"Детството ми оказва далеч по-голямо влияние върху настоящия ми живот, отколкото би било нормално и редно, затова историята ми започва именно с него.
Роден съм на 11-и септември 1965 г. в Нунеатон, Уорикшър, а малко след това семейството ми се мести в Шотландия. Родителите ми, Джон и Марси, са от Шотландия и по-конкретно от Еършър, но са живели известно време в Уорикшър заради назначението на баща ми, който е полицейски служител. Аз съм техният втори син, а разликата между мен и брат ми Гордън е едва 15 месеца. Назначили баща ми в Престуик, Еършър, и именно оттам са най-ранните ми спомени. Когато бях четиригодишен, се преместихме от Престуик в Килмърнък. Именно там за първи път се почувствах различен от останалите деца - ние бяхме полицията. Не си спомням кой знае колко, защото бях много малък, но запалиха талигата ни и костенурката ни също го отнесе.
Спомените ми от Килмърнък са свързани с различни инциденти. Първото ми запознанство с учебната система беше под формата на наказание заради счупен прозорец. Брат ми хвърли камък и счупи стъклото. Действията му не бяха умишлени, а по-скоро резултат от произшествие на детската площадка, която се намираше до къщата ни. Ядосах се, че наказанието не беше общо и за двама ни, и първото ми впечатление за училището се оказа съвсем правилно, както стана ясно с времето. Съвсем ясно си спомням и деня, в който двамата с брат ми се научихме да караме колело заедно. Чичо Стюарт ни засили по стръмния склон на един хълм, изричайки пророчески:
– Внимавайте на ъгъла долу!
Стискахме кормилата с всички сили, кокалчетата ни бяха побелели от усилието, накрая бяхме малко поодраскани, но от онзи момент насетне вече можехме да караме колело. Не след дълго се преместихме в Нюмилнс, малко градче в долината, но и там нещата не бяха по-различни. Хората в Нюмилнс имаха доста ограничено мислене, затова бързо ни набелязаха. За сметка на това градчето беше достатъчно голямо, за да бъде отношението към нас съвсем неприятно. Не стига, че бяхме полицията, но и бяхме новопристигнали.
Това се оказа ужасна комбинация още от първия ден в училище, където бързо се превърнахме в "боклука". За проблема допринасяше и фактът, че назначението на баща ми беше в самата долина, затова враждебното отношение към него се пренасяше от родителите на децата им, а от тях - върху нас. През цялото време, докато живеехме там, ние бяхме аутсайдери. Това продължи единадесет години. Враждебното отношение към нас се проявяваше по три начина: обидни думи, отлъчване и насилие. Макар че сестра ми Ивон, която е пет години по-малка от мен, получаваше същото отношение, насилието беше запазено основно за мен и Гордън. Почти не минаваше седмица, без да участвам в сбивания, и то не по мое желание. Всъщност правех всичко възможно да ги избягвам, но директорът г-н Гилеспи винаги смяташе, че вината е моя. Това се превърна в нещо обичайно по време на училищните ми години. Стана ми навик да се държа като палячо в опит да бъда приет от останалите. Единственият ми спомен от онези времена е чувството за тъга и самота. Насилието не изпъква толкова много в спомените ми, макар че случаите не бяха никак малобройни, а понякога се отличаваха с голяма жестокост и крайност. Бях свикнал да получавам ритници по главата и да ме бият, така че с времето подобни случки престанаха да ме шокират с изключение на най-тежките инциденти, затова насилието не остави у мен кой знае какви емоционални травми.
Като оставим настрана насилието и страха от него, имаше и далеч по-лоши форми на тормоз: онези, които оставаха неопределими. Мислил съм много за това и с времето започнах да го деля на две различни усещания. Ритниците по главата бяха съвсем различни от ритниците по тялото. Колкото и иронично да звучи, насилието има някаква особена красота и вълнение, които нищо друго не е в състояние да породи. Макар че става въпрос за физическа болка и вреда, понякога съжалявах, когато всичко приключеше. В някои случаи най-крайните форми на насилие, особено ударите по главата, ме караха да изпитвам оргазъм от смесени чувства - страх, вълнение, паника, прилив на адреналин. Въпреки всичко винаги се връщах в обичайното си състояние, при което всячески се стремях да избягвам каквото и да било насилие. За мен съществуваше нещо друго, далеч по-оскърбително, и това беше социалното изключване. Аз бях "новодошлият" и "боклукът", а освен това се чувствах като черната овца в семейството, затова отчаяно копнеех моите връстници да ме приемат в обкръжението на своята си групичка. В добрите дни бях хлапето, което се влачи по петите на останалите, но когато бях на седем години, се случи нещо, което попари всичките ми надежди.
Спомените ми за това започват от пристигането ми в училище, където вече се бяха събрали три двуетажни автобуса, украсени с гирлянди и балони. Беше красиво и слънчево лятно утро. Двигателите на автобусите забръмчаха и децата започнаха да се качват в тях - всички третокласници отиваха на екскурзия в Милпорт, малко градче, разположено на остров на 3 - 4 километра от брега на Еършър. Всичко бе прекрасно с изключение на един-единствен проблем - аз нямаше да отида с останалите. Не си спомням причината, която изтъкнаха за моето неучастие, но тя нямаше никакво значение. Стоях до г-жа Джеймисън и г-н Гилеспи и махах за довиждане на моите съученици. Именно директорът, г-н Гилеспи, който обикновено първо действаше, а после задаваше въпроси, се отнесе толкова жестоко с мен и ме накара да стоя на двора и да махам за довиждане на съучениците ми, които се смееха и ме сочеха с пръст иззад прозорците на вече потеглящите автобуси. След това г-жа Джеймисън, която, изглежда, преподаваше само трите "Д" - дисциплина, дисциплина, дисциплина, ме заведе в стаята на четвърти клас. Накараха ме да застана най-отпред, сякаш трябваше да послужа като пример за недостойно и низко поведение пред останалите. И като казвам най-отпред, нямам предвид първия чин, а пред целия клас - като пастор, който изнася проповед на паството си от амвона. Стоях си там, на моя самотен остров, потънал в безкрайна скръб, вперил поглед към синьото небе, което се виждаше през прозореца. Всяка секунда и всяка минута усещах подигравателните погледи на 60 ученици, които изгаряха тила ми, докато се опитвах да скрия лицето си от свирепостта им. С всяка изминала секунда и минута очите ми се пълнеха със сълзи. Отказах да се разплача, просто не можех да го сторя, защото знаех, че вълците зад гърба ми ще погълнат лакомо моите чувства, а след това ще ме захвърлят празен и безчувствен.
В края на следващия ден трябваше да преживея завръщането на моите мъчители, но вече се чувствах наистина мъртъв и безчувствен. У дома бях "другото момче", а в училище - "боклукът", но сега вече знаех, че съм безполезен и противен. Едва на следващата сутрин, когато мъчителите ми започнаха да ми се подиграват и да ми се присмиват, случилото се достигна с пълна сила до мен и ефектът бе толкова силен, че у мен се зароди детската ми мечта - копнеех всичко около мен да бъде заличено и унищожено от ядрено бедствие. Предвид времената, в които живеехме, това бе големият страх на всички останали, но за мен се превърна в надежда, която ме крепеше ден след ден. Спомням си точното място, на което стоях, когато дойде ударът и светът за мен спря да съществува. Това бе мое дело. Не можех да продължавам да живея и да бъда част от света около мен – беше прекалено тъжно и болезнено. От онзи миг насетне мен вече ме нямаше, вече не бях онова малко момченце. Не, бях просто един страничен наблюдател, който гледаше случващото се през очите на малкото момченце, и онова, което нараняваше него, не успяваше да нарани мен, защото аз само наблюдавах какво се случваше с него. Това наистина са най-тъжните дни в живота ми и през по-голямата част от годините в училище по своя воля живеех в своеобразен защитен от околните затвор. Така в резултат на преживяното в детството ми аз се превърнах в изолиран и тесногръд човек, който изпитва истински и подсъзнателен страх от всякакви социални ситуации.
Но един друг инцидент от детството ми, който се откроява ясно в спомените ми, е как нападнаха брат ми и мен с нож, когато бяхме на девет и десет години. Двамата вървяхме по една задна уличка в града, когато бяхме нападнати от три по-големи момчета. Заплашиха ни с нож и ни заведоха в някаква изоставена къща. Там момчетата уринираха върху брат ми, а аз не можех да сторя нищо, за да му помогна. След това ни отведоха в мазето, където се случиха и други неща. Накараха ни да докосваме гениталиите си един друг, като през цялото време ни заплашваха с нож и с думите, че ако някой от нас откаже да го направи, другият ще пострада. Случилото се беше докладвано на властите и стигна до съда, но аз бях прекалено малък и не можех да свидетелствам, а брат ми припадна в съдебната зала. Накрая насилниците се отърваха безнаказано. Така дори и малката вяра в справедливостта, която двамата с Гордън таяхме до онзи момент, изчезна напълно и в следващите години не казвахме нищо на никого за другите такива случки.
Гордън и аз повече не отворихме дума за това нито помежду си, нито пред някого другиго, и инцидентът остана погребан в миналото и в спомените ни. В началното училище една учителка на име Мъртъл Маккей се оказа истинско спасение за мен, като ми позволи да бъда част от нещо. Тя преподаваше музика. Госпожа Маккей организираше часове по флейта след учебните занятия и аз започнах да ги посещавам. Проявявах интерес към музиката, но в началото за мен бе по-важно, че когато се прибирах у дома след часовете, улицата беше почти пуста и не срещах никого. Първоначалният ми мотив си остана все така силен, но постепенно интересът ми към флейтата се оказа по-голям. Не след дълго дори станах част от музикалната група, но за мен най-важното бе, че госпожа Маккей отделяше от собственото си време, за да говори с мен като с човек. Винаги ще си я спомням като добър и сърдечен човек, тя ми осигури един оазис на надеждата в пустинята от отчаяние. Тъй като съм известен с колоезденето, трябва да спомена първия си сериозен инцидент с велосипед, който се случи, когато бях на около девет или десет години. Двамата с Гордън се надпреварвахме по главната улица, когато внезапно гумите на велосипедите ни се докоснаха. Аз изхвърчах над кормилото, а предният ми зъб се заби в долната ми устна. Зъбът се счупи и останалото парченце трябваше да бъде извадено, затова сега имам само един преден зъб. За щастие, останалите ми зъби се разместиха и затвориха празнината, така че само най-наблюдателните могат да забележат липсата. Странното е, че цялата случка мина безболезнено, което е наистина забележително, предвид счупения зъб и обилното количество кръв. Като момчета аз и Гордън карахме доста колело. Велосипедът беше доста по-безопасно средство за придвижване в сравнение с ходенето пеша, а и ни даваше свобода да отидем навсякъде, където пожелаем. Прекосявахме града и стигахме чак до другия му край, но много рядко го правехме пеша. В отдалечения край на града имаше магазин, за чието съществуване научих едва когато станах на единадесет.
Нюмилнс е градче с една главна улица и няколко пресечки, дълъг и тесен, разположен по протежението на река Ървин, която минава през долината. И понеже Нюмилнс се намира в долина, няма как да избегнеш хълмовете и възвишенията, ако решиш да караш на друго място, освен на главната улица. Човек може да се изкачи на около 300 метра от двете страни - нещо, което правехме често, а след това се редувахме да се спускаме надолу по склона и доста падахме. Постепенно се осмелявахме да ходим все по-далеч и в началото на юношеството си можехме да изминем до около 95 км на ден. Разбира се, изобщо не бяхме колоездачи, а просто момчета с колела, подплатени якета и маратонки. Най-смешното бе, че Гордън винаги беше по-жилав и по-издръжлив от мен при лоши условия, особено в студено и дъждовно време. Съвсем искрено мога да призная, че не си спомням някога да се е оплаквал от нещо, и си мисля, че в нашето ежедневие бяхме привикнали с бедите.
Брат ми не си падаше много по колоездачни обиколки, те бяха просто нещото, с което да се занимава. От малък беше радиолюбител и постоянно се зариваше с най-различни електроники, така че колкото повече се занимаваше с тях, толкова по-малко се интересуваше от колоездене. На мен ми беше интересно да карам в горите и по неравните пътеки, въпреки че колелото ми не беше подходящо за това. През 70
-те години се приемаше като незряло за момче на моята възраст да лудува с колело по неравните горски пътеки, но беше много забавно. В горите около града имаше стръмни наклони и аз обичах да предизвиквам сам себе си, за да видя колко голям е наклонът, по който можех да се спусна, без да падна. Чувствах се в безопасност, когато се придвижвах с велосипед, защото можех да избягам с лекота, за да не ме нападнат. Рядко ходех в гората пеша, защото първо трябваше да мина тичешком по пълната с хора улица.
Винаги предпочитах дъждовните дни, защото навън нямаше почти никого. Понякога през лятната ваканция събирах смелост да измина по-малко от 200
-те метра по главното шосе, за да стигна до потока, който течеше по-надолу от пътя. Можех да пресека пътя през тунела и в този случай се озовавах на ливада, която водеше нагоре към открито и запустяло място извън града. Често се криех там, а сетне се прибирах у дома за вечеря. Така избягвах забележките на родителите ми, че съм безделник, който по цял ден лежи на дивана, и коментарите им, че трябва да излизам и да играя навън. Прибирайки се за вечеря, аз създавах впечатлението, че правя точно това. Обичах да се катеря по дърветата, особено по трудните, които нямат клони в долната част. Винаги се чувствах в безопасност сред тях. Имаше две дървета, на които се катерех постоянно и те бяха две от любимите ми места. Едното беше толкова високо, че от него виждах цялата долина като на длан, чак до крайбрежието, което бе на 25 км. Можех да прекарам часове наред на дървото, наблюдавайки как светът минава край мен. Навярно звучи странно да разказвам за дървета в автобиографична книга, но те заемаха по-важна част от живота ми, отколкото приятелите ми, а и останах поразен, когато отсякоха едно от тях. В гимназията не бях от най-ученолюбивите, но бях доста добър по математика и физика. Госпожа Монахан ме попита дали искам да участвам в математическо състезание, но аз веднага отказах, защото през по-голямата част от живота си бях невидим за останалите, или пък децата гледаха на мен като на клоун. Не се замислих за причината за моя отказ - просто отказах да участвам в състезанието.
По ирония на съдбата в гимназията се справях най-зле в часовете по металообработка и физическо обучение. Това звучи странно, тъй като няколко години по-късно аз си направих велосипед и спечелих световните първенства, но истината е съвсем проста – часовете по металообработка бяха съвсем реална физическа опасност за мен. Не само че съучениците ми бяха въоръжени с парчета метал и остри инструменти, но и по цял час оставахме сами, без никакъв надзор от страна на учителите. Ненавиждах часовете по металообработка и всеки път ми се струваше, че излизам на гладиаторската арена. По-голямата част от занятията прекарвах с опрян в тезгяха гръб, стиснал някакъв остър инструмент в ръка. За четирите години, в които имахме часове по металообработка, аз успях да създам всичко на всичко една мистрия и половината на стойка за саксии. Можех да изработя същите неща в бараката на баща ми за не повече от половин ден. В часовете по физическо също гледах да не се пречкам много, но, честно казано, не се справях особено добре в повечето спортове, с изключение на катеренето и дългия скок. Винаги бях избиран последен или почти последен. Отборните спортове бяха най-неприятните. Почти винаги играехме футбол и винаги без изключения едни и същи момчета получаваха честта да избират отборите си и да решават кой къде ще играе. Когато ставаше въпрос за футбол, знаех процедурата наизуст - избираха ме последен или предпоследен и играех в защита. За четири години в гимназията това бе неизменно, без изключение. Нито едно изключение. Но поне имаше и по-зле от мен - момчето, с което се съревновавах за последното място при избора на отбор, прекара всички гимназиални години, пазейки вратата по време на футболни мачове. Това бе наказанието за престъплението му да бъде женствен и мекушав."
Из книгата
Рейтинг: 8.25 / 4 гласа
