"Лу
Тъмни облаци се събираха.
Макар че не можех да видя небето през гъстия балдахин на гората на очите или да усетя суровите ветрове, надигащи се извън нашия лагер, знаех, че се задава буря. Дърветата се олюляваха в сивия сумрак и животните се бяха скрили в земята. Преди няколко дни и ние си изровихме своя дупка - нещо като басейн в горския под, където корените на дърветата бяха прораснали като пръсти, забиваха се и стърчаха от студената земя. Наричах я с обич Падината. Макар че снегът бе покрил всичко около нея, снежинките се стопяваха при контакта със защитната магия, която мадам Лабел направи.
Докато нагласях камъка за печене над огъня, ровех с надежда из безформената буца върху него. Не можеше да се нарече точно хляб, тъй като забърках сместа само от смляна дървесна кора и вода, но не исках да ям повече борови семки и корени от бял трън. Просто не можех. Едно момиче понякога има нужда от нещо с вкус - и нямах предвид дивия лук, който Коко намери тази сутрин. Дъхът ми още миришеше като на дракон.
– Няма да ям това - рече категорично Бо, като огледа боровия хляб, сякаш щяха да му израснат крачета и да го нападне.
Черната му коса - обикновено оформена до най-малкия детайл - сега бе разрошена на вълни, а кафеникавите му бузи бяха омазани с пръст. Кадифеният му костюм вероятно бе по последната мода на Сезарин, но сега беше напластен с мръсотия.
Ухилих му се.
– Ами добре. Гладувай.
– Това да не е... - приближи се Ансел, като бърчеше тайничко нос.
С блеснали от глад очи и разрошена от вятъра коса, той не се справяше в пустошта по-добре от Бо. Но Ансел - с неговата смугла кожа и слабо телосложение, с извитите мигли и искрената усмивка - винаги щеше да бъде красив. Просто нямаше как иначе.
– Мислиш ли, че е...
– Годно за ядене? - помогна му Бо, като изви тъмната си вежда. – Не.
– Не това щях да кажа! - Бузите на Ансел порозовяха и той ме погледна извинително. – Щях да кажа... хубаво. Мислиш ли, че е хубаво?
– Пак не. - Бо се извърна, за да рови в торбата си. После победоносно се изправи, извади шепа лукчета и хвърли едно в устата си. – Това ще ми е вечерята, благодаря.
Когато отворих уста, за да отвърна нещо язвително, ръката на Рийд легна на раменете ми, тежка, топла и успокояваща. Той ме целуна леко по слепоочието.
– Сигурен съм, че хлябът е вкусен.
– Точно така.
Облегнах се на него, доволна от комплимента.
– Ще бъде вкусно. И няма да миришем ужасно на... лук... до края на вечерта. - Усмихнах се сладко на Бо, който спря ръката си на половината път към устата си и гледаше смръщено ту мен, ту лука. – Това ще се просмуква през порите ти през целия ден утре. Поне.
Рийд се засмя, наведе се и целуна рамото ми, а гласът му - бавен и дълбок - изтътна по кожата ми:
– Нали знаеш, че ей там има поточе.
Аз инстинктивно изпънах шия и той залепи още една целувка на врата ми, точно под челюстта. Пулсът ми се учести под устните му. Макар че Бо изви отвратено устни от нашата публична проява на интимност, аз не му обърнах внимание, наслаждавах се на близостта на Рийд. Не бяхме оставали наистина сами, откакто се събудих след Модранит.
– Може би трябва да отидем там - казах леко задъхана. Както винаги, Рийд се отдръпна твърде скоро. – Ще си вземем хляб и ще си направим... пикник.
Мадам Лабел вдигна глава към нас от другия край на лагера, където с Коко спореха сред корените на една древна ела. Бяха разпънали парче пергамент, раменете им бяха нап-регнати, а лицата - изпити. Пръстите на Коко бяха изцапани с мастило и кръв. Тя вече бе изпратила две писма до Ла Воазин в кръвния лагер с молба за убежище. Леля ѝ още не беше отговорила. Съмнявах се, че третото писмо ще промени това.
– В никакъв случай - каза мадам Лабел. – Не може да напускате лагера. Забранила съм. Освен това идва буря.
Забранила била. Тези думи ме ужилиха. Никой нищо не ми беше забранявал, откакто станах на три.
– Може ли да ви напомня - продължи тя с непоносим тон и вирнала нос, – че гората все още е пълна с ловци, и макар че не сме ги видели все още, вещиците едва ли са далече. Да не споменаваме кралската стража. Вече се е разчуло за смъртта на Флорин на Модранит и са обявили награда. - С Рийд се сковахме в прегръдката си. – Дори селяните познават лицата ви. Вие не можете да напускате лагера, докато не измислим някаква защитна стратегия.
Не пропуснах лекия акцент на "вие", както и начина, по който погледна мен и Рийд. На нас беше забранено да напускаме лагера. Ние бяхме онези, чиито лица бяха разлепени из цял Сент Лоар - и вероятно вече в половината села из кралството. Коко и Ансел бяха отмъкнали няколко такива обявления по време на набезите си в Сент Лоар за провизии - на едното бе нарисувано красивото лице на Рийд, а червената му коса бе предадена с боя от брош, на другото бях аз. Художникът ми беше сложил брадавица на брадичката. Смръщих се при спомена и обърнах боровия хляб върху камъка, разкривайки изгорялата почерняла долна кора. За миг всички се втренчихме в него.
– Прав си, Рийд. Много е вкусен - ухили се широко Бо.
Зад него Коко изстиска малко кръв от дланта си върху писмото. Капките засъскаха и задимяха, прогаряха пергамента и го превръщаха в нищо. Пренасяха го там, където беше сегашният лагер на Ла Воазин и Червените дами. Бо завря остатъка от лукчетата точно под носа ми, за да прив-лече вниманието ми.
– Сигурна ли си, че не искаш едно?
Избутах ръката му.
– Я се разкарай.
Рийд стисна раменете ми, грабна изгорелия хляб от камъка и отряза едно парче с прецизността на експерт.
– Не е нужно да го ядеш - казах аз намусено.
Устните му потрепнаха леко.
– Bon appétit.
Гледахме омагьосани как напъха хляба в устата си... и се задави.
Бо зарева от смях.
С насълзени очи, Рийд побърза да преглътне, докато Ансел го удряше по гърба.
– Хубав е - увери ме, докато кашляше и се опитваше да дъвче. – Наистина. Има вкус на... на...
– Въглен?
Бо направо се преви, когато видя изражението ми, хилеше се с цяло гърло, а Рийд го изгледа лошо и макар че още се давеше, вдигна крак да го изрита в задника. Буквално. Бо изгуби равновесие, катурна се напред и падна на мъховете и лишеите по горския под, отпечатък от ботуш личеше на дъното на кадифения му панталон.
Започна да плюе кал, а Рийд най-сетне преглътна залъка си.
– Гадняр.
Преди да отхапе отново, аз избих хляба от ръката му обратно в огъня.
– Добре, кавалерството ти е отбелязано, съпруже мой, и ще бъде достойно възнаградено.
Той ме дръпна в прегръдка, усмивката му вече беше искрена. И смутено облекчена.
– Щях да го изям.
– Трябваше да те оставя да го изядеш.
– А сега всички ще стоите гладни - каза Бо.
Пренебрегнах къркоренето на стомаха си, извадих бутилката вино, която бях скрила в торбата на Рийд. Аз самата нямах възможност да си взема багаж за пътуването, тъй като Морган ме отвлече от стъпалата пред катедралата "Сент Сесил дьо Сезарин". За щастие, случайно се поотдалечих на известно разстояние от лагера вчера и се снабдих с някои полезни неща от една амбулантна търговка. Виното беше от първа необходимост. Както и новите дрехи. Макар че Коко и Рийд ми бяха скалъпили един костюм, който да нося вместо окървавената си церемониална рокля, дрехите им висяха на слабото ми тяло - не слабо, ами направо окльощавяло, докато бях в замъка. Засега бях крила плодовете от моята малка екскурзия - в торбата на Рийд и под заетото от мадам Лабел наметало, - но все някога човек трябва да свали превръзката, нали. Е, щом се налага - значи се налага.
Рийд погледна остро бутилката вино и усмивката му изчезна.
– Какво е това?
– Подарък, разбира се. Не знаеш ли какъв ден е днес? - Решена да спася вечерта, аз заврях бутилката в ръцете на нищо не подозиращия Ансел. Пръстите му се свиха на гърлото ѝ и той се усмихна и пак се изчерви. Сърцето ми се изпълни с щастие. – Bon anniversaire, mon petit chou!
– Ама рожденият ми ден е чак следващия месец - каза той смутено, но стискаше бутилката до гърдите си. Огънят хвърляше потрепваща светлина по радостното му лице. – Никой, никога... - Прочисти гърлото си и преглътна с усилие. – Никога не съм получавал подарък."
Из книгата