Отвъд стените. Разкази и новели

"Сред белетристичното множество, което сега възраства, творбите на Вагенщайн са своеобразна "тежка артилерия". Те реанимират накърнената истина, че прозата, и романът специално, трябва да покрива онзи смисъл, който французите са вложили в изначалното belles lettres (изящна литература): да изписва и обобщава човешки характери и драми, възходи и падения, да нищи и събира история и съвремие, да излъхва мъдрост и жизнелюбие, да ни чисти, облагородява и въздига."
Димитър Танев, сп. "Пламък"

"Достигнал до патриаршеска (или казано според библейските писания - до Матусаилова) възраст, Анжел Вагенщайн упорито отказва да бъде спокоен и старчески благопристоен. Динамична и непоседлива натура, той е като Фигаро - ту тук, ту там. И вероятно и той като героя на Исак Бабел мечтае за неосъществимия интернационал на добрите хора."
Владимир Янев, из книгата "Живея с Пловдив"

"Пантуди

Не знам дали още те има на този сбъркан свят, мили стари разбойнико - може би отдавна вече си някъде из безкрайните отвъдни простори, където опитваш да налучкаш тайния шифър на Божите сейфове. Защото, доколкото те познавам, и смъртта няма да укроти тази твоя неутолима страст - с докторски слушалки и с връхчето на изящните си пръсти на цигулар да усещаш онази едва доловима комбинация от прещраквания, която отваря, ако не райските порти, то поне поредната каса.

Сигурно си ме забравил - обяснимо е при твоя богат живот, изпълнен с трепетни събития. Но все пак опитай да си спомниш: аз бях от политическите - онова почти момче, едва стъпило, както се казва, на жизненото поприще, с вярата, че участва във велика и всеобхватна световна революция. Сега съзнавам колко беше прав - участвах в една може би справедлива, но предварително загубена битка, за което тогава се заплащаше с главата. В килията за един човек, с тенекиен надпис на вратата "Смъртен", бяхме осмина, все такива пламенни наивници, помниш ли? Осмина политически в една бяла кутийка, осъдени на смърт без право на обжалване. Присъдите предписваха бесило - може би за да ни унижат, а може би не заслужавахме дори и стотинките за куршум. Всъщност достатъчно бе унижението, че ни изолираха от другарите ни, другите политически, при кримките на долния етаж - в онова отделение, което бъкаше от цигани. Наричаха ги "фараони", онези мургави и добродушни дрипльовци, които излежаваха дребните си присъди, излизаха радостни навън, провождани с шумни възгласи и поръчения от своите съкилийници, но не след дълго се завръщаха още по-радостни, за да прегърнат познатата свобода на затвора - с осигурената чорба, нар и предобедна разходка на двора. "Кой ти ги дава иначе, бате?"

В сравнение с тези въшливи фараони ти беше аристократ, в това няма съмнение. И аз напълно те разбирах, когато и ти се чувстваше унизен и от балканските затворнически нрави в тези претъпкани душни килии, и от това, че в присъдата беше означен като международен "касоразбивач". А ти не беше разбивал нито една каса, от теб го знам, ти си я отварял, както виртуозът цигулар отваря калъфа, нежно и с обожание, за да извади от там безценната цигулка "Амати".

Към фараоните ти се отнасяше с кастово високомерие и това обяснява готовността, с която идваше на нашите редовни срещи при кенефите, в паузата преди вечерната проверка. Там, при големия зарешетен прозорец, ти с тиха тъга ми разказваше за лъскавите нощи на Ривиерата по крайбрежния булевард "Кроазет" и за певачиците из белградските бардаци, но и с омерзение ми описваше мръсните етапни комендантства на Истанбул или изпълненото с унижения лашкане от един български затвор в друг. За вълнуващи пътешествия ми разказваше и за безкрайните си познанства - кога със световни величия в луксозните кафенета на Монпарнас, край чашката калвадос, кога с дребни контрабандисти в придунавските влашки кръчми, с тяхната мътна и воняща на пикня цуйка. Това е то големият живот, за който слушах в захлас през онзи кратък час, когато вратите бяха отворени. Двамата бъбрехме при кенефите, докато затворници разнасяха из кънтящия от налъмите коридор онези чугунени кофи, изпълняващи ролята на нощни гърнета, и стомните с вода за дългите часове, когато килиите ще останат заключени.

Не се засягай, но като казвам "аристократ", имам предвид онези, разорените, които не се отказват от навиците и фукните си, въпреки че нямат и пукнат грош в джоба. Защото жената, която би ти донесла поне кутия цигари, вероятно доеше кози някъде, да речем из планините на Монтенегро. Или напразно очакваше вест от теб в някое бистро за изпаднали кокотки, заложила жалкото си имущество, за да внесе в парижката полиция гаранцията за твоето освобождение. Не че знам нещо за тях, просто съчинявам. Както и ти ми съчиняваше романи - произведения от четири страници за един лев, осем страници за два. Никога след това, през десетилетията, които неусетно се изнизаха, никой не ми е писал роман по поръчка и в един екземпляр - само за мен, само мой! Помня, на първа страница, скъсана от ученическа тетрадка, ти изписваше с молив и калиграфски умения заглавието, под което винаги имаше едно изгряващо слънце и надписа "Роман от Пантуди. Цена 1 лев". Този лев ти беше нужен - толкова струваше в затворническата лавка една "кариока", плоска кутийка с осем цигари. Вече няма такива, жалко. А два лева струваше цяла кутия "Енидже Вардар" трето качество, но за това трябваше да дам предварително съгласието си за "дебел" роман. Дебел колкото за два лева. Такъв беше например романът ти "Война и мир", вълнуваща история в осем страници за опожаряването на Москва и поражението на Наполеон. Помня и романа ти "Клетниците", за оня симпатяга Жан Валжан, за Гаврош и момичето Козета. Твърдеше, че лично си ги познавал. Възможно е, не споря. Хубава творба, която ти беше изписал със ситния си и равен като бисер почерк, без нито на едно място да сбъркаш или да зачеркнеш дума.

Забавляваха ме романите ти, четях ги на глас в килията, въпреки че в миналия си свободен живот вече бях чел нещо подобно, но в доста по-разширен вид. Допускам, че техните автори, които минаваха за класици, са взели идеята от теб, но по-вероятно е ти да си пооткраднал нещичко от тях. Не знам, няма значение - за да не те обидя, никога не поставях под съмнение твоето авторство. А имаше и двамина смъртни, които през живота си не бяха прочели нито една книжка и слушаха зяпнали творбите ти. Те бяха селяни някъде от Ямболско, укриватели на партизани. Единия, ако помниш, мустакатия, по-късно обесиха, другият оцеля. Та те слушаха, цъкаха с език и искаха отново и отново да им почета. Особено онази история за Москва и поражението на Наполеон - може би защото тя ги изпълваше с надежда. Ако би ограбил успешно Британската банка, не знам дали би получил по-голямо и суетно удовлетворение от това да чуеш двама осъдени на смърт селяни от Ямболско, които с възторг и уважение ти отправят своето "Бравос, бравос, голям писател!" - сякаш те е похвалил литературният критик на "Фигаро".

Само един от килията на смъртните не споделяше техния възторг: Мироско. Помниш ли, имаше един Мироско - оня, гърбавия, който навън бил учител в основното училище "Св. св. Кирил и Методий" в Горни Богров, тъй, мисля, се казваше селото. Сред нас той беше най-начетеният, декламираше целия Лермонтов наизуст, пееше арии от италиански опери и дори цитираше "Комунистическия манифест" на немски. Четохме защитната реч на адвоката му, който твърдеше, че учениците на село го обожавали, но на съдебния процес това не промени нещата. Доведоха го окован във вериги, които така и не свалиха до края. "Особено опасен", тъй казваха надзирателите, но никога не разбрахме какво му беше опасното - с това хилаво тяло и прекалено голяма глава, хлътнала в гърдите. А бяха конспиративни години, знаеш го, и никой нищо не споделяше със съкилийниците си. Та той, тоя Мироско, с презрение казваше за теб, че си най-обикновен шмекер, и ти се надсмиваше за романите. Но ти никога с нищо не показа и сянка от обида - хващал съм твоя съчувствен поглед, отправен към окования гърбав даскал, който винаги бе зает с някакви записки, които криеше в пазвата си. Задявахме го дали и той не съчинява роман, но гърбушкото стеснително се усмихваше и не отвръщаше. Само мълчаливо наместваше свободния край на веригата върху рамото си, с което произвеждаше оглушителен звън."
Из книгата

Анжел Раймонд Вагенщайн е роден през 1922 г. в гр. Пловдив в еврейско занаятчийско семейство. Ранното си детство прекарва в Париж, където родителите му емигрирали по политически причини.

Във връзка с една амнистия семейството се завръща в София и Анжел Вагенщайн завършва строителен техникум. След влизането на България във войната на страната на хитлерова Германия той е изпратен в еврейски лагер за принудителен труд, откъдето избягва и се включва в съпротивителното движение срещу фашизма. Предаден при една акция в София и инквизиран жестоко, Анжел Вагенщайн е осъден на смърт. Присъдата му остава неизпълнена поради бързото навлизане на Червената армия в България. Непосредствено след излизането си от затвора отива на фронта, като един от ръководителите на първия български фронтови театър "Народна естрада".

След войната изучава кинодраматургия в Московската филмова академия /ВГИК/ и получава диплом № 1, като първи чужденец, следвал и завършил Академията. Във връзка с предстоящата 90-годишнина от учредяването на първата в света филмова академия, ръководството ѝ е уведомило съответните български власти в Москва за намерението си да присъди на Вагенщайн званието Доктор хонорис кауза.

Автор е на сценариите за над 50 игрални, документални и анимационни филми, произведени в България, Германия, Русия, Чехия, Гърция, Унгария, Грузия, Китай и Виетнам. Негови пиеси за възрастни и деца са поставяни в България, Румъния, Русия и Испания. Филми по негови сценарии са носители на редица големи национални и международни филмови награди.

Анжел Вагенщайн е един от 12-те интелектуалци реформатори, поканени от президента Франсоа Митеран на историческата закуска в София при закрити врата, през януари 1989 г. За участието си в борбата срещу фашизма и тоталитаризма той е удостоен с офицерската степен на френския орден "За заслуги", а по-късно френското правителство го обявява и за офицер на Ордена на изкуствата и литературата. Депутат в VІІ Велико народно събрание, 1990 г., приело новата демократична Конституция на страната.

Неговите романи, освен в България, са публикувани в Германия, Русия, Франция, Чехия, Съединените щати, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Македония, Испания, Полша, Италия, Израел. Книгите от знаменитата трилогия "Петокнижие Исааково", "Далеч от Толедо" и "Сбогом, Шанхай" са посветени на съдбата на европейските евреи през Втората световна война и представляват виртуозна сплав от ерудиция, съкровеност, мъдрост и мощна повествователна енергия. През 2013 година се състоя представяне на руското им издание в том със заглавие "Двадесети век. Изгнаници". Тези литературни творби са удостоени с най-високи международни награди, в това число Европейската награда за литература "Жан Моне" и годишните литературни награди на Съюза на българските писатели, на Сорбоната и ЮНЕСКО.

През 2002 г. Президентът на Република България удостои Анжел Вагенщайн с най-високия български орден "Стара планина" - I ст. за заслугите си към българската култура. През 2011 г. издателство "Колибри" публикува книгата му "Преди края на света. Драскулки от неолита". Един ироничен и мъдър роман равносметка, побрал съкровени спомени от "неолита" на епохата, забавни епизоди от кухнята на киното, непознати страници за Съпротивата и за парадоксите на времето, в което живеем.

Въз основа на "Съновидение за св. Борис I", един дълбоко емоционален и проникновен текст с привкус на старинна хроника, е създаден сценарият на емблематичния игрален филм "Борис I" на режисьора Борислав Шаралиев с участието на Стефан Данаилов в ролята на големия български владетел.