"Габи стана от компютъра. Часовникът отмерваше безмилостно дванадесет и половина след полунощ. Досега беше стояла във Facebook. По дяволите! Утре в осем и половина имаше важна служебна среща и ѝ се искаше да се наспи и да изглежда свежа. А това очевидно нямаше да стане. Какво беше правила повече от два часа? Беше написала няколко имейла на свои приятели, които не бе виждала отдавна, и си бе правила безсмислени тестове каква е била в предишния си живот и на коя кинозвезда прилича... И дълго бе разглеждала снимки. Чужди снимки. Чужди снимки, качени в шеметно циркулиращото интернет пространство, което умееше да преплита съдбите на стотици хиляди стоящи пред компютъра анонимни хора. Много от тях са самотни, помисли си тя, но пропъди досадната мисъл от ума си подобно на нахална тлъста муха.
Това бяха чужди снимки с усмихнати лица, които дори не познаваше. Бяха приятели на нейна "Facebook приятелка", която бе "харесала" снимките. Личното пространство действително беше кауза пердута в интернет. Беше видяла снимките, качени в албум със заглавие "Нашата идилия", и магнетично се бе залепила за тях. Няколко артистични снимки от стилна сватба и после още няколко снимки, на които се появяваше чаровно бебе. Вглеждаше се почти маниакално в лицата, докато разлистваше снимките, а мишката пощракваше равномерно, подобно на тиктакането на невидим часовник.
"Може би и аз съм глътнала будилник точно като крокодила от историята за Питър Пан и преследвам безмилостно жертвата си - помисли си с кисела усмивка. – Ха-ха. Сега ще ви изям, мило мое семейство, ще ви глътна за вечеря."
Жената от снимките беше синеока, с тъмни коси и чаровна усмивка. Имаше малки бръчици около очите, но те някак добре ѝ стояха, дори ѝ придаваха допълнително обаяние. Имаше жизнерадостен и лекомислен вид като загоряла от слънцето фея, чийто живот бе предопределен да бъде изпълнен с веселие и смях. Мъжът беше висок, слаб, русоляв и гледаше много влюбено жена си. Бебето, синеоко като майка си, стоеше като очарователно допълнение към двойката, придавайки завършеност на семейните портрети. Идилични снимки, с които някой от техните притежатели е искал да сподели своето щастие, да покаже на другите няколко замразени момента от своя щастлив живот. Сватбен танц, двамата сплели ръце в страстна прегръдка как поглеждат закачливо, дори леко предизвикателно към фотоапарата.
Тя в ръцете му, роклята, дискретно повдигната, разкрива стройни крака, обути в бели чорапи. Двамата прегърнати от дама с меланхоличен поглед, а отдолу надпис: "С нашата любима сестра и зълва".
Габи се взираше в снимките с желание да открие някакъв дефект, който да развали идилията, но напразно. На една от сватбените фотографии съзря майката на булката, която бе с доста закръглен ханш и едри бедра и със злорадство си помисли, че сигурно и дъщерята в някакъв момент ще заприлича на майка си. Но, уви, дори след раждането младата жена от снимката изглеждаше завидно добре и издържа педантичната инспекция на Габи, която увеличи снимката, за да не ѝ убегне някой издайнически детайл. Това, разбира се, нямаше никакво значение. Генът е така или иначе странно нещо. Пък и на Габи внезапно ѝ хрумна, че нейната собствена майка имаше изобилие от тъмен мъх над горната си устна, сключени вежди и дебели крака. Не беше трудно да си представиш какво би си помислил някой за вероятната визия на дъщерята, ако видеше майката на снимка. Дъщерята обаче познаваше тайните на епилацията и успяваше да се справи с проблема. Имаше както мотивацията, така и средствата да си позволява чести посещения в козметичните салони. Всъщност и майката, и бащата на Габи бяха набити хора със здраво, селско телосложение. Бяха родом от два провинциални града, но се бяха преселили в столицата преди много години, където се бяха запознали. Габи бе наясно, че те не изглеждаха нито особено естетично, нито особено изискано, но за сметка на това тя израсна доста по-висока и привлекателна от тях, a строгият режим на хранене и физическите упражнения бяха пощадили, поне до този момент, тялото ѝ от излишни мазнини. Виж, за брат ѝ това не можеше да се каже. Беше наследил тантурестия вид на родителите си. И беше по-нисък от Габи. Каква ирония! Сигурно този смешен ръст му е създал ужасна психологична травма.
Как така се бе завъртяла генетичната рулетка, дори не можеше да си представи. Но знаеше, че тя е от печелившата страна, поне засега, ако не я покосеше някоя кошмарна болест за компенсация. Към момента поне нямаше такива изгледи.
Какви ли не ужасни драми се случваха в игралната зала на живота, за които предпочиташе да не се замисля. И все пак в някои дни ѝ се струваше цяло чудо, че се е събудила жива и здрава. Затова все по-често започна да вклинява в речта си паразитния израз "живот и здраве", който само допреди година смяташе за проявление на дразнеща минималистична нагласа и ужасно презираше.
Габи се погледна в огледалото. Беше здрава и привлекателна. Безспорно външният ѝ вид ѝ бе помогнал доста в живота и тя ясно си даде сметка, че ако бе станала трътлеста, пълна и неподдържана като майка си, надали щеше да постигне и една пета от онова, което бе постигнала, или поне щеше да ѝ бъде пет пъти по-трудно.
Наскоро бе навършила тридесет и шест години и работеше като маркетинг директор в голяма компания. Беше успяла да натрупа добри спестявания и си бе купила апартамент в хубав квартал, недалеч от центъра. Работеше много - харесваше ѝ да се чувства като юпи и да гребе умело във водовъртежа на бликащите ангажименти. Неотдавна бе завършила дистанционно магистратура по маркетинг и реклама към един университет в Лондон. Уикендите гледаше да прекарва извън града - ски, рафтинг, колоездене или просто пътувания. Винаги имаше нещо планирано, винаги графикът ѝ бе натоварен, винаги се чувстваше заета. Доставяше ѝ удоволствие да жонглира с времето като цирков артист с портокали.
Уви, досега не бе имала голям късмет с мъжете. Не че липсваха от живота ѝ - появяваха се и изчезваха като метеори, временни лица, от които не оставаха никакви трайни спомени. Преди доста години бе имала продължителна връзка с колега от университета, който реши да продължи обучението си в Холандия. Тя пък започна работа в компанията, в която работеше и до момента. Той се бе опитал да я убеди да се премести при него в Хага. Дори се бе информирал в международния учебен отдел на университета си за няколко магистратури, които биха преставлявали интерес за нея и съответно биха им позволили да продължат връзката, без да се разделят. Тя обаче твърдо нямаше такова намерение, макар в началото да не бе особено честна към него и да увърташе.
Месеците минаваха, а времето се превръщаше в неин съюзник, защото тя притежаваше таланта да забравя това, което искаше да забрави, и да моделира събитията като пластилин, извайвайки това, което искаше да види и чуе. Постепенно беше намалила имейлите си към Мартин, правопропорционално на убеждението си, че животът няма как да не ѝ предложи още по-добри шансове в лицето на множеството привлекателни и проспериращи мъже, които виждаше по ресторанти и модни кафенета, докато накрая двамата съвсем логично напълно се отчуждиха. Помнеше, че в последните си имейли към него просто нямаше какво да му каже, бяха започнали да обитават орбити, които нямаха допирна точка. Пишеше писмата си, адресирани към него, почти в телеграфен стил, използвайки шаблонни изрази. А той веднъж директно ѝ бе заявил, че не само не му е приятно, но и ужасно го наранява да вижда как имейлите ѝ към него се свеждат до задача, която Габи трябва да отметне като чиста формалност. Тя на свой ред му бе написала, че той в крайна сметка бе този, който бе заминал, и не бе коректно да прехвърля вината за раздялата им върху нея. Така прозаично бе сложен край на връзката им."
Из книгата
Рейтинг: 9.50 / 2 гласа
