"Договорът от гробищата
Емили стегна шала около врата си, като се мъчеше да се запази от хапещия студ. Килим от сухи листа покриваше селските пътища и ги беше направил хлъзгави и опасни. Да се въртят педалите при тези условия не беше особено приятно, но момичето с удоволствие забеляза, че вече е в състояние да следва Джейми, без да залита особено. Като я видеше човек да кара така уверено, би си казал, че обикаля из тези пътища открай време, точно като приятеля си, а всъщност тя и майка ѝ се бяха преместили от Лондон само преди няколко месеца.
– Да, но Шерлок Холмс въобще не е страшен - отбеляза Джейми, като се откъсна от собствените си мисли.
Двамата приятели бяха ходили в близкото градче Оуктаун да си купят костюми за Хелоуин. Емили без колебание си взе пелерината, карирания каскет и лупата, с които обикновено изобразяваха прочутия детектив Шерлок Холмс. Беше ясно, че ще се маскира като него.
– То пък твоят пиратски костюм е много страшен, няма що!
– Разбира се, че е страшен! Аз ще бъда ужасът на седемте морета, най-страшният пират!
– Ами и Шерлок Холмс е ужасът на престъпниците.
– Както и да е, стои ти добре. Трябва да
го обличаш винаги, когато разследваш - засмя се Джейми.
Емили му се изплези в отговор. Със сигурност детективите не обикаляха със смешни шапки и лупи, тези неща ги имаше само в старите филми! Лично тя предпочиташе да си ходи с дънки, с маратонки и с удобни суитшърти, по възможност на райета. Емили вече беше истински детектив, известна в цялата околност заради успешните си разследвания. Преди няколко месеца тя беше наследила от чичо Орвил - странния чичо на баща си, изчезнал след един проливен дъжд, детективската агенция Райт. И заедно с майка си Линда се беше преместила в Блосъм Крийк, в къщата на Оук Роуд №1.
– Какво правиш, забавяш ли? - попита Емили, като видя, че Джейми върти педалите доста по-бавно от обикновено.
– Хайде, че всички ни чакат в смесения магазин, вече е почти време за следобедна закуска!
– С тези листа е хлъзгаво и... - измънка Джейми.
Емили погледна пътя, който се виеше плавно между два реда дървета. Малко по-напред, обградено от величествена, но малко изкривена ограда от ковано желязо, беше малкото селско гробище. Емили потисна тръпката, която пропълзя по гърба ѝ. Тя не се впечатляваше от тези глупости, беше прекалено рационална, за да вярва в призраци, но трябваше да признае, че сред леката мъглица, сухите листа, тишината в полето и приближаването на нощта на Хелоуин, това място ѝ въздействаше странно. Приближи се до Джейми и с крайчеца на окото си забеляза смешно изражение на лицето на приятеля си.
– Какво, да не би да правиш гримаси? - попита тя и се опита да се засмее, но не ѝ се отдаде много.
– Аз ли? Не... - побърза да отрече Джейми.
Веднъж ѝ беше доверил, че когато е изплашен, например ако чуе подозрителен шум посред нощ или когато се прибира преди вечеря в тъмните зимни вечери, правел гримаси. "Виждал ли е някой някога жертвата във филм на ужасите да прави гримаси, преди да я сграбчи чудовището? - беше ѝ обяснил Джейми с твърде сериозен вид. – Ако правя гримаси и се плезя, ситуацията не е вече типичната за филм на ужасите и мога да се върна спокойно вкъщи!"
Тази вечер обаче усещането за мраз по гърба не искаше да се махне. Емили имаше чувството, че нещо я наблюдава. И така, без да си дава сметка, запя тихичко."
Из книгата
Рейтинг: 9.33 / 3 гласа
