Идеи, образи и символи

"Понякога се случват и чудеса. Във време на безвремие, в което живеем, когато и България, и светът са разпънати на кръст, Иван Гранитски е построил нов дом на българската поезия. Монументален труд, планина от образи и идеи, солидни анализи и чиста наслада от поезията. Въоръжен с перото както Дон Кихот с копието си, и както Санчо с острия си език, Гранитски удря до премала с граничния си чук историята, загърнала в гънките на времето имената на много от българските поетични таланти, някои от които почти непознати на днешните поколения.

Четейки този критически епос, човек може да се изкуши и да си спомни за митичните усилия на Русо и Волтер, на Дидро и Д'Аламбер да съберат в едно човешкото познание на времето, когато се захващат с Енциклопедията си преди близо 250 години. Сизифовският труд на Иван Гранитски да обхване почти необхватното - десетки талантливи български поети и творчеството им през последните 60 - 70 години е нещо като "паметник неръкотворен", по думите на гениалния Пушкин. Но не собствен, а паметник на няколко генерации даровити българи, един вид поколенчески поклон пред колективния им талант.

Панко Анчев казва много мъдри думи в послеслова на книгата за нейната литературоведческа стойност. Освен, че слага "край на мъртвото време в българсктото литературознание" този труд на на "неуморимия Иван", както го наричат приятелите му помежду си, е артистичен "инвентар на българския поетичен талант" от седем десетилетия насам и историческо-литературната съкровищница за професори и студентим за поети и техните читатели, чиято наслада е изящната словестност на често скромната ни духовна трапеза в епоха на консуматорско изобилие за имащите и оскъдно всекидневие за нямащите.

Но една от големите заслуги на поета и критика, на устатия публицист и упорит издател Гранитски е, че книгата му е и камък в общественото блато, където много таланти се давят в забрава. Тя е и покана за публичен диалог за съдбата на таланта във време, когато няма диалог между трите власти и обикновените хора, често схващани само като "електорат".

Книгата излиза в исторически контекст, който някой обожател на Кафка би нарекъл "духовна Сахара", в която има повече "асфалт и пясък, отколкото бюджет за книгоиздаване...". В тази символична Сахара авторът ни предлага диалог за творчеството и свободния български дух, за драматичните съдби и преклонение пред чудото, наречено поезия.

Ния нямаме, а и не знам дали някога ще имаме Дом на Литературата, както имат перуанците в центъра на столицата си Лима. Който е бил в този Храм на словото, никога няма да забрави очите на Марио Варгас Льоса, озаряващи националния небосклон над величествения Мачу Пикчу. Междувременно, докато чакаме и у нас да се появи подобен храм, книгата на Иван Гранитски може да бъде нашия поетичен Пантеон."
Енчо Господинов

Иван Гранитски е роден на 24.12.1953 г. в София. Завършва журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". Бил е редактор и заместник-главен редактор на в. "Пулс", заместник-главен редактор на в. "Литературен фронт", главен редактор на сп. "Черно и бяло", директор на ИК "Христо Ботев" и генерален директор на БНТ.

Създател на издателство "Захарий Стоянов" (1997), главен редактор на списание "Везни". Автор на 21 книги с поезия, критика и публицистика, между които: "Поезия и поетическо самосъзнание", "Марксовата полемика", "Време и художествени идеи", "Отвъден щурец", "Подземията на съня", "Кораб от светлина", "Горящият храст", "Гео Милев и трагиката на националната съдба", "Отломъци", "Храм", "Преди да дойде здрачът", "Архипелагът на думите", "Лятото на чакалите", "Атлантида", "Литература и национална съдба", "Луди водят слепи", "Пазар на роби с бюста на Волтер", "Партийните Тартюфи".