. Ще ми запалиш ли една цигара? Благодаря. - Погледите им се срещнаха при краткото проблясване на запалката. - Станало ли е нещо?
- Разбира се, че не.
Тя се вгледа в лицето му в тъмното, като се мъчеше да долови промяна в чертите, да разчете изражението му. Знаеше, че Браян е майстор на израженията - лицето му, красиво и възбуждащо жестоко, беше неговата стока.
- Напускаш ме - предположи тя.
- Да.
- Къде отиваш този път?
- Италия - излъга той.
- Иска ми се да не заминаваш, скъпи.
- Знам. - Прииска му се да добави, че и той не изгаря от желание да заминава, но това не беше съвсем вярно. Браян Стак открай време имаше репутация на човек на действието. Той живееше заради тръпката и напрежението – и жените му живееха за ореола на вълнение, който витаеше около него.
- Опасно ли ще бъде?
- Няма откъде да знам. Сигурно. - Знаеше, че Испания ще бъде адски трудно място за изпълнението на плана. Полицейските държави винаги създаваха трудности. Все пак, на хартия всичко изглеждаше добре.
- За дълго ли?
- За две седмици.
Джейн въздъхна. Много пъти ѝ се беше налагало да го чака. При това за повече от две седмици. Щеше да се справи. Тя се протегна отново и усети първите леки тръпки на събуждащото се желание. Плъзна поглед по голото му тяло, седнало на ръба на леглото, при краката ѝ. Познаваше всеки сантиметър от него, всеки стегнат мускул, всеки белег. Обожаваше го и се нуждаеше от него. Всеки път, когато го нямаше, тя беше неспокойна като котка, обикаляше улици и барове като долна курва и от време на време забърсваше мъже, които ѝ се струваше, че ще успеят да я задоволят. Но те никога не успяваха и само засилваха копнежа ѝ по Браян. Той беше истинското нещо - мъж, който можеше да я държи в обятията си, да я възбужда до полуда, да я докарва дотам, че да не знае коя е и къде се намира, е след това да я върне неусетно в реалността. И го правеше с неподражаема сила и увереност.
- Кога заминаваш? - попита тя.
Той се поколеба.
- Утре сутринта.
Тя кимна спокойно. Очакваше го. Той вече го беше уредил. Браян винаги заминаваше изведнъж и се връщаше най-неочаквано. Такъв беше стилът му.
Тръпката осезаемо се засили. Вече усещаше как бедрата ѝ се затоплят, как районът между краката се сгорещява. Почеса рамото си, запита се дали това не е мимолетно желание и зачака да отмине. Но то не отмина, а се засили. Тя вдигна крак, отметна чаршафа и изпита наслада от начина, по който той погледна голото ѝ тяло.
– Браян. Желая те. Веднага.
Той се усмихна в мрака.
– Мислех, че си се наситила.
– Ти да не би да си?
Вместо да отговори, той легна до нея и я целуна, като леко захапа долната ѝ устна. Силните му уверени ръце погалиха шията ѝ, гърдите и се спуснаха надолу по плоския ѝ корем. Целуна ухото ѝ и тя изпита внезапна тръпка, която я накара да плъзне бедра по чаршафа и да разтвори крака. Той започна да целува гърдите ѝ, като ги галеше леко с език, докато зърната ѝ не се втвърдиха. Джейн тихо изстена; тялото ѝ заживя свой собствен живот и тя започна да губи контрол над него. Усети как мускулите на корема ѝ се стягат, когато ръката му се плъзна между краката ѝ.
Изстена, когато той проникна в нея, бедрата ѝ се завъртяха жадно. Запита се за миг дали той ще се върне при нея, но после всичките ѝ мисли бяха заличени от надигналата се вълна на страстта."
Из книгата
