"Вратата на ада
Изгубих се. Пламъците в кратера заличиха звездите и изсмукаха светлината от сенките. Огнените езици съскат и плюят. Хиляди са, някои големи колкото кон, а други ситни като дъждовни капчици. Нежна топлина докосва страните ми. Носи се сладникава, неприятна миризма. От ръба се откъртват камъни, които беззвучно се търкулват в пламъците. Отстъпвам назад в търсене на по-сигурна опора. Пустинната нощ е студена и лишена от ухания. Горящият кратер е създаден неволно през 1971 г. Съветски геолози смятали, че в района има газ, и започнали да сондират. Наистина намерили газ - огромно находище. Веднага били съставени планове за мащабен добив. Един ден обаче земята под сондата внезапно се отворила - като огромна усмивка с дължина 60 метра и дълбочина 20 метра. Зловонен метан изригнал от кратера. Сондирането веднага било прекратено, а инженерите и геолозите си събрали багажа и се махнали. За да се ограничи потенциалният риск за местните хора на няколко километра оттук, които трябвало да си запушват носовете заради противната миризма на метан, било решено, че газът трябва да изгори. Според геолозите това щяло да отнеме няколко дни или седмици.
Единайсет хиляди и шестстотин дни, или повече от 30 години по-късно, кратерът продължава яростно да пламти. Местните го наричали Вратата на ада. Само че вече няма местни. Селото било изселено от първия президент на Туркменистан, който не искал посещаващите кратера туристи да виждат мизерните условия там, така че всичките 350 жители били преместени другаде.
Първия президент също вече го няма. Починал две години след разчистването на селото. Неговият наследник, зъболекарят, постановил кратерът да бъде запълнен, но към момента никой не е сипал и една лопата във "Вратата на ада", а метанът продължава да се просмуква през хиляди малки дупчици от очевидно неизчерпаемото подземно находище.
Тъмнината ме обгръща. Виждам само танцуващите пламъци и надигащия се прозрачен газ, който е захлупил като капак кратера. Нямам представа къде се намирам. Постепенно започвам да различавам камъни, ридове, звезди. Следи от гуми! Тръгвам по тях - 100 метра, 200 метра, 300 метра, внимателно се движа пипнешком напред.
Отдалеч газовият кратер изглежда почти красив: хиляди пламъчета, които се сливат и се превръщат във висок оранжев огън. Бавно вървя напред по следите и се препъвам в други следи, после в трети, които се пресичат напосоки: пресни, дълбоки и влажни следи и сухи, загубили очертанията си и прашни. Звездите, които вече изпълват небето като светулки, не ми помагат особено. Аз не съм Марко Поло, а пътешественик от XXI век, който е в състояние да се ориентира единствено посредством джипиеса на телефона. Само че айфонът в джоба на панталона ми е умрял, така че въобще не може да ми помогне. Но дори и да имах пълна батерия и мрежа, пак щях да съм все така изгубена. В пустинята няма улици с имена - няма никакъв ориентир, за който да се хвана.
Два снопа светлина разсичат нощта. Към мен се е засилил автомобил - ревът на двигателя е почти непоносим. Зад тъмните стъкла зървам фуражки и униформи. Дали ме видяха? Обзема ме параноя, че търсят мен. Влязох в страната, една от най-затворените на света, под лъжлив претекст. Въпреки че внимателно подбрах думите си и не казах на никого защо съм тук, сигурно отдавна са се досетили. Никоя студентка няма да дойде тук сама на организирана екскурзия. Едно бутване и мога да изчезна завинаги във "Вратата на ада", която ще ме погълне и изпепели. Фаровете ме заслепяват и после изчезват също така внезапно.
Правя единственото смислено нещо. Избирам си най-високото място наоколо и се изкатервам догоре през сивия мрак. Оттук Вратата на ада изглежда като светеща уста. Пустинята се е разпростряла във всички посоки около кратера подобно на пухена завивка. За миг ме обзема чувството, че съм единственият човек на планетата. Странно въодушевяваща мисъл. После забелязвам лагерния огън - нашия малък лагерен огън - и се запътвам право към него."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 3 гласа
